Свободно време

Бих слушал родителите си, ако... млъкнеха за малко

Наръчник за оцеляване на родители и тийнейджъри от Антъни Улф

09.11.2012г. / 13 36ч.

Аз жената

Бих слушал родителите си, ако... млъкнеха за малко

За автора:

Пубертетът е болест, която неизбежно всички прекарват. Родителите трябва да се опитат да облекчат симптомите.
Антъни Улф

Д-р Антъни Улф има докторска степен по клинична психология и от 25 години работи като детски психолог. Автор е на пет книги, посветени на възпитанието на децата и по-специално – на проблемите на тийнейджърите. Автор е на многобройни статии за известни детски списания, като „Фамили Съркъл“, „Парентс“, и списва месечна рубрика за „Чайлд Мегъзин“. Той е чест гост на национални телевизионни програми – като Фокс Морнинг Нюз, Тъдей Шоу, Си Би Ес Морнинг Нюз и др.

Свързани статии

5 идеи за детски есенни игри – незабравим спомен от детството

Детето чете преди първи клас – талант или погрешни амбиции

Грешките, които днешните родители допускат

Д-р Антъни Улф е известен със своя достъпен и забавен начин на представяне на динамиката във взаимоотношенията родители – деца. Баща на две пораснали деца, Антъни Улф предлага практическа помощ за разрешаване на проблемите в общуването ни с нашите тийнейджъри. „Бих слушал родителите си, ако... млъкнеха за малко“ е за това какво е да си родител на тийнейджър в XXI век. Що за деца са днешните тийнейджъри и на какви правила трябва да се основава тяхното възпитание.

За книгата:

Няма родител на тийнейджър, който от време на време, при поредния сблъсък, да не се е питал: „Къде сбърках?“. Обръщайки се назад през годините, си спомняме за собственото си юношество и отношенията ни с нашите родители и обикновено направената равносметка не е в полза на децата ни. Навремето ние не бихме си позволили да се държим с родителите си по начина, по който го правят съвременните деца (пък и родителите ни не биха го допуснали!). Какво се е променило? Наистина ли съвременните тийнейджъри са неуправляеми и има ли начини, ако не напълно да се справим със своеволията им, то поне да ограничим щетите?

Какво да кажем и какво да премълчим, когато възпитаваме тийнейджъри?

Антъни Улф е клиничен психолог, през чийто кабинет са минали хиляди тийнейджъри и техните объркани родители. Според него тийнейджърството е болест, която просто трябва да се развие и премине. Родителите трябва да се въоръжат с търпение и да се опитат да облекчат симптомите. Действително тази болест много се е обострила през последните десетилетия, но това се дължи на факта, че суровите наказания и физическата саморазправа с децата вече принадлежат на миналото. Когато от възпитанието е отнета възможността да всяваш страх, много логично е, че децата вече ще са по-непокорни и неуправляеми. За щастие все още съществуват механизми, които да ни помогнат да установим разумни граници в отношенията с децата ни. Антъни Улф ще ни научи как да избягваме подводните камъни в отношенията си с тийнейджърите, какво да им кажем и какво да премълчим, така че да запазим диалога. Както всеки родител добре знае, много често и най-обикновеният разговор с нашия тийнейджър може да прерасне в грандиозен спор, ето защо да се запази добрият тон, може да се окаже истинско предизвикателство. Ще получим ценни съвети как да не допускаме емоциите да ескалират прекалено (да не забравяме, че тийнейджърите са царете на драмата), как да накараме детето си да свърши задълженията си (направо непосилна задача). Как да установяваме правила и да поддържаме контрол, как да се справяме с вечно променящите се настроения на нашите тийнейджъри, с техния негативизъм и безотговорност.

Как да оцелеем в годините на пубертета?

Да си родител на подрастващ е изключително енергоемко, направо изтощително занимание. Понякога ни се иска да абдикираме от функциите си на родители, защото ни се струва, че няма как да излезем на глава с непокорните си деца. Книгата на д-р Улф е безценен наръчник как да се справим с най-срещаните проблеми в общуването с нашите тийнейджъри, като междувременно успеем да съхраним физическото си и най-вече психичното си здраве. В книгата има множество примери от живота, разиграни ситуации и диалози, които нагледно показват динамиката на общуването в съвременното семейство. Успокоително е да научиш, че детето ти си е съвсем наред, че проблемите, с които се сблъскваме, са типични за всички тийнейджъри. И най-важното: че има начин да подобрим отношенията с децата си, без това да означава да отстъпим пред исканията или своеволията им.

