Още помня мириса на морска сол по кожата си и мелодичното плискане на вълните. Още помня яркото слънце, подсилващо цветовете на плажните кърпи, сърфовете и банските ни. Още помня нетърпеливите ръце на сестрите ми, които ме дърпаха към водата, одобрителния смях на майка ми и предупредителния поглед в очите на баща ми. Още помня как се заравях на плажа, а после с ръка или крак предизвиквах истински вулкан от пясък. Още помня лунните медузи, прозрачните, почти стъклени камъчета и къдравите водорасли, скрили в себе си най-мъничките и съвършени морски охлюви. Още помня огъня на брега, аромата на препечен хотдог и солените пържени картофки, и блясъка на въглените, докато небето ставаше пурпурно от изток на запад над Блок Айлънд Саунд…
Из „Седмица край морето“

За книгата

Само едно телефонно обаждане е нужно, за да върне Малъри Олдис в родния ѝ дом на крайбрежието на Роуд Айлънд. Преди двайсет години тя е избягала оттам след трагичен инцидент с близка на семейството. Инцидент, който е разрушил брака на родителите ѝ, отчуждил я е от сестрите ѝ, сложил е край на връзката с първата ѝ любов. Завръщането е емоционално и изпълнено с мъчителни спомени, мистерии и неразгадани тайни.

За Джой – тринайсетгодишната дъщеря на Малъри, всичко това е ново и непознато. Израснала без баща, тя жадува за голямо семейство и копнее да прекара повече време с дядо си, когото едва познава.

В рамките на седмица три жени ще поставят на изпитание силата на семейните връзки и приятелските взаимоотношения. И ще открият каква е ролята на любовта и спомените в живота им.

Отзиви за „Седмица край морето“


„Интригуваща, стопляща сърцето история за неразрушимите семейни връзки.“ – Publishers Weekly

„Прекрасно плажно четиво!“ – Booklist

„Делински ни представя въздействащ роман за семейството, любовта и способността да приемаме промените с лекота.“ – Library Journal

За автора

Барбара Делински е родена и израснала в предградие на Бостън. През 1967 се дипломира като бакалавър по психология в университета „Тъфтс“, а през 1969 г. защитава докторска степен по социология в Бостънския колеж. Преди да се отдаде на писателската си кариера, Барбара Делински е работила като изследовател в „Масачузетската общност за предотвратяване на насилието спрямо деца“ и като фотограф и репортер за „Белмън Херълд“.

Написала е над 60 книги. След първите си стъпки в романтичния жанр тя бързо се ориентира към по-сериозната женска проза. Романите ѝ се продават в милиони екземпляри по цял свят.

Как Барбара Делински избира дестинациите за своите романи

Изберете място, което познавате добре

Най-важното при писането е да можете да нарисувате привлекателна картина за читателя, но за целта тя трябва първо да бъде оформена в ума ви. За това помагат личните преживявания, защото най-добре пишем за ситуации и места, които познаваме. Аз подбирам и дестинации, на които се чувствам удобно и приятно, а след това читателите споделят, че тези емоции се усещат в текста и поведението на героите.

Изберете място, на което искате да бъдете

Читателите обаче искат разнообразие, авторите също, затова понякога може да избягаме от познатото и да пишем за местата, за които най-често си мечтаем. Обикновено си задавам въпроса: „Къде искам да бъда през следващите 18 месеца?“ – средно толкова време ми отнема да завърша една книга. Винаги ставам в 5 сутринта, за да пиша. Как да се накарам да стана толкова рано, ако не ме очаква обещание за някоя интересна локация, в която ще прекарам следващите часове? Освен това моите герои често са изправени пред трудност или предизвикателство, а тези житейски битки се водят доста по-леко, когато си на вдъхновяващо място. Затова, например, за „Преди и отново“ избрах Върмонт, а за „Седмица край морето“ – Роуд Айлънд.

