Свободно време

Семейните тайни на един мъж с необичайна професия

„Империя на светлината – Ким Йонг-ха

19.03.2017г. / 09 31ч.

Аз жената

Корица: Издателство: „Слънце“

Ки-Йонг е семеен мъж на средна възраст, който цени хубавите неща в живота. Занимава се с внос на чуждестранни филми, но също така е и севернокорейски шпионин, внедрен сред враговете си на Юг, преди повече от двайсет години.

В един ден, непредвещаващ нищо неочаквано, Ки-Йонг получава мистериозно обаждане – заповед за връщане в щаба. Той разполага само с 24 часа, за да изпълни нареждането! В главата му се блъскат мисли – защо точно сега? Дали някой не е разкрил тайната му самоличност? Дали това е капан или наистина Пхенян го прибира, след като никой не го е търсил от десет години? Какво ще стане със семейството му?

„Империя на светлината“ е психологически трилър разкриващ семейни тайни, културните и политически метаморфози на един мъж с необичайна професия. Този интригуващ роман описва последствията от разделението на една нация на две държави.

За автора

Ким Йонг-ха е сред най-популярните съвременни писатели на Южна Корея. Книгите му са преведени на десетки езици по целия свят. „Империя на светлината“ е сред най-значимите му произведения, за което е удостоен с престижната литературна награда Manhae Literary Award.

