Свободно време

Животът в селце на враждебна чужда планета

19.06.2012г. / 16 19ч.

Аз жената

Животът в селце на враждебна чужда планета

Романът „Селцето“ е базиран на повестта „Проходът“, излизала в България през 80-те години на XX век и включена в сборника „Среща с медуза“. Научноизследователският кораб „Полюс“ претърпява корабокрушение на неизвестна планета със сурови условия за живот. Заради радиацията малцина членове на екипажа оцеляват. Шестнайсет години по-късно те обитават малко селце, находчиво се борят с враждебния заобикалящ ги свят и правят опити да се доберат до кораба...

Кир Буличов (1934-2003) е популярният псевдоним на големия руски писател-фантаст, журналист, пътешественик и историк Игор Можейко. В качеството си на изтоковед той обхожда Памир, пътува из Бирма, Индия и Ирак, „сближава се“ с арктическия студ, създава ценни трудове за древни източни култури и езици. Автор е на множество научнофантастични разкази и романи, превежда редица американски книги на руски, сам пише сценарии за повече от двайсет филма. Прочути негови произведения са поредиците за Великия Гусляр, Алиса Селезньова, Павлиш, цикълът „Галактическа полиция“, и филмираният детски роман „Гостенка от бъдещето“.

Романът „Селцето“ е втората книга, която излиза във фантастичната поредица на „Колибри“ – „Галактики“. #

Откъс:

В къщата беше влажно, около светилника кръжеше рояк мушици, отдавна трябваше да го изгасят, но, естествено, майка му бе забравила; навън бе сумрачно и валеше. Олег се излежаваше на койката – преди малко се беше събудил. Тая нощ бе пазил селото, пъдеше чакалите, а те на глутница напираха към бараката, едва не го разкъсаха. Из тялото му витаеха пустота и апатия, макар че той очакваше вълнение, може би дори страх. В края на краищата шансът е петдесет на петдесет дали ще се върнеш, или не. А петдесет на квадрат? Трябва да има някаква закономерност, трябва да има таблици, инак вечно изобретяваш велосипеда. Между другото Олег все се канеше да пита Старика какво е това велосипед. Парадокс. Няма велосипед, а Старика все го използва за упреци, без да мисли дали някой ще разбере.
Майка му се разкашля в кухнята. Значи, си беше у дома.
– Ти защо не отиде? – попита я той.
– Събуди ли се? Искаш ли супа? Тъкмо я стоплих.
– А кой отиде за гъби?
– Мариана и Дик.
– Само двамата ли?
– Може да се е лепнало и някое от момчетата.
Можеха да го събудят, да го повикат. Мариана не обеща, но би било естествено да го стори.
– Не ми се яде.
– Ако не спре да вали – каза майка му, – краставиците няма да узреят преди студовете. Всичко ще плесеняса.
Тя влезе в стаята, разпъди мушиците с длан, духна светилника. Олег зяпаше тавана. Петното от жълта плесен бе пораснало и вече имаше друга форма. Вчера напомняше профила на Вайткус – нос като картоф. А днес носът беше подут, сякаш оса го е ужилила, челото също стърчеше нагоре. На Дик не му е интересно в гората. От какъв зор ще бере гъби? Той е ловец, степен човек, сам го казва.
– Много мушици има – каза майка му. – Студено им е в гората.
– Ти пък намери кого да жалиш.
Къщата беше разделена на две, в другата половина живееха Старика и близнаците Дурови. Той ги приюти, когато умряха техните. Близнаците вечно боледуваха – единият оздравее, другият настине.
Ако не беше нощното им мрънкане, Олег никога не би приел да дежури нощем. Чу ги как захленчиха в хор – гладни бяха. Неясният, далечен и привичен като вятъра монолог на Старика секна, изскърца скамейката. Значи, беше тръгнал към кухнята и учениците му веднага се разшумяха.
– И накъде си се запътил? – каза майка му. – Няма да стигнете. Късмет ще е, ако се върнете живи.
Сега ще се разплаче. Напоследък тя често плаче. Нощем. Мърмори, върти се, после заплаква тихичко – личи си, защото подсмърча. Или почва да шепне като заклинание: „Не мога вече, не мога! По-добре да умра...“. Ако я чува, Олег се вкаменява, защото го е срам да покаже, че не спи, все едно е зърнал нещо нередно. Срам го е да признае, че не жали майка си. Тя плаче за нещо, което за Олег не съществува. Плаче за страни, които той не може да види, за хора, които не са тук. Олег не помни майка си друга – само такава, каквато е днес. Мършава, жилеста жена, прошарените коси са събрани отзад на кок, но вечно се измъкват, провисват покрай лицето и тя ги духа настрани. Лицето е зачервено, цялото на точки от търкултрън, под очите тъмни кръгове, а самите очи са прекалено светли, сякаш избелели от слънцето. Майка му седи до масата, положила отгоре мазолести длани. Добре де, плачи най-сетне. Сега ще извади снимката. Правилно, придърпа кутията, отваря я, вади снимката.
Зад стената Старика увещава близнаците да похапнат. Близнаците мрънкат. Учениците вдигат шум, помагат му да храни малчуганите. На вид съвсем обикновен ден, сякаш нищо няма да се случи. а какво ли правят в гората? Наближава пладне. Следобед трябва да тръгват. Време е да се връщат вече. В гората може да те сполети какво ли не.
Майка му разглежда снимката. Там са тя и баща му. Олег хиляди пъти е виждал тази снимка и все се мъчи да открие някаква прилика между себе си и баща си. Но не успява. Баща му е рус, къдрав, с пълни устни и разцепена брадичка. Усмихва се. Майка му казва, че винаги се усмихвал. Виж, на майка си Олег прилича. Не на днешната, а на онази от снимката. Черна права коса и тънки устни. Широки, скосени и извити вежди, под тях яркосини очи. И бяла, много румена кожа. Олег също лесно се изчервява. И устните му са тънки, и косата черна като на майка му от снимката. Баща му и майка му са млади и много весели. И ярки. Баща му е с униформа, а майка му с рокля без презрамки. Тогава, преди двайсет години, Олег още не го е имало. а преди петнайсет години вече е бил роден.
– Майко – каза Олег, – хайде, недей.
– Няма да те пусна – каза майка му. – Няма да те пусна и край. Само през трупа ми.
– Майко... – каза Олег и седна на койката. – Стига вече, бива ли? По-добре да хапна супа.
– Вземи си в кухнята – каза тя. – Още не е изстинала.