Изберете място, на което читателите ще се насладят

Всички ние обичаме да се изгубим в хубава книга, а това става още по-лесно, когато действието се развива някъде, където можем да се пренесем с удоволствие. Затова се старая да подбирам дестинации, които със сигурност ще очароват читателите. След това често се случва книгата да доведе до организиране на редовни туристически обиколки из тези места. Разбира се писателят може да избере и някое съвсем случайно градче... Като се замисля, може би ще е интересно да затворя очи, да посоча към картата и да пиша за първата точка, на която пръстът ми се спре…

Изберете място, което отговаря на сюжета или напаснете сюжета към мястото

Ако пиша семейна история през лятото, каквато е „Седмица край морето“, красивият Роуд Айлънд е чудесно решение. Голяма част от моето семейство живее там и мога да свържа любими лични моменти с него. За „Преди и отново“ избрах измислено място във Върмонт, което изградих по подобие на Удсток, защото аз и съпругът ми постоянно ходим там за ваканциите. Там децата ни се научиха как да карат ски. Единият ми син живее в този район и само преди няколко години ми организира най-хубавото парти за рожден ден в дома си… Така че този щат и местностите му са пропити с хубави спомени и емоции, които много лесно претворявам в романите си.

Най-важното обаче е писането и четенето да носят удоволствие. За мен изборът на правилната дестинация, на която да отведа героите си, е стъпка в тази посока. Надявам се и вие да го усетите докато се наслаждавате на красотата на Роуд Айлънд и „Седмица край морето“!