Книгата може да ни помогне да станем по-добри родители, които с разбиране и с дисциплина направляват децата си през трудния период на съзряването, като междувременно им помагат да развият потенциала си, за да навлязат успешно в света на възрастните.

Откъс:

* * *

Предговор

Като детски психолог, често изслушвам оплакванията на родителите от начина, по който децата им разговарят с тях. Те са просто изумени от това колко по-дръзки са днешните деца в сравнение с предходните поколения.

Ето как изглежда един типичен разговор между родител и дете през 50-те години на миналия век:
– Джеймс, би ли изнесъл кошчето за боклук, моля?
– Веднага, мамо.
И един типичен разговор между родител и дете днес:
– Джеймс, би ли изнесъл кошчето за боклук, моля?
– Мамо, много съм уморен. Ще го изнеса по-късно.
– Не, Джеймс – искам да го направиш веднага.
– Защо всичко трябва да става точно когато ти кажеш? Аз да не съм ти роб!
– Защо винаги трябва да ме тормозиш, когато те помоля да свършиш нещо?
– Не, защо ТИ винаги трябва да ме тормозиш!
Неизбежно е днешните родители да си помислят: Той няма капка уважение. Непрекъснато ми отговаря. Какво му има на това дете? Аз ли не правя нещо както трябва?
Макар че вторият (неособено приятен) вариант на този разговор е в обращение почти половин век, родителите все още не разбират, че има една-единствена важна причина, поради която днешните тийнейджъри не са „послушни“ и отговарят на по-възрастните по начин, недопустим допреди няколко десетилетия. Простичко казано, това поколение не се страхува от родителите си. А това е така поради една важна причина: родителите вече не използват сурови физически наказания при възпитанието на децата си. Вече няма шамари, няма бой с колана или точилката. Всичко това днес се смята за насилие над детето.
Това изоставяне на грубите наказания донесе чудесна промяна и за децата, и за родителите – една истинска крачка напред за целия човешки род. Ние (или поне повечето от нас) днес сме убедени, че макар физическите наказания да постигат поведение, което е добро за момента, в дългосрочен план като елемент от възпитанието те правят детето по-склонно да проявява грубост към околните.
Промененото отношение към физическите наказания представлява изцяло нов поглед към родителството и развитието на децата. Нека ви дам един пример.
Представете си майка с шестгодишна дъщеря и осемгодишен син. Двете деца се сдърпват за нещо. Караницата стига дотам, че момчето удря сестра си по ръката и тя заплаква. Майката се намесва.
Тя плясва сина си през ръката.
– Не удряй сестра си! – казва майката. – Разбра ли? Не... уд-ряй... сес-тра... си! – При всяка сричка тя силно шляпва момчето по ръката. Е, сега му дадох да разбере, мисли си доволно майката.
Доскоро много от хората, станали свидетели на тази сцена, вероятно щяха да се съгласят: Точно така, добър урок му даде.
Момчето наистина получи урок, ще си кажем: днес то разбра, че ако поиска да удари сестра си, най-добре е да го направи, когато майка им не е наоколо. Освен това знаем, че ако това е стилът на възпитание на майката, в крайна сметка момчето вероятно също ще посяга, когато порасне. Ако ти самият си бил бит, боят става част от теб. Защото, за разлика от миналото, днес ние смятаме, че за поведението на детето и за неговото формиране значение има не само онова, което му казваме, но и по какъв начин се отнасяме към него.
Това ново виждане за детското развитие доведе до революция във възпитанието. В резултат имаме две поколения деца, които не се страхуват от родителите си. А това действително е съвършено ново явление в историята на родителството.
Дълбоко вярвам, че децата, възпитани по тази „нова система“, израснаха като по-добри хора. Не всички са склонни да се съгласят, разбира се, тъй като непрекъснатото „отговаряне“ наистина създава проблеми. Но дотук сме стигнали в еволюцията си като родители към днешна дата – и именно оттук тръгва тази книга, опитвайки се да предаде щафетата нататък.
Както казах, днешните деца не се боят от родителите си. Тогава защо да се изненадваме – тъй като децата не се боят, те „отговарят“ много по-често и съвсем не са толкова покорни, колкото би могло да се очаква допреди няколко поколения.
