Свободно време

Любовна лирика от Иван Вълев

Съкровените интимни преживявания на съвременния човек в стиховете на Иван Вълев

15.11.2012г. / 09 45ч.

Аз жената

За автора и книгата:

Иван Вълев е автор на осем поетични книги, както и на един роман. Завършил е полска филология и превежда от полски поезия и проза. Живее в Пловдив, където е работил в издателство „Христо Г. Данов“ и ПУ „Паисий Хилендарски“. Няколко години е бил книгоразпространител.

Свързани статии

Наградените авторки в конкурса „Любовни есенни рими“

Любовната история на Хемингуей и Гелхорн в програмата на Киномания

Любовни есенни рими – 26-а, последна част

Стихосбирките му „Скорост“ и „Пътят на птиците“ са печелили наградата „Пловдив“. Неговата поезия се отличава с емоционалност, искреност и критичност към българската действителност. Формата й е в духа на традицията, но в същото време притежава оригиналността на съвременни поетически похвати. Той използва както класическия, така и свободния стих. Естественият поетически изказ прави стиховете му достъпни и разбираеми.

Популярни са някои песни, създадени по негови стихове („Лятото“, „Нито ден е, нито вечер“, „Обещания“).

Превеждал е класици на полската поезия – като Ян Кохановски, Адам Мицкевич, Ярослав Ивашкевич, а също и съвременни поети и прозаици. За тази си дейност е получил полско държавно отличие.

Любовната лирика на Иван Вълев представя съкровените интимни преживявания на съвременния човек.

Откъс:

Нощен шепот

Не целувай стъклата на мойте очи,
не тъгувай по мъртвите блянове, мила!
Провали се животът – денят ми горчи,
а отново да почна – не, нямам сили...
Не докосвай протезата на духа ми,
че отрязаната илюзия ме боли...
А съседите (чуваш ли?) ходят с налъми
върху нашите живи до вчера мечти.
Колко беше нетрезво и колко нелепо,
че повярвахме в думи и чудеса!
Но обвий ме с листата на нощния шепот
и така да дочакаме ранна роса.
Да измием душите от сажди и прах
и да теглим чертата на строга присъда.
Аз не мога да бъда какъвто бях,
но пък верен на себе си мога да бъда.

* * *

Бяла, бяла среднощна магия:
уж жена, а пък цвете...
Искам с поглед да го изпия,
да го обвия с ръцете си.
Но погледна ли го – изчезва.
Но докосна ли го – боли ме.
И политам, пропадам в бездна,
и се лутам без глас и име.
Бяла, бяла среднощна магия:
цвете уж, а пък ето – жена е...
Повече, повече – орисия!
Иде към мене, мене желае.
Но погледне ли ме – изгаря.
Но докосне ли ме – умира.
Болката ми повтаря
болката на Всемира.

* * *

Лист от трепетлика
трепна и се спусна
и докосна нежно
вежда, нос и устна.
Ти се изненада,
ти дори извика:
„Есента ми праща
жълта трепетлика!“
Есента ли казваш?
Може, но едва ли...
Аз изпратих листа –
за да те погали.
Невъзможни са тези зелени очи.
Невъзможен е този лунен глас.
Не поглеждай към мен – ще умра. Замълчи -
няма изход, няма изход за нас.
Със косата ти бих се обесил, но тя
водопад е от слънце и мед...
Няма изход в живота, а чувам смъртта -
неизбежен свистящ вертолет.
Мое чудо, кажи откъде си дошло!
Може би от далечна планета си ти?
Може би си пристигнала с НЛО?
Затова ли със тебе ми се лети...
И в крило се превръща едната ръка,
но пък другата – в корен. Коя да сека?

* * *

Слънчев часовник

Ако някога се разминем,
объркали мястото и часа,
не губи надежда,
моя последна любов.
Часовникът от векове
стои върху стената
на старата джамия.
Не отчита секундите,
верен е само на кръглия час.
Не му е нужна пружина,
не му е нужно махало -
трябва му само
слънчева светлина.
Ако слънцето е залязло,
ако е паднала гъста мъгла,
значи времето тук е спряло,
времето тук ни чака
още няколко мига,
още няколко часа,
още няколко века...
До следващия живот.