Откъс

Понякога дъждът е истински кошмар. Не ми пречи толкова, когато снимам просторен апартамент, но когато става въпрос за малка къща, е важно бордюрът да изглежда колкото може по-добре. Пороят може да накара и най-елегантният имот да изглежда малък, и то така, че дори фотошопът да не може да прикрие.
Но сега не съм на работа, така че нямам нищо против да вали. Всъщност дори ми харесва, защото дъждът забавя трафика. Докато пътуваме, с Джой обичаме да слушаме тиха класическа музика, затова не се ядосвам, когато за трети път попадаме в задръстване. За мен е по-добре, че ще пристигнем по-късно.
Шофирам бавно; чистачките не се движат така бясно. Всъщност се движат в синхрон с „Музика на водата“ от Хендел, в чийто ритъм дъщеря ми барабанеше с пръсти допреди две минути, преди да престане, за да погледне навигацията. Току-що бяхме влезли в Кънектикът. Чува се вой на приближаваща линейка – явно някъде пред нас беше станало произшествие – и приложението ни предлага да поемем по друг маршрут.
– Ето тук, мамо... Завий насам – инструктира ме Джой толкова настойчиво, че ме кара да изпитвам носталгия по времето, когато седеше на задната седалка, заета с пакет снакс. – Следвай тази кола.
Аз не се подчинявам и тя ми хвърля поглед, изпълнен с учудване, което се заменя от изумление, щом забелязва, че се усмихвам. И как иначе? Такава си е Джой – винаги бунтарски настроена, с нетърпеливо изражение и така нататък. Косата ѝ е прибрана в стегнат кок, прихванат с широк тюркоазен ластик. Потникът ѝ е на червено-бели диагонални райета. Късите дънкови панталонки са с висока талия, както се носеха през осемдесетте. Вечната оптимистка си е облякла дори бански костюм.
– Във времето-точка-ком пише, че времето в Уестърли ще е хубаво – заяви тя рано сутринта и настоя да тръгнем веднага. Аз отказах категорично и Джой все пак се съгласи за девет. Тогава обаче се обади брокер от любимата ми аукционна къща „Сотбис“ и когато приключих с редактирането, което ми поиска, вече беше почти обяд.
Исках да уловя ваканционния дух въпреки вътрешното си безпокойство, затова си облякох тениска и шорти, но не и бански. Вързах косата си – по-светлокестенява и не толкова къдрава като на Джой – на конска опашка с обикновен ластик. Безличните ми сиви джапанки са в пълен контраст с нейните крещящо оранжеви.
Дъщеря ми се е отпуснала на седалката и ме поглежда сурово.
– Какво? – питам аз.
– Ти изобщо не искаш да стигнем там.
– Щях ли да тръгна, ако не исках? – възразявам, но си играя с думите. Едно е да се прибереш у дома и съвсем друго – да искаш да го направиш. Като се съгласих, аз направих компромис само заради дъщеря си, която няма търпение да отиде в Бей Блъф. За разлика от мен.
Оставам на междущатската магистрала 95-север. Натовареното движение не само ми помага да отложа това, което не желая да направя, но и доказва на Джой, че никак не е лесна работа да изминеш двеста и двайсет километра, както заявява тя милион пъти през последните няколко дни.
Пък и обичам да шофирам, затова плащам огромен месечен наем за паркомясто. Колата ми трябва, когато снимам къщи в окръг Дъчис или на Лонг Айлънд, или когато през уикендите с Джой обикаляме центъра на изкуството в Корнуол, изкачваме каменистите пътеки на Стоуни Брук или искаме да покараме каяк в Смиттаун.
Сега пътуваме към Роуд Айлънд. Не по мое желание. Е, да, може би донякъде и по мое, защото все пак аз имам последната дума в нашето семейство. Но когато трябва да избираш между съвестта и дъщеря си, нямаш много възможности. Изминаха десет дни от обаждането на Джак Сабатиан и въпреки че той не се обади втори път, не спирам да мисля за разговора и да се измъчвам.
– Уха! – възкликва Джой, щом приближаваме мястото на катастрофата.
Нездраво любопитство я кара да се обръща постоянно назад. Накрая се обляга на седалката и заявява: – Няма да карам кола. Никога. – С периферното си зрение забелязвам как поглежда към телефона си, при това не за първи път. Може би е изпратила съобщение на някой приятел, преди да тръгнем и сега очаква отговор.
Ако миналото може да бъде някакъв ориентир, значи има да чака дълго. Тя е сред най-непопулярните членове на групата, която постоянно си разменя съобщения, от което аз съм във възторг, а Джой – никак. Веднъж ми сподели, че в училищния стол ядяла сама сандвича си със слънчогледово масло, защото не понасяла вонята на боклуците, които другите ядат. Допускам, че им го е казала. И училищният съветник, който оценява куража ѝ, и психоложката Криси твърдят, че е твърде зряла за възрастта си и останалите ще я настигнат. Аз обаче се притеснявам за вредите, които дъщеря ми ще понесе, докато това се случи. Става въпрос за самочувствието ѝ.
Умишлено отпускам ръцете си върху волана, но сърцето ми кърви. Всяко дете има нужда от добър приятел. Аз имах сестрите си – безстрашната Марго и слънчевата Ан. А Джой е единствено дете и седи сама в училищния стол, пълен с деца. А сега и телефонът мълчи? Ето защо се съгласих да прекараме цяла седмица на брега. Роуд Айлънд ще откъсне за малко Джой от мислите ѝ.
Сега слушаме Ед Шийрън. Джой пусна парчето, преди да захвърли телефона си, и аз усещам, че в избора ѝ се крие предизвикателство. Нямам търпение да се прибера у дома, пее той в „Замък на хълма“, превърнала се в неин химн, откакто решихме да тръгнем. Дъщеря ми не знае, че тези думи не ме дразнят, а следващите направо ме трогват дълбоко. Тогава бях по-млад, върнете ме във времето, когато намерих сърцето си и го разбих тук. Но Джой не знае.

На книжния пазар от 11 август 2020 г.
Превод: Пепа Стоилова
Обем: 408 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN: 978-954-26-2012-9
Корична цена: 17,95 лв.