Откъс

ГОВОРИ ЯСНО
7:00 сутринта
ТОЙ ОТВАРЯ ОЧИ. Усеща тежест и дъхът му вони. Мозъкът му бавно, с жужене, се задейства, постепенно се появява една дума, като странник, който изплува от мъглата. Главоболие. Никога през живота си не е страдал от главоболие, но ще трябва да се съгласи, ако някой каже, че това, което изпитва, наистина е главоболие. Мисли си колко е странно, че подобно коварно, непривично туптене може да се изрази с една банална дума: „главоболие“. Тази сложна плетеница от физическа болка и психическо дразнение започна снощи; отключи злокобно предчувствие за онова, което скоро щеше да се разгърне в света отвъд неговото легло. Изпитва мимолетно отвращение от собственото си тяло. Сякаш душата му, досега дремеща вътре, се събуди, откри тежкото и властно същество, което я приковава, и започна шумно да блъска в знак на протест.
Легнал неподвижно, той размишлява за своето главоболие, а болката се влошава. Една тъничка игла го пробожда в тила. Не знае как да се справи с нея. Решава да мисли за тази мистериозна болка като за временен посетител, което я прави по-лесна за понасяне. Протяга се да погали жена си по бедрото. Тя се отдръпва и мърмори под носа си. Ки-йонг пъхва ръка дълбоко в бикините и погалва космите ѝ, поникнали чак до пъпа, но тя не реагира. Той отдръпва ръката си и потърква очи.
– Няма ли да ходиш на работа? – пита тя, още полузаспала.
– Ъ?
– Няма ли да ходиш на работа?
– Ами ти?
– Нахрани котката. – Тя заравя лице във възглавницата.
Ки-йонг отмята завивките и бавно става от леглото. Котката се приближава и потрива глава в крака му, както прави всяка сутрин, когато иска храна. Той отмерва малко котешка закуска с лъжичка от неръждаема стомана и я изсипва в купичката. Котката, чиято козина в петнистокафяво, черно и бяло наподобява картата на света по тялото ѝ, доволно похапва гранулите. Той нежно я погалва по врата, после влиза в банята, изважда предпазната шина и я поставя в чашка.
Миналата зима зъболекарят му го предупреди: „Ако не направите нещо за това скърцане със зъбите, скоро ще имате нужда от протеза“.
Ки-йонг развива капачката на водата за промиване на уста и излива синята течност в чашката, като придържа изработената лично за него шина. Изстисква паста върху четката за зъби, а мислите му се връщат към тъничката игла, която пронизва мозъка му. Колкото повече се старае да забрави иглата, толкова по- настоятелна става тя. Сега атакува постоянно в една точка – като тел, която пробожда задръстена тръба. Ки-йонг се потупва по тила с ръка, но това не помага.
– Татко.
Още с четката в устата, той поглежда в огледалото към дъщеря си.
– Добре ли си? – пита тя.
– Нифоминама – иска да каже: – „Нищо ми няма“ – но четката му пречи.
Хьон-ми го сръчква в гърба, а устните ѝ потрепват, докато се опитва да прикрие усмивката си. Облечена с розова пижама с Мики Маус, петнайсетгодишната му дъщеря се затътря към масата за хранене. Сипва зърнена закуска „Келогс“ в една купа, отваря хладилника и изважда кутията с прясно мляко. Парченцата се пукат, докато млякото изпълва купата. Хьон-ми хрупа закуската си. Котката се доближава разсеяно, отърква се в крака ѝ. Момичето я усеща като прокрадваща се змия.
– Мяуу – протестира котката, сякаш знае какво мисли Хьон-ми.
След като си изплаква устата, Ки-йонг излиза от банята и вдига котката. В този момент жена му Ма-ри се измъква от спалнята, по бикини. Не носи сутиен и заради синкавите вени около зърната ѝ изглежда така, сякаш ѝ е студено. Почесва се по корема с лявата си, гипсирана ръка, а с другата прикрива прозявката си. Приближава масата и докосва Хьон-ми по косата със здравата ръка.
– Добре ли спа? – пита Ма-ри дъщеря си.
Хьон-ми тръсва глава. Мрази майка ѝ да се разхожда из къщата полугола, затова дори не я поглежда, когато не е облечена с нищо. Ки-йонг притиска пръсти към слепоочията си и плахо казва:
– Главата ме боли.
– Никога не си имал главоболие – казва Ма-ри.
– Е, явно сега имам.
– Какво ти е? – пита Ма-ри, запътила се към банята.
– Що за въпрос?
– Извинявай, друго имах предвид. Мигрена ли е? Само от едната страна ли е?
– Сякаш игла ми се забива в мозъка. Кога ще ти свалят гипса?
Струите вода заглушават въпроса му.
– Какво? – пита смръщена Ма-ри.
– Гипса на ръката ти.
– О, казаха ми да отида другата седмица. Толкова ме сърби, вътре все едно лазят мравки.
– Може и да лазят.
Ма-ри затваря вратата на банята. Счупи си китката преди две седмици, когато ескалаторът в един търговски център внезапно спря и тя падна, неспособна да се задържи на крака под натиска на хората зад нея.
– Трябва да слушаш Юки Курамото – съветва го Хьон-ми и оставя купата си в мивката.
– Юки кой?
– Това е японски пианист. Би трябвало да е подходящ за главоболие.
– Шегуваш се.
– Татко, ти не си от хората, които мислят, че децата говорят само глупости, нали? – пита Хьон-ми и го стрелва с поглед.
– Не.
– Тогава защо не опиташ, а?
Хьон-ми вече му подава диск на Юки Курамото. Той го взима и го пъхва в куфарчето си. За част от секундата му се струва, че плавно се понася. Радостно чувство, усещане, че ходилата му леко се издигат над земята. Простичкият факт, че държи музикалния диск, облекчава болката. Или пък е утехата от разтревоженото изражение на дъщеря му?