Е, добре, какво друго да очакваме? Днешните деца не се държат като някогашните, понеже основният механизъм за влияние, който родителите са прилагали върху тях, вече липсва във възпитателния арсенал. Но въпреки очевидната яснота на този факт, съвременните родители продължават да очакват децата им да се държат по начин, който е възможен единствено при методите, отречени преди две поколения. В основата си стандартите за добро поведение на децата не са се променили, макар че възпитателните методи са коренно различни. В днешно време, когато децата не се държат така, както се очаква от тях (което е неизбежно при премахването на физическото наказание от възпитателната практика), родителите имат чувството, че са се провалили.
Не разбирам. Правя всичко по силите си. Но очевидно не е достатъчно...
Днешните родители не само имат нереалистични очаквания за поведението на децата си, но и в безкрайните си опити да ги накарат да се вместят в старомодните стандарти те налагат нереалистични стандарти и на самите себе си... и неизбежно влошават ситуацията, вместо да я подобрят.
– Александре, моля те, опитай се да не влачиш кал из цялата кухня.
– Винаги ще намериш да ми крещиш за нещо.
– Не е вярно, не ти крещя. Просто не искам кал в кухнята, това е.
– Гони те истинска мания за чистота. Нямаш представа какво е да живее човек в тази къща. Остави ме на мира, моля ти се.
– Не ми говори по този начин.
– Какъв начин?
– Чуй се само. Чуй с какъв тон ми говориш. Без капка уважение. Едно дете не трябва да говори по този начин на родителите си.
– Не ти говоря по този начин. Ти си тази, която непрекъснато опява за нещо.
– Това не е вярно!
– Напротив, вярно е. Непрекъснато мърмориш за нещо – ето сега например.
Е, добре, майки и бащи, нека ви задам един простичък въпрос: Кой би искал да общува с човек, който е толкова дразнещо неприятен? Каква е най-разумната и логична реакция на такова поведение? Според мен отговорът е, че най-добрият вариант е да се сложи край на подобен разговор, и то колкото е възможно по-бързо. Определено никой няма да спечели, ако продължите агонията с безсмислени дискусии, тъй като това само ще налива масло в огъня. За жалост, именно това правят днешните родители – това, както и ред други неща, които само ядосват тях самите и децата, към които са насочени. Наблюдавам го през цялото време в практиката си и затова искам да ви предложа надежда и някои практични съвети, за да се справите с ежедневните проблеми при възпитанието на тийнейджърите.
Тази книга е за това какво е да си родител на тийнейджър в двайсет и първи век – що за деца са днешните тийнейджъри и на какви правила трябва да се основава тяхното възпитание. Целта на книгата е да бъде колкото е възможно по-полезна. Тя ще ви даде много конкретни съвети как най-добре да се справите със своя тийнейджър дори в най-смайващите ситуации.
Тя предлага полезни и конкретни отговори и ще ви помогне да изоставите реакциите, които определено не са полезни. Във всеки от представените сценарии е включено обяснение защо определен тип реакции помагат, а друг тип – не. Тя ще ви помогне да откриете нов път към пълноценното общуване с вашето дете.
И на последно място, но не по важност, в тази книга се говори за това как се е променил светът, в който живеят днешните тийнейджъри, извън контекста на промените във възпитателните методи и поведението на подрастващите. Специално внимание се отрежда на въпроса по какъв начин непрестанно променящият се и разрастващ се свят на електрониката въздейства върху природата и обхвата на юношеските преживявания. Когато не са на училище, децата ни прекарват почти цялото си време в електронната вселена от думи, звуци и образи. Често те използват по няколко устройства едновременно, което радикално променя начина, по който общуват с нас – за добро или за зло. В много отношения това е един нов свят. И въпреки това, в много други отношения светът на тийнейджърите се е променил съвсем малко.
Но преди всичко тази книга си поставя за цел да направи живота с вашето дете значително по-приятен и интересен. И така, можем да започваме.