Майчинство

Важна ли е обичта за бебетата?

„Защо обичта е важна“ – Сю Герхард

21.03.2014г. / 14 15ч.

Аз жената

Защо любовта е в основата на развитието на мозъка ни още от деца? Как първите взаимодействия между бебетата и техните родители оказват дълготрайни и сериозни последствия върху детето? Отговорите на тези и множество други ключови за по-нататъшното развитие на малчуганите въпроси ни дава психоаналитикът Сю Герхард в книгата „Защо обичта е важна“.

Сю Герхард – психоаналитик, психотерапевт и съосновател на разработения в Оксфорд новаторски благотворителен проект „Родител – бебе“, който осигурява психотерапевтична помощ на родители и техните новородени деца – се наема с нелеката и същевременно изключително отговорна задача да анализира първите взаимодействия между бебето и неговите родители и последствията от влиянието им върху развитието на детския мозък. В книгата „Защо обичта е важна“ Герхард разглежда биологическите и психологическите механизми, посредством които тези отношения моделират нервната система на бебето. Авторката показва как развитието на мозъка предопределя бъдещото емоционално щастие на порасналия човек и анализира конкретни ранни пътища, които могат да се окажат от ключово значение за начина, по който реагираме на стреса и съответно да допринесат за развитието на проблеми като анорексия, антисоциално поведение, алкохолна или наркотична зависимост и т. н. в по-зряла възраст.

„Защо обичта е важна“ (с подзаглавие „Как обичта моделира мозъка на бебето“) обяснява защо любовта стои в основата на развитието на човешкия мозък в ранните години от неговия живот. Герхард изследва как още първите взаимоотношения оформят нервната система на бебето, обяснявайки по какъв начин развитието на мозъка може да повлияе и върху бъдещото емоционално здраве на детето, а съответно и на развитието и реализацията му в живота. Както австрийският психотерапевт Алис Милер отбелязва в книгата си „В началото бе възпитанието“: „Онова, което се случва на детето през първите години от живота му, неминуемо се връща върху цялото общество. Психозите, наркоманията, престъпността са шифрован израз на най-ранния опит. Това познание най-често се оспорва или се приема само с интелекта, докато практиката (политическата, юридическата или психиатричната) все още остава водена в много висока степен от средновековни представи, богати на проекции на злото, тъй като интелектът не стига до емоционалните сфери.“

Написана на достъпен език, „Защо обичта е важна“ е своеобразна интерпретация на последните открития в неврологията, психологията, психоанализата и биохимията. Книгата е подходяща както за професионално занимаващите се с деца и възпитание, така и за родители, които искат да осъществяват по-пълноценна и истински ползотворна връзка със своите деца.

„Защо обичта е важна“ е втора книга от поредицата „Детето, здравето, света“, в която е и ценната „Как да живеем с аутизъм и синдром на Аспергер“ на Крис Уилис и Бари Райт

Откъс:

