Книги

Сериозно за тълкуването на сънищата и психоанализата

„Триумфът на психоанализата“, „Тълкуване на сънищата“ – Пиер дако

16.09.2015г. / 09 56ч.

Аз жената

Корици: Издателство "Колибри"

На 7 септември излизат от печат нови издания на две от най-търсените заглавия на белгийския учен, психиатър и популяризатор Пиер Дако!

„Триумфът на психоанализата“ (превод: Румяна Маркова, 528 стр., корична цена: 16 лв.) е за всички, които търсят, страдат, възпитават, правят опити да се опознаят, да намерят пътя към себе си и към другите. Според Дако новото схващане за човека и за света може да се определи с няколко думи: разпадане на старата система и нов синтез. Също както учените разцепиха атомното ядро, както художниците размиха картината на действителността, за да сглобят от нея много по-сложно изображение, така и Фройд взриви психиката, за да бликне от нея нова, неподозирана и несравнимо по-действена енергия. Авторът е избегнал строго научната терминология, която дълбинната психология си е изковала като задължителен атрибут. Целта му е да ни приобщи към определена представа за човека и за света, към един своеобразен хуманизъм, който съвременният свят следва да си изгради и в който психоанализата е основно измерение.

„Тълкуване на сънищата“ (превод: Росица Ташева, 304 стр., корична цена: 15 лв.) има за цел да ни покаже как функционират тайнствените зони на личността, които нощем ни изпращат послания, а зазори ли се, отново потъват в сянката си. Сънят е съкровен акт, който не можем да контролираме, той е нашият таен и най-ценен разузнавач. Според Бергсон сънят е пряката връзка между усещането и паметта. В него ние общуваме със себе си без никаква възможност за хитруване и повечето лица, които ни се присънват, често са просто други аспекти на личността ни. Ясно е при това положение колко е важно да декодираме радиограмите на нашия разузнавач, за да ги разберем и да извлечем полза от тях.

Пиер Дако е белгийски учен, психиатър с богат клиничен опит и талантлив популяризатор. Автор е на множество произведения, предназначени за професионалисти и широк кръг читатели, от които най-известни са „Фантастичните победи на модерната психология“ и „Триумфът на психоанализата“. До смъртта си през 1992 г. Пиер Дако е член на Международния институт по психотерапия в Женева и на Международната фондация по аналитична психология.