Очите й бяха мокри. Все пак плачеше, сякаш погребваше Олег. Макар че може би плачеше за баща му. Снимката беше за нея човек. а Олег изобщо не помнеше баща си, макар че опитваше да си го спомни.
Той стана и мина в кухнята. Там Старика палеше печката.
– Нека помогна – каза Олег. – Да кипна ли вода?
– Да – каза Старика. – Че аз имам урок. Ти после ела при мен.
Мариана събра пълна торба с гъби. Провървя й. Вярно, наложи се да ходи далече, чак до клисурата. С Олег никога не би посмяла да иде дотам, а с Дик се чувстваше спокойно, защото и Дик се чувстваше спокойно. Навсякъде. Дори в гората. Макар че повече харесваше степта. Той беше ловец – сякаш ловец по рождение, макар че всъщност беше роден, преди да построят селцето.
– А пък ти в гората се чувстваш като у дома – каза Дик.
Каза го високо. Той вървеше отпред и малко встрани. Якето с козината навън му стоеше като втора кожа. Сам си го беше ушил. Малко жени в селцето умееха да шият така.
Гората беше рядка, чепата, дърветата израстваха малко над човешки ръст и почваха да клюмат настрани, сякаш не смееха да се надигнат над съседите. И правилно. Зимните ветрове веднага щяха да им окършат върхарите. От игличките се ръсеха капки. Дъждът беше студен, на Мариана й замръзна ръката, с която носеше гъбите. Тя прехвърли торбата в другата ръка. Гъбите се размърдаха, заскърцаха. Дланта я болеше. Набоде се на нещо, докато разкопаваше гъбите. Дик извади трънчето, за да не се инфектира раната. Не се знаеше точно какво е. Мариана пийна горчива противоотрова от шишенцето, което винаги висеше на врата й.
Край белите, дебели и хлъзгави корени на бора Мариана зърна виолетово петънце.
– Чакай, Дик! – каза тя. – Такова цвете виждам за пръв път.
– Не можеш ли без цветя? – попита Дик. – Време е да си вървим. Нещо не ми харесва тук.
Той имаше особен нюх за неприятностите.
– Една секунда – каза Мариана и изтича към дънера.
Гъбестата, мека и синкава кора на бора едва доловимо пулсираше, попивайки водата, а корените трепкаха и пускаха отклонения, та да не изтърват нито една капка дъжд. Наистина беше цвете. Обикновена теменужка, само че с по-наситен цвят и по-едра от онези, които растяха около селцето. И шиповете й бяха по-дълги. Мариана рязко я изскубна от земята, за да не успее да се закачи с корен за бора, и след секунда теменужката вече лежеше в торбата с гъбите, които зашумолкаха и заскърцаха тъй силно, че Мариана дори се разсмя. И затова не чу веднага вика на Дик:
– Лягай!
Тя съобрази, хвърли се напред, падна, притисна се в топлите, пулсиращи корени на бора. Но мъничко закъсня. Лицето й пламтеше, сякаш го бяха плиснали с вряла вода.
– Очите! – викаше Дик. – Очите здрави ли са?
Той сграбчи Мариана за раменете, откъсна от корена болезнено сгърчените й пръсти, настани я да седне.
– Не отваряй очи – нареди Дик и бързо започна да вади от лицето й малките тънки иглички. През цялото време сърдито мърмореше: – Глупачка си ти, не бива да те пускат в гората. Трябва да слушаш. Боли ли те, а?
Неочаквано той се хвърли върху Мариана и я повали на корените.
– Боли ме!
– Още един прелетя – каза той, докато се надигаше. – После ще видиш. разби се в гърба ми.
На три метра от тях прелетяха две топчета търкултрън. Плътни, сплетени от семена иглички, но леки, защото са кухи отвътре, те ще летят, докато случайно не се блъснат в дърво или вятърът не ги запокити срещу скала. Милион топчета ще загинат напразно, а едно ще намери своя мечок, ще набоде с иглички топлата кожа и от тях ще израснат млади кълнове. Тия топчета са много опасни и през сезона на узряването трябва много да внимаваш в гората, инак ще ти останат белези за цял живот.
– Е, нищо – каза Дик, – няма вече иглички. И очите са здрави. Това е най-важното, очите да са здрави.
– А раничките много ли са? – тихо попита Мариана.
– Нищо й няма на красотата ти – каза Дик. – Сега бързо да се прибираме, та Егли да ги намаже с мас.
– Да, разбира се.
Мариана плъзна длан по бузата си. Дик забеляза и я удари през ръката.
– Гъби бра, цветето пипа. Не си наред, тъй да знаеш. Ще си докараш някоя инфекция.
В това време гъбите се измъкнаха от торбата, пролазиха между корените и някои дори успяха да се закопаят наполовина в земята. Дик помогна на Мариана да ги събере. а теменужката така и не намериха. После Дик подаде торбата на Мариана. Беше лека, но той не искаше да си ангажира ръцете. В гората всяка секунда решава и ръцете на ловеца трябва да са свободни.
– Погледни – каза Мариана, докато поемаше торбата. Тя задържа прохладната си тясна китка с изпочупени нокти върху ръката на Дик. – Много ли съм погрозняла?
