Остава малко до полунощ... Днес си мислех същото докато пътувах в метрото: „Остава малко до моята спирка“. Остава малко до края на филма, а колко голяма нужда имам от свобода.

Отвсякъде съм обграден със стени: в нас, в университета, в отношенията с някои хора, в метрото, където два разгърнати вестника ме задушаваха с криминалните си заглавия.

– Вие нямате ли нужда от нея? – Това щях да попитам стоящия зад вестника човек, но черното, удебелено заглавие „Ром изнасили 4-годишно момиче“ изтри напълно желанието ми за какъвто и да било диалог, дори отблъсна погледа ми в тресящия се под на влака.

„Внимание! Вратите се затварят...“ – стресна ме гласът от малкия високоговорител. Вратите на влака се затвориха с трясък. Аз останах вътре, но човекът с вестника вече го нямаше. Така и не разбрах дали се чувства свободен, дали е щастлив. Знам обаче че ще занесе онова черно заглавие в дома си, ще го остави в някой прашен ъгъл (между две стени) и ще си мисли, че го е забравил, но всъщност то ще остане вътре в него, ще му отнеме свободата да общува, защото ще се почувства застрашен. Ах, колко малко ми трябваше само да скъсам вестника и да попитам човека: „Нямате ли нужда от свобода?“

Съжалявам. Съжалявам, че погледнах към прашния под, че отвърнах глава. Още утре ще изхвърля вестниците от килера, ще изхвърля предубежденията, страха. А сега, давам си малко свобода. Лека нощ!

Есето е част от книгата „Полет на душата“ (2008 г.)
Георги Кардашев

Още интересни истории четете в нашата блогосфера.

Източник: novata-jurnalistika.blogspot.com