Откъс от „Тълкуване на сънищата“

Дълъг е пътят на съня през вековете. Той минава през античния Рим, където по-впечатляващите съновидения са били разглеждани от Сената, отклонява се към свещениците и магьосниците, които са ги тълкували по свой начин, и достига до Декарт, въвел съня в империята на науката!
И все пак днес, както и преди, по-простоватите хора вярват, че сънищата им предават послания от отвъдното, съобщения от починали близки. Според някои примитивни схващания сънищата са ни донесени от душата, която се отделя от тялото, докато спим, и отива да разговаря с душите на мъртвите.
Според други твърдения сънят се дължи единствено на физиологични причини – затруднено храносмилане, сърдечни неразположения, болки, или пък бива предизвикан от нещо преживяно през деня, от външен шум и т. н.
Да цитираме и Бергсон, за когото сънят е пряката връзка между усещането и паметта, и да се обърнем към съвременната психоанализа. Първите психоаналитици започнали да изслушват сънищата, разказвани им от пациентите. Можем да си представим до каква степен са били поразени от този бурен цъфтеж на несъзнаваното! Още повече че пациентите като че ли му придавали огромно значение. Така психоаналитиците се озовали в лабиринтите на несъзнаваното, в огромните му пещери, където хората внезапно ставали хиляди пъти „по-обширни“, „по-грандиозни“, отколкото във всекидневието...
Защото освен привидно баналните сънища имало и „големи съновидения“. Те били като нощни облаци със своите архаични, универсални, митични, цветни, диаболични, вълшебни и често незабравими образи, преминаващи през пространството и времето вплетени един в друг като нишките на една и съща тъкан...
Така тълкуването на сънищата се превърнало не само във важна част от психологията на дълбинното, но и самият сън влязъл в историята на човешката мисъл.
Съновниците
Редно е да поговорим за тях, тъй като голям брой хора се допитват до този вид ръководства. Трябва ли да ги отхвърлим с презрение, или да допуснем, че са относително приемливи? Всичко зависи, разбира се, от начина на съставянето им и от подхода на авторите към символите, появяващи се в сънищата. Притежавам един доста съвременен съновник, в който чета: „падане на зъби – знак за болест или смърт“.
Ясно е как би се почувствал човек, прочел подобно „тълкуване“, след като наистина е сънувал, че му падат зъбите. А това е извънредно разпространен сън, който вероятно се явява в една нощ на десетки милиони души само на един континент! Защо тогава този континент досега не се е обезлюдил?
Така че всяко „тълкуване“ от такъв род направо буди смях. На какво всъщност се опират авторите му, за да го направят? Дали пък просто не са си го измислили? Не са. Но са опростили общата символика на зъбите до степен, при която сънят губи истинския си смисъл.
Ще видим това по-нататък.
Тук ще кажем само, че в цитирания съновник идеята за „смъртта“ се свързва по най-елементарен начин с идеята за „падналите зъби“. (Това впрочем съответства на едно все още разпространено народно вярване.) Простичкият читател веднага ще си помисли за физическата смърт, което е нелепо. Преводът на всеки символ трябва да се опира на психологията. Падането на зъбите насън е символ на „кастрация“, тоест на принизяване на личността (страхове, тревожност, чувство за малоценност, страх от неуспеха и т. н.). Което е разбираемо, след като знаем, че здравите зъби са знак за мощ (да си спомним за акробатите, които висят на зъбите си!). И на това ще се върнем. Да отречем ли всички съновници?
Обикновеният съновник не върши работа. Но речникът на символите в различните цивилизации и през различните векове е друго нещо.
Добрият речник на символите предлага богата гама от нюанси; един и същ символ „се разклонява“ в многобройни значения. Ще видим по-нататък, че нито един символ не притежава веднъж завинаги фиксиран смисъл, приложим към всеки отделен случай. Представете си, че някой каже: „Сънувах освирепял кон“. Какво би могло да означава това? Само по себе си – нищо, защото всичко зависи от „контекста“. Здрав ли е човекът, или е болен? Интроверт ли е, или екстроверт? Какви са му социалните, културните, семейните, психологическите „мерки“?...
За какво служат сънищата?
