За книгата

Главните герои в тази книга са двама мъже и една жена.
Те са несъединени самотни върхове на любовен триъгълник.
Живеят непоносимо дълго, до наши дни.
Иначе са връстници на новата българска държава.
Провират се през войни, бунтове, преврати.
Но Историята е само декорация.
Както повечето книги на света, и тази разказва за любов и за смърт.
Героите трябва да издържат и на двете.
И в живота, и в книгата ранната смърт е отблъскваща.
Късната – привлекателна.
Но мигар някой някога си е отивал навреме?
Авторът

Писането е спасителна мисия, която започва преди да има още обект за спасяване. По този начин писателят спасява и себе си.

Интервю с Иван Станков

Иван Станков е писател и преводач. Професор по българска литература във Великотърновския университет. Роден през 1956 г. в с. Гомотарци, Видински окръг. Завършва българска филология през 1982 г. Автор на монографични изследвания върху творчеството на Асен Разцветников, Йордан Йовков, Димитър Талев, Васил Попов, Борис Христов и др.

Преводач от румънски на Мирча Картареску, Дан Лунгу и др.

Автор на книгите „Спомени за вода. Dm“ (2014), „Улици и кораби. Gm“ (2017), „Имена под снега. А7“ (2019) и „Вечерна сватба“ (2020).

Носител е на Националната литературна награда „Елиас Канети“, на литературните награди на Портал „Култура“, „Стоян Михайловски“ и „Хеликон“.

Г-н Станков, Вие сте автор на четири много успешни сборника с разкази, а след броени дни излиза и първият Ви роман – „Късна смърт“. Защо решихте да смените жанра?

Не съм го сменил аз. Книгата си го смени. Издателството също даде рамо на смяната. В депозирания ръкопис на книгата след заглавието нямаше никакво жанрово уточнение. Издателите ме убедиха да има. И там да пише „роман“. Това все още не ме прави романист.

На територията на жанровете винаги е хлъзгаво. Подобно на металите в природата, и те все по-рядко се срещат в чист вид. Аз се чувствам уютно в онази гранична междужанрова зона, в която нищо не е сигурно. В българската традиция от Йордан Йовков през Васил Попов и Йордан Радичков до Г. Господинов доста народ е пребивавал успешно по тези ничии земи.

За мен е далеч по-важно един автор да има не свой жанр, а свой свят и този свят да бъде разпознаваем във всичките му книги, колкото и различни да са те помежду си. Няма значение дали четете поезията или прозата на Борис Христов, на едно и също място ще бъдете.

Първите ми книги с разкази все искаха да бъдат нещо повече и аз мисля, че наистина бяха. Те всъщност се натискаха да бъдат романи, искаха да минат в по-тежката категория и аз едва удържах юздите им, убеждавах ги да ме оставят на мира. Не виждате ли, им казвах, че аз нямам романово мислене, за тази работа се искат специални неща, с които аз не разполагам.

Съзнателно или грешно, тези ми книги бяха наричани и романи. И то от писатели и университетски люде, които рядко грешат несъзнателно.

Новата ми книга поиска още при зачеването си да бъде роман. Едва се споразумяхме. Мирясахме и двамата, така че по време на писането нямаше плач и скърцане със зъби. И все пак не стана съвсем нейното! В тялото на „Късна смърт“ са имплантирани две паралелни романови линии за трима души. Техните нишки се усукват една около друга, почти без да се докосват. При това всяка глава се оформя като самостоятелна и в някакъв смисъл завършена. Все едно е роман, направен от разкази с едни и същи герои. Във всеки случай „Късна смърт“ дори и в моите очи стои доста близо до романа. А дали наистина е роман, ще си решат читателите, ако това изобщо ги заинтересува.

В „Спомени за вода. Dm“, „Улици и кораби. Gm“ и „Имена под снега. А7“ пишете за настоящето си. „Вечерна сватба“ ни връща 100 години назад във времето. Къде ще ни заведете с „Късна смърт“?

„Късна смърт“ се простира от епохата на Стамболов до наши дни. С нелинейна хронология. С ретроспекции и интроспекции. Неритмично. Понякога забавено, друг път насечено. Както в реалността, така и в книгата, някои дни бучат и се вият като циклони, а после цялото следващо десетилетие едва се влачи под слънцето.

През дългото почти век и половина време на книгата светът и животът се променят много. Само човекът стои някак извън времената и държи да ни покаже, че от прогонването от рая досега нищо в него не е мръднало и той си остава все същото сложно уравнение с хиляда неизвестни.

Времето в книгата не е нито равномерно, нито достатъчно автентично от гледна точка на Историята. Около любовния триъгълник на основните герои преминават фигури и на реални исторически личности, повечето само щрихирани. Някои са познати политически лица, висши офицери, известни писатели. Но всички те са само декоративни сенки. Книгата наистина има лека историческа аура, понеже чрез героите си задължително трябва да разкаже времето им. Но „Късна смърт“ в никакъв случай не е исторически роман.

Какво е мястото на вечните теми за любовта и смъртта в цялостния замисъл на книгата?

Под стъкления похлупак на любовта и на смъртта можете да сложите всякакви хора и събития – реални, достоверни, въобразени. Навярно цялото човечество живее именно под този похлупак и затова литературата толкова обича двете теми. Впрочем има ли други? Аз не се сещам. От любов и от смърт е направен самият човек.

