Свободно време

„Бойно поле – Москва“ – Лев Пучков

21.04.2012г. / 11 29ч.

Аз жената

За автора:
Лев Пучков е роден през 1965 година. Завършва музикално училище, а впоследствие Новосибирското висше военно училище към Министерството на вътрешните работи на Русия. От дете се увлича по бойните изкуства. Обича литературата и чете много още от детските си години. Има силни пристрастия и към живописта.
От 1987 до 2001 г. е офицер от вътрешни войски и служи на територията на Северен Кавказ и Закавказието. Като командир на отряд в СПЕЦНАЗ се сблъсква с невероятни ситуации на насилие, жестокост и вероломство в борбата с трафика на хора, оръжие и наркотици. Сега е капитан от запаса. След като военната му част е разформирована, той се оказва на кръстопът. Самият Пучков споделя, че е могъл да стане бандит или телохранител. Вместо това става писател. Автор е на четири серии приключенски романи. Произведенията му са наситени с много сюжетни перипетии, имат динамичен стил и като отличителна черта – самобитна ирония. Общият тираж на романите му надвишава 3 милиона екземпляра. До този момент ИК „Хермес“ е издала на български език следните заглавия на Лев Пучков, включени в серията „СПЕЦНАЗ“:„Смъртта идва само веднъж“, „Извънредна ситуация“, „Шест секунди до взрива“, „Негоден за цивилен живот“, „Поясът на Шахида“, „Война без фронтова линия“, „Стрелба без предупреждение“, „Нашата лична война“ и „Тротилов еквивалент“, „Операция Муджахидин“ .

За книгата:
Чеченските муджахидини извършват нов удар на територията на Русия. Всички членове на терористичните групи обаче са заловени и обезвредени без усилия. Бойците от легендарния отряд №9, извършили ареста, са озадачени от лошата подготовка на атентаторите.
Това, което полковник Иванов и хората му не знаят, е, че тази акция е само за отклонение на вниманието. Всъщност е задвижена далеч по-дръзка операция, която да удари право в сърцето на Москва.
Муджахидините решават да потърсят лично отмъщение и да премахнат отряда веднъж завинаги. Сега бойците на Иванов ще трябва не само да се сражават за собствения си живот, но и да предотвратят привидно безумния, но добре планиран удар на терористите. Ще успеят ли калените воини да надхитрят новия съюзник на чеченците – стратега, наричащ себе си Доктора?
Отряд №9 ще трябва да използва всички възможни средства, за да оцелее.