Сънищата са абсолютно необходими за душевното и психологичното равновесие. Те са не по-малко важни от храненето и спането. Представляват нещо като жироскоп, като прът за балансиране, който ни задържа върху опънатото въже на равновесието. Отсъствието на сънища може да доведе до афективни и умствени смущения, до недостиг на животински белтъчини с всичките им драматични последици.
Сънят е нещо като психологическо дишане. Той е преди всичко друго „отдушник“ на много от поривите, които потискаме през деня. Помага ни да се освободим от грижите, от враждебността, от злобата, от надеждите, претенциите, желанията. И главно – изтиква на повърхността вътрешните ни трудности, като често ни сочи как да ги преодолеем. Всичко това е дело на един огромен компютър – нашето несъзнавано.
Тайният ни разузнавач
Сънят е също нашият таен и най-ценен разузнавач. Той е образът на пълната ни самота. В съня ние общуваме със себе си без никаква възможност за хитруване. Нищо друго не съществува извън нас. И повечето лица, които ни се присънват, често са просто други аспекти на личността ни. Ясно е при това положение колко е важно да декодираме радиограмите на нашия разузнавач, за да ги разберем и да извлечем полза от тях.
Равносметка на афективния живот
Има сънища, които ни разкриват колко сме недоволни – понякога несъзнателно – от живота си. В други прозира нашата враждебност, дори омразата ни към себе си.
Но сънят изпълнява функцията и на компенсаторен механизъм. Той противодейства на носталгията, на съжаленията, на безсилието. Нощите изобилстват от сънища, в които човек лети във въздуха с поразителна лекота или се проявява като непобедим воин, или пък, ако през деня робува на своите принципи и на мнимата си добродетел, се превръща в „плейбой“, заобиколен от красиви жени и не по-малко прекрасни автомобили! Колко ли хора са обект на безкрайна любов насън!
Понякога обаче картината рязко се изменя. Тогава човек бива разоряван, осмиван, обругаван, унижаван, изоставян; проваля се във всяко начинание, свършва в затвора, изпуска всички влакове на света, разпилява багажа си по огромни, отчайващо пусти перони...
Ето така сънищата показват, че повечето хора изобщо не са това, за което се мислят...
Нощен дневник
Човек доста рядко си спомня изцяло съня си (с изключение на „големите съновидения“, за които ще стане дума по-нататък). Но често се събужда поразен от една или друга негова част. Истината е, че всеки от нас, дори и да не си дава сметка за това, сънува не по-малко от час или два на нощ! Ако си дадем труд да изчислим, ще видим, че сборът от сънищата ни би изпълнил един дебел том. Нека само си представим какво огромно количество умствен материал никога не докосва съзнанието ни и какви неподозирани възможности на мозъка остават неизползваеми през дневния ни живот.
Можем все пак да си припомним голяма част от сънищата си, ако ги запишем веднага щом отворим очи (или ако ги разкажем пред магнетофон). Според Фройд забравянето на съня се дължи на изтласкването му. Това означава, че след като се събуди, човешкото същество изтласква в несъзнаваното тревожните елементи от живота, разкрити му от съня.
Едно отлично средство да запомним сънищата си е да си кажем (когато си легнем), че ще сънуваме. То е все едно, че сме вкарали щепсел в контакта и по този начин сме създали допълнителни „електрически връзки“ между невроните си.
Така че, след като всеки от нас изживява няколко години от живота си в сънища, носители на важни послания, не си ли струва да се поспре на тях?
Можем ли да тълкуваме собствените си сънища?
По принцип всеки е способен да разтълкува доста правилно сънищата си. Но на практика непрофесионалистът бързо се сблъсква с някои трудности, които ще се опитам да изложа.
Четири главни условия за тълкуване
Първото условие е да отделим на сънищата си вниманието, което заслужават! Както в дневния живот понякога прекосяваме възхитителни пейзажи, без дори да ги забележим, така можем да подминем сънища, които при правилно тълкуване и осмисляне биха променили живота ни.
Второто условие е да познаваме възможно най-добре „езика“ на съня. Той е винаги символичен (макар понякога да не изглежда такъв), затова трябва да знаем какво означава един или друг символ. Доказано е: сънят никога не прибягва до „бинарно“ изобразяване на действителността (ще разгледаме този термин след малко). Въпреки това всеки сън притежава голяма вътрешна логика и свързаност. Така че налага се да се задоволим с използваните от съня символи и да направим всичко възможно, за да ги разгадаем. Съгласен съм с вас – жалко е, че сънят ни съобщава нещо на очевидно тайнствен език, но какво да се прави? Защо трябва наистина някой да сънува, че се е заплел в съдържанието на изкормения си куфар насред булеварда или че се разхожда по дрипи и е станал за посмешище? Нямаше ли да е по-просто да се види насън като човек с чувство за малоценност, който се бои да не се провали или просто има не особено ласкаво мнение за себе си?