– Мисля, че вече действа – ободрен се обръща той към Хьон-ми.
– Видя ли, казах ти. – Момичето тръгва към стаята си да се преоблече.
Ки-йонг чува, че Ма-ри пуска водата на тоалетното казанче. Той влиза в голямата баня, измива си лицето и започва да се бръсне. Водата е топла и чувства мекотата на пяната по бузите си. Избърсва се с кърпа и премисля програмата си за деня. Не смята, че ще е много зает. Трябва да уреди сметките с една кинозала следобед, но тъй като е само формалност, и телефонен разговор ще свърши работа.
Избира чисто нова риза и синкавосива копринена вратовръзка. Облича тъмносиньо сако и е готов за работа. С куфарче в ръка почуква на вратата на банята.
– Довечера ще закъсняваш ли? – пита той Ма-ри.
– Какво? – Ма-ри отваря вратата и подава глава. – Какво каза?
– Довечера ще закъсняваш ли?
Ма-ри се замисля за секунда и поклаща глава.
– Не съм сигурна. Ами ти?
– Нямам никакви планове, но също не съм сигурен.
Хьон-ми излиза от стаята си, като закопчава копчетата по блузата на училищната си униформа. Пъхва крака в своите „Пуми“ и широко отваря входната врата. Ки-йонг тръгва след нея.
– Значи всеки сам ще се погрижи за вечерята си – казва Ма-ри.
– Добре, ще се видим по-късно – обръща се към нея Ки-йонг.
– Да, добре – отвръща тя и ги изпраща до входната врата. – Хьон-ми, от училище се прибираш направо вкъщи, нали?
– За какво? И без това тук няма да има никой.
– Къде ще ходиш тогава?
– Не знам – Хьон-ми затръшва вратата зад гърба си. Ма-ри пак я отваря съвсем мъничко и със сериозно изражение обяснява на дъщеря си:
– Трябва да разбереш, че сме заети с работа. Дори на подготвителна школа не ходиш. Къде мислиш, че ще стигнеш?
– Никъде няма да ида! – сопва се в отговор Хьон-ми. Този път Ма-ри затваря вратата без нито дума. Ки-йонг и Хьон-ми стоят смълчани пред асансьора. Вратите се отварят и двамата влизат.
– Татко.
– Да?
– Вие двамата наистина сте много странни понякога. Все едно очаквате да загазя. Наистина ли не ми вярвате?
– Не, просто стават страшни неща.
– Е, няма нужда да се тревожите за мен – казва Хьон-ми и се нацупва. Асансьорът пристига на първия етаж. Излизат един след друг.
– Довиждане! – провиква се тя, щом Ки-йонг тръгва към подземния гараж.
– Довиждане.
Ки-йонг слиза към гаража, а главата пак започва да го мъчи. Иглите, вече размножени, бавно се впиват в мозъка му.
ХЬОН-МИ БАВНО крачи по виещата се пътека през жилищния комплекс и спира пред Сграда 104. Изважда мобилния си телефон, за да провери колко е часът. 7:42. Леко се намръщва, но после усеща една ръка върху рамото си. Извръща глава, а един пръст я мушва по бузата.
– Дявол да го вземе!
Това е А-йонг.
– Всеки път те издебвам! – радостно изграчва тя.
– Ще те убия! – заканва се Хьон-ми и леко ритва А-йонг по прасеца.
– Оу! – проплаква тя също като анимационна героиня.
Двете момичета, които са еднакво високи и с еднакви прически, тръгват към училище.
– Написа ли си домашното? – пита А-йонг.
– По кой предмет?
– На Усойницата.
– По математика ли? Ами, не.
– Какво ще правиш?
– Мога да го напиша, когато стигна в училище – Двете с кикот излизат от жилищния комплекс и тръгват по улица с вишневи дървета от двете страни.
На пешеходната пътека пред един супермаркет Хьон-ми пита:
– А-йонг, можеш ли да пазиш тайна?
– Каква?
– Наистина е тайна. Не може да казваш на никого.
– Добре де, добре. Кажи!
Хьон-ми си придава трагично изражение.
– Мама всъщност ми е мащеха.
– Какво?
– Наистина, тя е моя мащеха.
– Това е откачено.
– Вярно е!
– Да, бе – отвръща А-йонг и глуповато се усмихва.
– Не ме интересува, че е такава. Всъщност така е по-добре – казва Хьон-ми.
– Как научи?
Светофарът светва зелено и те пресичат улицата.
– Научих преди малко.
– Но баба ти от майчина страна те обожава.
– Прави го, за да скрие, че мама не ми е истинска майка. Само се преструва – Хьон-ми спира и гледа А-йонг в очите. – Не ми вярваш, нали?
– Не, вярвам ти.
– Според мен, не.
– Хей, нали ти казах, че ти вярвам.
Двете момичета с бавна крачка пресичат още една пешеходна пътека. По улицата вървят ученици от тяхното училище, запътили се за първия час. А-йонг плъзва ръка под ръката на Хьон-ми.
– А-йонг, какъв е смисълът на живота? – пита Хьон-ми.
– Какво ти става?
– Според теб логично ли е хората да водят безсмислен живот и после да умират?
– Предполагам, че не.
– Нали? Ще стана монахиня – заявява Хьон-ми.
– Мислиш се за майка Тереза ли? – дразни я А-йонг.
– Как разбра, че четох биографията ѝ вчера? Ти си ясновидка, А-йонг!
– Тя е единствената монахиня, която знам. Имаше я в теста ни, помниш ли? Май четеш прекалено много. Миналата седмица заяви, че искаш да си мадам Кюри!
– Кой казва, че монахините не могат да се занимават с физика? Сестра Ли Хе-ин пише поезия – сопва се Хьон-ми.
– Това изобщо не се връзва. Мислиш, че физиката е същото като поезията?
– Е, така или иначе, ще опитам да разбера смисъла на живота – заключава Хьон-ми.
– Желая ти късмет.
– Само престани да ми се присмиваш – предупреждава я Хьон-ми.
– Добре.
Хьон-ми въздъхва.
– Според мен, да имаш семейство, е толкова безсмислено. Жените винаги са в капана на семействата си, не мислиш ли?