Откъс:
* * *
Ногамирзин Юрт се намираше съвсем близо до Елин Юрт – чиято милиция вече не ни обичаше, и малко встрани от основните пунктове, на които бяха съсредоточени федералните сили. Тъй че беше просто противопоказно да ходим там само с четири дула и без предварително разузнаване. Затова веднага след като тръгнахме, ние се свързахме с Иванов и го помолихме да се погрижи за подкреплението ни. Той избоботи, че ще имаме подкрепление, и повече не се свърза с нас. Но когато стигнахме до моста под Ишчерская, там вече ни чакаше един БТР с десетина милиционери от частите със специално предназначение. Браво на полковника. При него мъжката дума на две не ставаше.
Заобиколихме негостоприемния Елин Юрт на почетно разстояние в южна посока, излязохме точно до обекта, който ни интересуваше, и спряхме на стотина метра. Пред погледа ни се разкри обичаен пейзаж – стърчаха полуразрушени постройки; всичко, което можеше да свърши работа в едно стопанство, беше отмъкнато; навсякъде се търкаляха вехтории и се извисяваха камари боклуци. Административната сграда, която за свое нещастие беше изградена от червени тухли, почти беше разградена. Бяха я разграбили буквално парче по парче.
Общо взето, беше по-добре да не се завираме там, без да сме придружени поне от едно отделение сапьори. Фермата се намираше в полето и това беше добре, защото всичко се виждаше, но на двеста метра в западна посока се ширеше ивица храсталаци, които бяха много удобни за укритие на едно поделение стрелци. На четиристотин метра в южна посока се издигаха растящи нагъсто дървета, които заемаха доста голяма площ, а в тях много комфортно можеше да се настани цял пехотен батальон. Дърветата стигаха чак до брега на Надтеречния канал, който се намираше на около километър оттук, тъй че можете да си направите съответните изводи...
– Е, ще разузнаем ли, или направо ще отидем да видим? – попитах специалистите.
– Хубаво място за засада – отбеляза Петрушин. – Вася, ти какво ще кажеш?
– Да, това е пълен гъз – оцени сурово обстановката Вася. – Единствената ни утеха е, че дойдохме неочаквано и никой не знае...
– Но фермата изглежда напълно изоставена – добави Серьога, докато разглеждаше пейзажа през вносния си бинокъл. – Сякаш през цялото лято тук не е стъпвал човешки крак.
– Ами никой не е казвал, че тук някой е стъпвал... – Петрушин стрелна с поглед Мовсар, който търпеливо чакаше. – Усещам, че това пиленце ни пробута дезинформация...
– Нищо не съм ви пробутал – намуси се обидено Мовсар. – Защо спряхте? Хайде да отидем там, ще ви го покажа.
Момчетата изгубиха още една минута, за да огледат мястото отдалеч, сетне се разбраха с милиционерите от частите със специално предназначение за бойната охрана и прикритието ни и ние поехме към фермата. Мовсар вървеше отпред, след него, на пет метра разстояние, буквално по петите му, крачеше Вася, после – Серьога, аз и последен в шествието се движеше Петрушин. А на тридесетина метра ни следваха четирима бойци от специалните части на милицията, за да ни прикриват.
Докато наблюдавах Мовсар, отново се натъкнах на психологическа двойственост, чиито два варианта можеха да са верни в еднаква степен. Момчето се движеше много уверено, сякаш вече неведнъж бе идвало тук. И какво означаваше това... Ами че скривалището наистина съществуваше! А това вече щеше да е новина...
От друга страна, не биваше да отхвърлям и второто тълкувание на неговата непоколебима увереност. Момчето идваше от цивилния живот и за разлика от връстниците си, които живееха в условията на война, нямаше условен рефлекс да се придвижва внимателно по непозната територия, където всяка следваща крачка можеше да бъде и последна. Та затова се разхождаше като по „Арбат“. А пък ние – военните малоумници, си мислехме, че познава всичко тук. И щеше да стане много интересно, ако момъкът се натъкнеше на някаква елементарна взривна установка... Макар че това не би трябвало да се случи, тъй като зад него вървеше нинджата Вася, а той не би пропуснал нищо...
Мовсар навлезе уверено сред руините на административната сграда. Ние спряхме, приседнахме зад останките от носещата стена и с трепет започнахме да наблюдаваме как юношата стъпва по камарите натрошени тухли. Той порови малко край срещуположната стена и се обърна:
– Ето го...
Точно така: там, до самата стена, имаше квадратен железен капак.
– Тъй – промърмори Вася. – Тъй, тъй... Ако го закачим с една кука... Мамка му мръсна!
Нямаше за какво да се закачи, тъй като капакът беше хлътнал в пода, а дръжка липсваше.
– Имате ли нож? – попита Мовсар.
– Защо ти е? – уточни подозрително Петрушин.
– Там има граната – обясни Мовсар. – Трябва да се мушне някакво острие и да се натисне.
– Ти ли я сложи?
– Аха...
– Тъй, тъй... – завъртя недоверчиво глава Петрушин, извади бойния си нож и го подхвърли на Мовсар. – Дръж.
Мовсар не хвана ножа – и това ми било боец! – и той тупна на метър от него. Момъкът взе хладното оръжие, мушна острието му под капака и лекичко го натисна...
Ние наведохме едновременно глави, скривайки се зад останките от носещата стена, и за миг изгубихме момчето от поглед.
Никой не чу щракването на лостчето за задействане, защото по време то съвпадна със скърцането на капака, който се отваряше.
– Ох... – прошепна Мовсар. – Не стана...
Хвърляйки машинално поглед по посока на гласа му, видях, че момчето стиска в ръка граната Ф-1... Без предпазител!
– Дръжте. – Мовсар хвърли гранатата към нас и скокна в отвора под капака.
– Залегни! – кресна Петрушин, блъсна двама ни със Сергей в гърбовете и се пльосна на земята.
Последва страшен гръм.
Аз не чух свистенето на осколките над главата си, тъй като моментално оглушах, но съвсем осезаемо усетих вибрациите на въздуха, разсичан от парчетата метал. Сякаш някой за един миг бе включил мощен сешоар, с желанието да изсуши многострадалния ми череп, но тутакси се бе отказал и го бе изключил.
А в следващия момент станах свидетел на явление, което веднъж вече бях имал сгода да наблюдавам при подобни обстоятелства...
Стената, под която се намираше отворът, погълнал Мовсар, внезапно и беззвучно започна да бълва червеникав прахоляк и едри парчета тухли.
Петрушин, който бе успял да изпразни пълнителя си, яростно крещеше нещо в радиостанцията, а лицето му беше окървавено. Серьога разкъсваше един индивидуален превързочен пакет и кой знае защо поглеждаше към Вася...
А Вася се бе покатерил на останките от стената и изстрелваше с автомата си кратки откоси по посока на канала. Десният му крачол беше раздран неравномерно и светкавично подгизваше от тъмна течност.
Четиримата бойци от специалните части на милицията се бяха пръснали чевръсто наблизо и също стреляха по посока на канала. Серьога посочи с пръст натам и кресна в ухото ми:
– Картечници! Откъм канала! Какво си се излегнал, действай!!!
Изтръсках тухления прахоляк от оръжието си и се покатерих на стената до Вася. А когато погледнах към отвора, установих, че капакът е затворен.
Момчето беше действало в рамките на четири секунди – толкова гори фитилът на запалващото устройство. Но за това време бе успяло да извърши всичко необходимо – и да хвърли гранатата към нас, и да скочи в отвора, и да затвори капака след себе си.
За един цивилен тийнейджър, който учеше в елитен московски колеж, това беше дори повече от добър резултат. Всъщност както и за всеки друг военен, ако не се казваше Петрушин или Вася Крюков.
Ето какво странно момченце беше това...