– Смешно – каза Дик. – Всички имат точки по лицата. И аз имам. Грозен ли съм? Това е татуировката на нашето племе.
– Татуировка?
– Забрави ли? Старика ни учеше по история, че дивите племена специално се украсявали по такъв начин. Като награда.
– Ама те са били диваци – каза Мариана, – а мен ме боли.
– И ние сме диваци.
Дик вече вървеше пред нея. Не се обръщаше. Но Мариана знаеше, че чува всичко. Той имаше слух на ловец. Мариана прескочи сивото стъбло на лиана хищница.
– После ще те сърби, сън няма да те лови. Важното е да не ги разчешеш. Тогава ще заздравеят без белези. Но всички ги разчесват.
– Аз няма – каза Мариана.
– Насън ще забравиш и ще ги разчешеш.
Дъждът заваля по-силно, косата прилепна по главата на Мариана, от миглите й се ръсеха капки, пречеха й да гледа, но й беше приятно да усеща студената вода по бузите си. Тя си помисли, че Дик трябва да се подстриже, косата му бе стигнала чак до раменете, пречеше му. Лошото бе, че живееше сам. Всички са със семейства, а той сам. Така беше, откакто умря баща му. Свикнал бе вече.
– Долавяш ли нещо? – попита Мариана, като видя, че Дик ускори крачка.
– Да – каза той, – зверове. Сигурно са чакали. Глутница.
Побягнаха, но в гората е трудно да тичаш бързо. Който бяга, без да гледа, става храна на дъб или лиана. Гъбите в торбата подскачаха, но Мариана не искаше да ги изхвърля. Скоро отпред ще се появи просеката, а после и селото. Там до оградата непременно дежури някой. Тя видя как Дик измъкна ножа от колана си и прихвана по-удобно арбалета. Мариана също извади ножа си. Но нейният беше тесен и тънък, ставаше за рязане на лиани или разкопаване на гъби. А ако те догонва глутница чакали, ножът няма да помогне, по-добре е да вземеш тояга.
Олег дояде супата, сложи тенджерката с остатъка на горната лавица. Учениците изтропаха с боси пети по глинения под и Олег видя през бойницата в стената как те изхвръкват навън и скачат в грамадната локва, събрана през последните дни. Разлетяха се пръски на всички страни. После някой от тях викна: „Червей!“. И те се струпаха да ловят червея, а розовата му опашка се подаде от водата и шибаше учениците по краката. Червенокосата Рут, дъщерята на Томас, се разпищя – сигурно червеят я беше улучил по голата ръка с парещото прилепало; майка й се подаде от отсрещната къща и се развика:
– Вие сте се побъркали! Кой бърка така във водата? Без ръце ще останете! Прибирайте се веднага!
Но учениците решиха да измъкнат червея навън и Олег знаеше защо. Тогава червеят си променя цвета, става ту червен, ту син и това е много интересно, само че интересно за тях, а не за майките им, които панически се боят от червеите – всъщност безвредни и страхливи твари.
Линда, жената на Томас, стоеше до края на локвата и викаше дъщеря си, а Олег изпревари въпроса на майка си и каза:
– След малко се връщам.
Излезе на улицата и погледна към портата на оградата, до която стоеше Томас с арбалет в ръката. В позата на Томас се долавяше напрежение. „Лоша работа – каза си Олег. – Лоша работа, така си и мислех. Дик я е отвел надалече и там се е случило нещо. Дик не мисли, че тя е съвсем друга, не е като него и трябва да я пази.“
Дечурлигата дърпаха червея навън, той вече беше станал почти черен, не можеше да се приспособи към пленничеството. Междувременно червенокосата Рут също попадна в плен и Линда я помъкна към къщата. Олег изтича към оградата и в движение съобрази, че не е взел арбалета и затова няма как да помогне.
– Какво? – попита той.
Без да се обръща, Томас каза:
– Според мен пак скиторят чакали. Глутница.
– Същите като през нощта ли?
– Не знам. По-рано не идваха през деня. а ти Мариана ли чакаш?
– Тя отиде за гъби с Дик.
– Знам, нали аз ги пуснах. Недей да се тревожиш. Щом е с Дик, няма страшно. Той е ловец по рождение.
Олег кимна. В тия думи имаше обида, макар че Томас не искаше да го обиди. Просто така се получаваше, че Дик е по-надежден, Дик е ловец, а той, Олег – не чак дотам. Сякаш да си ловец е висшето постижение на човечеството.
– Разбирам те – усмихна се изведнъж Томас. Той отпусна арбалета и се облегна на един стълб от оградата. – Но това е въпрос на приоритет. В една малка общност като нашата, да речем, математическите способности стоят в скалата на ценностите едно стъпало по-долу от умението да убиеш мечок, което е несправедливо, но обяснимо.
Томас имаше любезна усмивка, дългите му устни се извиваха в крайчетата, сякаш не се побираха на лицето. То беше тъмно, цялото в дълбоки бръчки, а очите още по-тъмни. А роговицата жълта. Томас страдаше от болест на черния дроб. Може би затова бе оплешивял и често кашляше. Но Томас беше издръжлив и познаваше пътя към превала по-добре от всички останали.