Един есенен ден

Есенният дъжд постепенно отнасяше последните листа от кестените в Люксембургската градина. Опадалите листи с цвят на старо злато проблясваха по мокрия асфалт и създаваха усещане за отминала красота и доскорошни летни дни... Винс прекрачи прага на градината с широка отмерена крачка. Познаваше до болка дългите прави алеи и подрязаните в правоъгълни линии дървета, изящните скулптури и смеха на децата, който сякаш винаги огласяше градината... Аромата на розите... Да, розите в малкия правоъгълен розариум, където я видя за първи път. Беше седнала на една пейка близо до пясъчника и безгрижно гледаше играещите във фонтана деца, а пръстите й несъзнателно разлистваха забравена в ръцете й книга. Един непокорен кичур беше пленил сноп светлина и именно този необичаен лъч привлече вниманието му към нея.

Винс се отърси от спомена и отмести погледа си от празния розариум. Дъжда шумеше тихо – тъжна романтична мелодия отмерваща времето. Тя може би не беше същото златисто светлокосо момиче с усмихнати очи, мечтаещо да завърши Сорбоната. Може би нямаше какво да си кажат. Отдавна бяха отминали дните на тревоги и изпити, безсънните нощи с хиляди прочетени и изписани страници... Дори тогава, той я чувстваше като дете, макар че разликата им беше само няколко години. В оня първи, ухаещ на лято ден, те нямаха нужда от думи. Спонтанно решиха да пият студена лимонада в кафенето на входа и в малката градина с плетени столове, тя му разказа своята не дълга история и доскорошно детство. Последваха шеметни дни и нощи, от които си спомняше само вихър от цветове и невероятното усещане за щастие. Месеците минаваха между лекции, работа, откриване на театрални постановки и срещи с приятели. Техен приятел беше и времето. После дойде онова неочаквано предложение и той трябваше да замине за Брюксел – не толкова далеч и не толкова за дълго, а всъщност ... се оказаха повече от 20 години. И момичето от неговите мечти се беше изгубило в тях.

Физиката, новите технологии, изключително широкото приложение на лазера го бяха увлекли в своите вечно променящи се сложни лабиринти и в живота му сякаш не остана място за друго. До конференцията, която се откриваше утре в Париж. Атмосферата на парижките улици, меката златиста есен, някак го върнаха назад във времето, назад в чувствата и в онези далечни и сякаш забравени университетски дни. Попадна на нейното име случайно – вече известен в техните среди учен с 5 публикации и множество разработки, тя щеше да представи последната си книга върху приложението на лазерите в медицинската диагностика.

Спонтанно позвъни на публикувания номер и не можа да повярва на късмета си, когато чу гласа й, в който се чуваше някогашната мелодия, но и много повече увереност. Гласът й не трепна, когато прие предложението му да се видят на старото място на алеята с кестени. И сега щеше да я види отново.

Към него се приближаваше елегантна жена с фини кости, косата й обграждаше лицето като две прави стрели и очертаваше съвършени скули и загатващи чувственост устни. Но очите й, очите които го гледаха, бяха същите очи на онова безгрижно влюбено момиче, което изпълваше нощите му с танци и цветя... Но само за миг, преди да го погледне учтиво въпросително, защото времето със сигурност не го беше оставило на 25. Силно посребрени коси, изострени черти и дълбока бръчка между разпилени вежди, които сякаш стопляха погледа му. Очите им се познаха и докоснаха първи. Мигът отмина и получената с годините шлифовка премахна неловкостта на първата минута. Тя беше там. Стоеше до него, токчетата й потракваха по мократа алея, а правите й коси леко се полюшваха, докато му подаваше ръка. Пое пръстите й като в сън. Не знаеше дали наистина сънува или това се случва с него. Дали няма да се събуди в някоя от лабораториите, където прекарваше нощите си над поредния неразгадаем проблем. Градините на Люксембург, ромонът на фонтаните и четящите по пейките хора бяха толкова далеч тогава. А жената пред него беше толкова реална сега. Запазила нежността си, придобила някаква нова, непозната за него красота и ... неочаквано желана...

Дали това не беше магията на Париж, спомените, сенките на влюбените и шепотът на сградите... Или просто за първи път от много години чуваше гласа на сърцето си? Винс не знаеше и не искаше да пита. Искаше да изпие мига до последната капка като малка жадна птичка, да остане в него, да го изживее.

– А ти? – Събуди го гласа й с предишната си ласкава топла нотка. – Косите ти са по-дълги и по-сребристи? Мъдрост или грижи? – Задаваше тривиални въпроси, усмихваше се, нехаеше за времето. Дали помнеше? Дали го виждаше както в онези години? Тя беше останала тогава – с разбито сърце и тъжни, огромни очи, които можеха да го погълнат, но не можаха да го задържат. Сега искаше да се слее с дъжда, да докосва като дъждовните капки изящните й страни и да целуне устните й, да потъне в косите й, да усети аромата й... Тя го гледаше и в очите й проблясваха весели пламъчета. Може би четеше мислите му – нали казваха, че жените са магьосници? Сега беше попаднал в магията на една от тях и не искаше да я прекъсва.

– Клер, – дори името й носеше светлина – имаш ли няколко часа? Можем да отидем в кафенето на ъгъла, можем... – говореше бързо, без да спира, сякаш се страхуваше от отказа й...

– Ти си тръгна тогава. Помниш ли? – Не беше въпрос. Беше реалност. – Тогава спрях да идвам в градината. Исках да избягам от спомените за теб, от разбитото си сърце и тогава намерих лазерите. Скрих се зад стените на Сорбоната...

Появилата се за момент болка изчезна и в гласа й пак прозвуча увереност. Тя се смееше вече, напълно върнала се в настоящето, а той чуваше само бученето идващо от сърцето му.

– Те ме изпратиха по света. Пътувах много и там срещнах съпруга си. Беше американска приказка. Измеренията на Чикаго са други, а той беше журналист и бях очарована от неговия поглед върху света. Дъщеря ни дойде сякаш неусетно сред моите изследователски търсения и неговите пътувания за поредния репортаж. Как порасна, колко бързо минаха годините, първото зъбче, ударени колена, сплетени косички... Всички пораснахме заедно и се научихме да разбираме и прощаваме на другите, научихме се да ценим миговете и да се радваме на спокойните вечери край камината в къщи. Всъщност, решихме да си подарим това пътешествие до Париж. Сега тя пазарува по “Шанз Елизе”, а той е на едно изложение на порше, което искаше да посети. Ще се срещнем за вечеря в хотела.

Седяха вече повече от час в кафенето и кафето му беше изстинало в недокоснатата чаша. Тя погледна часовника си и се усмихна:

– Време е.

Светлините на фаровете вече проблясваха в стъклата. Есенната вечер се спускаше бързо. Дъждът се беше превърнал в прозрачна мъгла и се стелеше като пара по улицата. Тя му подаде визитна картичка.

– Ще се обадиш, нали? – Още една усмивка и пламъчето в златистите й очи изчезна. Таксито отнесе гласа й, усмивката й, аромата й и остави проблясваща мокра следа по асфалта. А в нея се стопи сърцето му...

* * *

Люляк и неон