В заглавието на книгата смъртта е наречена късна, защото героите живеят твърде дълго. Малкият им живот се провира през големите исторически събития като през нещо далечно, което едва ги докосва. Защото мотивът, дълбокият мотив на живота им е любовта. Неразгадаема, непобедима, във всякакви трансформи. Понякога ангелическа, друг път болезнена. Невинаги праведна, често сгрешена, понякога перверзна. Значи – човешка. А на края на любовта и на края на човека винаги ли стои смъртта? На този въпрос книгата отговаря: избирай, читателю!

В романа пишете: И последният човек, най-изпадналият, и той е една блага вест, едно евангелие. Затова трябва да го четем с вяра. Колко силна е вярата Ви в човека?

И най-красивите, и най-страшните неща на този свят са направени от човек и за човек. Няма друг център. Нито светът, нито животът имат друг избор, освен да бъдат антропоцентрични. Човекът е ядката на ореха. Той е не само център, но и смисъл сам по себе си. Ако цялото човечество можеше да се събере наведено над една току-що родила майка, то тогава щяхме да видим седем милиарда човека усмихнати наведнъж! Ако ги съберем същите тези хора над бележника с първата шестица на някое хлапе или при първата чиста любовна целувка на двама млади – броят на усмивките ще бъде все същият. Обичащият цветята или животните, или водата, или въздуха, или дръжката на ножа си – неизменно някой ден ще осъзнае, че обича и човека. Защото той наистина още от създаването си е благата вест на този свят!

Пък и какъв смисъл има и най-красивата крайморска скала, ако никога не е била и няма да бъде видяна от човек? Човекът е не само смисъл в себе си, той придава смисъл на всичко останало.

И не на последно място – човекът е образ и подобие на Бога. И дори да се затрие из лабиринтите на изкушенията, из блатата на омразата и из бездните на престъплението – дори тогава му е даден шанс, както се е случило с разбойника Варава.

Писателят каквото и да седне да пише, от четиристишие до роман, ще го направи, за да спаси някого. Писането е спасителна мисия, която започва преди да има още обект за спасяване. По този начин писателят спасява и себе си.

В „Ноев ковчег“ Радичков се обръща към смъртта с „благодетелко наша“.

И тук тримата основни герои – един провинциален учител, един офицер и една светска дама – намират покой едва в края си. Макар през цялото време да са подозирали, че живеят в книга, написана от друг. Единият се примирява, другият се бунтува, третият направо воюва за авторското право над живота си. Късната им смърт ги успокоява и приютява като благодетелка.

Каквито и ще да сме – модернисти, постмодернисти или супермодернисти и свръхавангардисти, далеч от манифестите, а понякога и противно на намеренията на самите автори, литературата винаги ще продължи да възпитава. Дори когато разказва за злодеи, тя работи по неизбежност в полза на добротворство. Защото на дъното на нашето същество лежи синапеното зрънце на вярата. Обвито е то в тънката ципица на изначалния човешки страх, че отчетът за нашия живот се пише от някого извън нас и един ден този отчет ще се окаже непоносимо пълен, без пропусната секунда. Така пише и в книгите, така пише и в Книгата! Човек невинаги си дава сметка за зрънцето и за боязънта. Но те са там, на дъното ни. И литературата постоянно ни го напомня. Надява се, горката, че ни е направила малко по-добри, отколкото можем да бъдем.

Разказвате за един дълъг и сложен период, изграждате многопластови образи, засягате важни житейски теми и всичко това само в рамките на 240 страници. Как успяхте да кажете толкова много с толкова малко думи?

Дали думите са много или малко – няма голямо значение. Важното е да няма излишни. От добрите книги не можеш и една дума да измъкнеш или да им добавиш. Не количеството, а мярата стои върху блюдото на читателския кантар. От Томас Ман не можем да искаме малко думи, защото мисълта му е епична. Както пък не можем да чакаме много думи от Халил Джубран, защото е в другия край на отсечката.

Аз не знам какъв писател съм. Дори още не знам дали наистина съм писател, понеже съм още жив. Но съм пишещ човек и затова тук си признавам, че съм безмилостен към написаното. Отдавна загубих всякаква жал към задрасканите, към изхвърлените думи, абзаци и страници. Нямам писателски бележници, всяка следваща страница за мен е Арктика – неовладяна и свирепа. И трябва да я превърна в иглу. Виждал съм европейски писатели, които пишат на ръка, без нито една поправка по страниците. Като човек, правещ нещо от думи, по-скоро приличам на скулпторите – какво страхопочитание ме обзема, когато си помисля колко излишъци от мраморния куб е изхвърлил Микеланджело, докато се получи Пиета.

А и да си призная, понеже ми се налага да чета доста (все пак преподавам литература), големият обем на книгата ме изпълва с подозрения. Невинаги основателни, разбира се. Но забелязвам, че понякога издателите увеличават с технически хитрини обемите. Така модерният човек, който чете по-малко, навярно лекува малката бройка с големия обем, не знам.

Но и сред обемните, и сред маломерните има големи книги. Примирал съм от възторг и над Кафка, и над Пруст. Така че не обемът, а мярата е критерият. Бих бил много доволен, ако и далечните, анонимни читатели, които всъщност са най-важните читатели на всяка една книга, останат с впечатлението че съм казал много неща с малко думи. Сега, когато книгата ми тръгва на път към тях, точно това си пожелавам!

  • Обем: 240 стр.
  • Корична цена: 17,95 лв.
  • ISBN: 978-954-26-2164-5
  • Издателска къща „Хермес“ ООД