Разбираемо е, че такъв ясен сън не може да съществува; как да „се обрисува“ чувството за малоценност или страхът от провал? Нали това са абстрактни усещания, единствено преводими чрез знаци, образи и символи?
Все едно. Нека повторим – много е трудно да се разтълкува докрай един символ. За тази цел човек трябва да е едновременно психоаналитик, да познава историята на религиите, да е специалист по митовете и да е наясно с всеобщите и частните символи... Изключително рядко се случва едно-единствено същество да притежава такава камара от знания. Затова ще трябва да поопростим нещата...
Третото условие е да си кажем и пак да си кажем, че всеки сън е отправен от нас към нас. Че не засяга никого другиго освен нас. Сънят е състояние на тотална самота. Трябва да бъдем убедени, че не бива никога да го приемаме буквално. Достатъчно е да си спомним многобройните сънища, в които човек убива родител или приятел, изоставя детето си, в които жената е бременна или присъства на смъртта на близко същество (или смятано за близко!...). Сънят описва онова, което става дълбоко в личността на сънуващия и засяга само него. Нищо повече. Но изпълнението на това трето условие се сблъсква с някои трудности – ще видим какви...
Четвъртото условие е да знаем, че истинската ни същност почти никога не е такава, каквато ни се струва. Че в несъзнаваното ни кръжат „комплекси“ – нормални или не – като спътници около планета; че върху някои от тях са положени предпазни плочи, а в най-дълбокото блуждаят безброй изтласквания!
Именно за да възвърнат на личността нейната автентичност, съществуват психоанализата... и анализът на сънищата.
От тези четири условия следва, че за да тълкуваме сънищата си сами, е необходимо да знаем:
а) какви сме;
б) какво търсим.
Ако даден индивид е подчинил личността си на поведение, което му дава илюзията за сила, интелигентност и себепознание, той рискува да премине покрай някой значим сън, без да го забележи. Защо? Защото отказва (поради неосъзнат страх) да постави под въпрос и най-дребното нещо, което го засяга лично. Защото се плъзга по повърхността на нещата.
Да си представим човек, за когото е жизненоважно „да е винаги прав“ (или „никога да не греши“). Но ето, появява се сън, който му подшушва, че подобна нагласа прикрива инфантилност и страхове, пренесени в чист вид от детството му. Почти сигурно е, че този човек няма да насочи погледа си към съня, а където и да е другаде. С риск да издигне още няколко защитни стени около и без това зазиданата си личност.
„Бинарните“ личности
Те изобилстват в западната цивилизация. „Бинарната“ личност прилича на махало на часовник, което обявява, че истината се намира единствено в двата края на собствения му мах, и отрича съществуването на безкрайната гама от точки, разположени по средата. За „бинарната“ личност всичко е бяло или черно. Вярно или невярно. Другият е прав или не е. Всичко е „да“ или „не“. Този род индивиди отказват да приемат наличието на огромен брой сиви оттенъци. Не разбират, че за всяко нещо всеки е прав или крив в зависимост от критерия. Превръщат живота в низ от дребни „абсолютни истини“, закостенели и сухи, съвършено стереотипни, а според тях – неопровержими. Схващат реката като съществуваща само при извора и делтата й, без да се замислят, че тя дълго тече и лъкатуши през безчет пейзажи. Ясно е, че такива личности не биха съумели сами да разтълкуват един сън, който винаги следва криволиците на живота... и на неговите истини. Те страдат от афективно блокиране, характерно с това, че удавя всяка интелигентност в абсурда на „бинарното“ поведение. Нещата стават още по-лоши, когато подобни хора се заловят да „четат морал“ – това е добро, онова е лошо; това се прави, онова не се прави; те или безусловно приемат, или категорично отхвърлят. Как биха могли тогава да „се вслушат“ в сънищата си, които никога не са „бинарни“, а се нагаждат към колебанията, свойствени на всяка човешка личност?