Ранното регулиране

В наши дни не е популярно да се навлиза надълбоко в темата за огромната отговорност на родителя, тъй като жените отчаяно са се борили да се докажат като равни на мъжа в работата и не желаят да се чувстват виновни за това, че са избрали кариерата или печелят пари, докато някой друг се грижи за децата им. В преподавателската си дейност съм забелязала, че студентите неминуемо повдигат въпроса дали майките трябва да бъдат обвинявани за това, че не са идеални. Вината и страхът често провокират силна неприязън към изследователи от рода на Джей Белски от Лондонския университет, който е провел някои от най-важните проучвания в тази област, за да установи въздействието на лошата грижа върху бебетата, както у дома, така и в забавачката.
Разбира се, няма смисъл да се критикуват родителите. Критиката не подобрява способността им да се отнасят позитивно към децата си. От друга страна, положителната подкрепа може да им помогне да отстъпят от отбранителната си позиция, която вреди на децата им и предава на следващите поколения усещането за несигурност и невъзможност за овладяване на чувствата.
В по-широк социален план вярвам, че истинската причина на много от срещаните при родителите затруднения, е разделението между работата и дома, между обществено и лично, в резултат на което майките биват изолирани в домовете си, без опората на здрави структури за подкрепа на възрастните и без разнообразие във всекидневните си задължения. Сами по себе си тези условия са една от основните причини за депресията и недоволството, които са такъв голям проблем за развитието на бебето. Жените са изправени пред изкуствено наложения им избор между работата и децата, а в същото време е ясно, че искат и двете (Newell 1992). Но ограничените варианти за избор, които родителите имат, въпреки всичко би трябвало да се базират на правилното разбиране за това, какво се случва с тяхното бебе.
От философска гледна точка, човешкото бебе все още е до голяма степен част от тялото на майката. То е зависимо от кърмата й, за да е нахранено, за да регулира сърдечната си честота и кръвното си налягане и да изгради имунитет. Мускулната му активност, както и нивата на хормона на растежа, се регулират от нейното докосване. Нейното тяло го топли, а докосвайки и хранейки го, тя намалява у него количеството на стресовите хормони. Тази основна регулация на физиологията поддържа бебето живо. Рейчъл Къск, романистка, която пише за преживяванията си на майка, описва тези основни регулаторни процеси така:
Невинната ми скъпоценна дъщеричка се нуждае от доста грижи. Отначало за нея бях нещо като бъбрек. Аз обработвам отпадъците. На всеки три часа наливам мляко в устата й. То преминава през поредица от тръби и накрая пак излиза. Аз го изхвърлям. На всеки двадесет и четири часа я потапям във вода и я изкъпвам. Сменям й дрехите. След известно време я извеждам навън. Прекарва малко време на открито и после я прибирам вътре. Когато заспи, я оставям. Щом се събуди, я вземам. Когато плаче я разнасям наоколо, докато спре. Обличам я и я събличам. Поя я с любовта си и се притеснявам дали е прекалено много, или твърде малко. Да се грижа за нея е все едно да отговарям за времето или за растежа на тревата. (Cusk 2001: 134)
Трудното при бебетата е, че се нуждаят от подобни грижи почти постоянно в продължение на месеци. Както казва Къск, тази работа „представлява нещо като крепостничество, като робство, от което не можеш да се освободиш“. Бебетата имат нужда да бъдат обгрижвани от човек, който да се идентифицира с тях толкова силно, че да чувства нуждите им като свои – да бъдат като негови физиологични и психологически продължения. Ако майката се чувства зле, когато на бебето му е зле, то тя ще иска незабавно да стори нещо, за да го успокои – това е същността на регулирането. На теория всеки може да го направи, особено днес, когато разполагаме с бутилирани заместители на майчиното мляко, но родната майка е тази, която е предопределена да направи тези неща за бебето си със своите собствени хормони и която би трябвало да се отъждествява най-силно с чувствата му, при положение че притежава вродени ресурси за това.
Ранното регулиране зависи също и от невербалната реакция спрямо чувствата на бебето. Тя се изразява главно чрез израза на лицето на майката, тона на гласа й и докосването й. Тя утешава силния плач и прекалената възбуда на детето си, като имитира неговото състояние, привлича вниманието му, като наподобява гласа му и постепенно го усмирява, като снишава гласа си и му показва как да бъде спокойно. Или пък успокоява напрегнатото си бебе, като го взема в ръце и започва да го люлее. Или провокира сърдитото дете пак да се усмихне със своята усмивка и широко отворени искрящи очи. Чрез различни невербални средства тя може да върне бебето в първоначалното му състояние, в което то отново да се почувства добре.
Родителите, които не могат да бъдат съпричастни с бебето си заради това, че на самите тях им е трудно да контролират собствените си чувства, предават този проблем и на децата си. Такова бебе не може да се научи само да контролира състоянията си и да ги регулира ефективно, ако преди това мама или татко не са го правили за него. То може да остане без ясна представа как да уравновесява емоциите си и дори когато порасне, може да остане с убеждението, че щом родителите му не са забелязвали чувствата му или не са се интересували от тях, значи то изобщо не би трябвало да изпитва такива. Бебетата са много чувствителни към такива скрити послания и изначално реагират на това какво правят родителите им в действителност, а не на това какво си мислят или казват, че правят. Но ако родителите следят внимателно състоянията на бебето си и реагират бързо, възвръщайки усещането му за спокойствие, тогава чувствата ще избликнат и ще бъдат явни. Ще могат да бъдат разбрани. У детето ще започнат да се оформят модели, особено ако реакциите на родителите са предсказуеми. То може да забележи, че „когато плача, мама винаги ме взема нежно на ръце“ или „ако тя свали палтото си от закачалката, скоро ще усетя свеж въздух“. Тези подсъзнателно придобити невербални модели и очаквания са описани по най-различни начини от много писатели. Даниъл Стърн (Stern 1985) ги нарича пресъздаване на обобщени взаимодействия (ПОВ). Джон Боулби ги нарича „вътрешен модел на действие“ (Bowlby 1969). Според Уилма Бучи това са „емоционални схеми“ (Bucci 1997). Робърт Клайман ги нарича „процедурна памет“ (Clyman 1991). Независимо към коя конкретна теория се придържат, всички те са единодушни, че очакванията на околните и тяхното поведение несъзнателно се отпечатват дълбоко в мозъка на човека в периода на най-ранното му детство и че те са в основата на поведението и взаимоотношенията през целия му живот. Ние не осъзнаваме собствените си нагласи, но те са там, обусловени от тези най-ранни преживявания. Най-съдбоносната нагласа от всички е, че околните ще са емоционално открити и ще помагат за осъзнаването и проявяването на емоциите, ще оказват подкрепа, когато е нужна, или, с други думи, ще помагат на чувствата да се регулират и детето отново да се почувства добре. Онези деца, които израстват без тези очаквания, биват определяни от изследователите на проблемите с привързването като „нестабилно привързани“.
Родителите наистина са необходими, за да играят ролята на нещо като треньор по емоции. Те трябва да са насреща и да се настройват към постоянно сменящите се настроения на бебето, но също така трябва да му помогнат да премине на следващото ниво. За да стане то истински човек, първичните реакции на бебето трябва да бъдат доразвити и усъвършенствани в едни по-характерни и сложни чувства. Под ръководството на родителите, от базисното състояние „чувствам се зле“ може да се обособи широка гама от чувства, като раздразнение, разочарование, гняв, досада, болка. Да не забравяме, че бебето или малкото дете не могат да направят тази разлика без помощта на онези, които много добре я разбират. Родителят е длъжен също и да помогне на бебето да осъзнае собствените си чувства, а това става, като постави пред него въображаемо огледало – това означава да му говори на бебешки, подчертавайки и преувеличавайки думите и жестовете, така че бебето да може да разбере, че това не са мама или татко, които просто говорят, а му „показват“ неговите чувства (Gergely and Watson 1996). Това е нещо като „психологическа обратна връзка“, чрез която се осъществява въвеждане в човешката култура, в която можем да тълкуваме както собствените си, така и чуждите чувства и мисли (Fonagy 2003). Родителите въвеждат бебето в този по-сложен емоционален свят, като идентифицират чувствата и ги назовават с ясни имена. Обикновено това става съвсем неосъзнато.