Когато бях учителка в училище

За мен нямаше никакво значение кой е директор и дали си върши работата. Директорът не си вършеше работата, но това не ми пречеше аз да си върша своята, стига да не ми пречи шумът от съседните класни стаи.

Нямаше никакво значение кой е министър. Министрите се сменяха – даже не ги помня. С тях се сменяха и шефовете на инспектората и някои хора се вълнуваха от това. Аз бях твърде заета да си върша работата и да тичам на другата работа.

Нямаше значение какви деца идват и си отиват от училище. Винаги съм се разбирала с всички. Може и да не съм успяла да вдъхновя всички деца да учат, но съм успявала да създам добри условия за работа на тези, които са имали желание да учат. Не защото бях опитен педагог, а защото наистина исках. Сигурно съм имала и късмет.

Да, имаше малоумни родители, но не ме беше страх от тях. И никой не успя да ми се качи на главата – нито със заплахи, нито с подаръци. Може би съм имала късмет с тях.

Не са ми харесвали избраните от старшите колеги учебници, така че работех неофициално с други и попълвах материалната книга (официалният документ, с който учителят показва, че е свършил някаква работа) според официалния план.

Правех каквото си искам, с убеждението, че съм полезна на учениците. Не ми пукаше, че съм в нарушение на това или онова, защото това не беше най-важното за мен.

Не ме беше страх, че ще загубя работата си. Винаги съм живяла с убеждението, че човек ако е физически здрав и с всичкия си, винаги ще си намери работа, с която да получава поне колкото учител.

Не се опитах да реформирам системата, понеже тогава не бях наясно какво точно трябва да й се реформира. А ако бях, нямаше да имам съмишленици сред колегите.

После започнах да осъзнавам от какви промени има нужда системата, и даже казвах, че ако имам власт, ще направя това и онова. После разбрах, че дори и да съм министър на образованието, нямам силата да променя българското образование. Понеже в системата има твърде много учители, които не желаят промени. А обществото ни също няма готовност и желание за истинска промяна. Така че дори и да се правят опити за реформа отгоре, те са обречени на неуспех, щом нямат широка подкрепа – от учителите и от родителите поне – групите, които имат властта да саботират всякакви опити за промяна. Не съм сигурна дали и диктатура би успяла.

Все още вярвам, обаче, че промените са възможни. И съм наясно, че ще се случат бавно – когато обществото ни узрее за тях. Когато е готово, то би намерило начин да въздейства и на най-ретроградния министър на образованието.

Какво правя по въпроса? Показвам на когото успея, че може и иначе. Опитвам се да подскажа на хората да мислят за тия неща и да споделят с други хора.

Какво бих направила ако бях министър, на първо място бих популяризирала широк обществен дебат за образованието.

Част от дебата го започна Марфа, макар и да не вярва, че има силата да промени нещо.
http://lydpublic.wordpress.com