Откъс от „Триумфът на психоанализата“

Психоаналитикът е преди всичко „хирург на душата“. Той ежедневно констатира дълбинните механизми, които управляват човека. Той живее, ако мога така да се изразя, в почти непрекъснат досег с несъзнаваното на другите... и със своето собствено несъзнавано. Както вече казах, анализата е упорит труд и сътрудничество между аналитика и анализирания. Това означава, че аналитикът не може нищо без пациента, също както пациентът не може нищо без аналитика. Анализата е съвместна дейност, която цели възможно най-добра сполука. Това е работа „на двама души“, в която две личности влагат всичко от себе си.
В случай че двама „аналитици“ са на еднакво „техническо“ равнище, този, който притежава повече човешко разбиране, по-силно излъчване и милосърдие, жизненост, жертвоготовност, вътрешна сила, именно той ще свърши по-добра работа.
Не мислете, че пациентът е някакъв наивник, който нищо не вижда и е лишен от интуиция... Тъкмо обратното! Така е, защото, бидейки непоносимо, страданието изостря и развива интуицията (а тя рядко подвежда), че си истински обичан, приет, а не осъждан (понякога се проявява нещо като „телепатия“, която прави така, че пациентът „чувства“ издъно душата на психоаналитика).
Вероятно ще бъде интересно да кажем тук какво представлява аналитикът за своя пациент в различните етапи.
В общи линии, пациентът преминава през четири етапа:
1) Аналитикът е разглеждан като всемогъщ „магьосник“, божество или демон, способен на всякакви чудеса.
2) Аналитикът е разглеждан като специалист, който ви „насилва“ и „заставя“ да работите. Пациентът пренася върху аналитика Бащата, кастриращ или доброжелателен, Майката, любеща или обезличаваща, този, който съди, награждава, възхищава се, наказва и т. н. Психоаналитикът е част от „свръх-Аза“ на пациента.
3) Психоаналитикът става помощният „Аз“ на пациента, на когото може да се опре без страх. Нещо като помощен мотор, който заменя повредения.
4) „Азът“ на пациента се отделя от „Аза“ на психотерапевта, извоюва свободата и независимостта си.
С какво право?
Един въпрос, който задават някои хора: „С какво право психологът подлага на анализа други хора? Той е специалист, вярно е, но с какво право се рови в душата ви?...". Тъй като съм чувал неведнъж този въпрос, искам да отговоря... защото е безсмислен. Това право е дадено на специалиста от човека, който отива при него да се консултира, сиреч който му има доверие. А и защото пациентът знае защо се подлага на анализа (независимо дали е уравновесен, или не) и защото дълбинната психоанализа е едно от най-важните неща, които човек може да осъществи в живота си.
Анализата по принцип е еднакво близка до Науката и до Любовта. Освен това анализата е синоним на надежда. Тя е нос Добра надежда с предварителните си вълнения и крайното си уталожване. Анализата не е връщане назад, както смятат някои (защото се потапяме в миналото, за да открием някои причини), а по-скоро „взимане в ръце“ на личността, съзряване. Това е съвършено нормално, тъй като анализата поставя под въпрос подбудите, които приписваме на действията си.
Психоаналитикът е „неутрален“
Казват, че ако непосветен човек присъства на психоаналитични сеанси, ще избяга ужасен пред агресивността, проявена от някои пациенти. Това е вярно до известна степен. Прочетете за преноса (стр. 245). При всички положения терапевтът трябва да е в състояние да се владее без усилие. Благодарение на опита си той трябва да знае кога да употреби дадена дума, да направи даден жест, да се усмихне по определен начин и т. н. (при това без никога „да играе роля“). Следователно аналитикът трябва да направи всичко възможно, за да придобие своего рода „гениалност“ в човешките взаимоотношения... и да е работил върху себе си години наред.
Съществува правило: аналитикът трябва да остане „неутрален“ спрямо реакциите на пациента, без значение дали са враждебни, или прекалено любвеобилни. Всеки терапевт знае, че причината не е неговата личност (поне в огромното мнозинство от случаите), а това, че към него се насочват „преноси“. Пациент казва например на психоаналитика: Ненавиждам ви, искам да се разорите, да се опозорите и т. н.". Няма предвид аналитика, а какво той представлява за него в дадения момент. Пациент, подложил се на психоанализа, обикновено реагира според фиксациите си върху отминали събития. „Съсредоточава“ върху аналитика цялата си чувствителност. Отнася се към него както в ежедневието, но много по-невъздържано... и с по-малко притворство.
Психотерапевт, който изпуска нервите си, е лош професионалист. Очевидно никой аналитик няма да вземе на сериозно любовните признания или враждебните изблици, отправени към него от пациента. Отлично знае, че когато се освободи от комплексите си, той ще запази към него едно нормално чувство на привързаност. Освен ако не го забрави напълно (както обикновено се случва). Впрочем това е един от проблемите, с които трябва да се справя аналитикът, като се имат предвид енергията, времето и обичта, които е вложил в излекуването на пациента...
Един пример: След пълно мълчание от двете страни пациентката (интелигентна и сравнително уравновесена) избухва в ридания и казва:
– Ако напълно се отпусна, ще се хвърля в обятията ви...
Отново продължително мълчание, след това:
– Аз никога не съм имала баща...
Ново продължително мълчание, следвано от агресивно изказване:
– Ама вие си седите тук и само ме дебнете!
Отново мълчание.
– Както винаги. Постоянно имам чувството, че никой не ме взима на сериозно, че ми се сърдят. Също като баща ми...
Всичко това е нормално в един психоаналитичен сеанс. От само себе си се разбира, че пациентката реагира на момента пред терапевта си по същия начин, както е реагирала пред баща си, и че той олицетворява бащата (идеализирания му образ). Трябва да знаем обаче, че тя реагира по същия начин в живота си изобщо, по отношение на началниците, на съпруга си, на портиера и т. н., но „съсредоточава“ върху психотерапевта цялата сила на реакциите си.
Обективността на аналитика
Преди всичко един аналитик е обективен. Трябва да може да почувства за част от секундата всяка своя реакция, лишена от обективност. „Симпатията“ и „антипатията“ нямат място при аналитика. Дали действително винаги е абсолютно безпристрастен? Би било абсурд да се мисли подобно нещо... тъй като и той е човек, с чувства, емоции и т. н.
Нужно е все пак да сме наясно относно смисъла, който влагаме в понятието „неутралност“
Психоаналитичният метод изисква от терапевта да проявява „добронамерена неутралност“. От друга страна, добронамереността сама по себе си изключва неутралността! Твърдят, че психотерапевтът трябва да е своеобразен „екран“, върху който се проектира пациентът. Невъзможно е обаче да се премахне наситената с емоции връзка, която неизменно се поражда между двама души.
Нека да доведем „неутралността“ до абсурд и да си представим „човек от 3000 година по време на психоаналитичен сеанс“, говорещ пред микрофон, магнетофон и съвършен електронен мозък, който в подходящ момент прави интерпретациите...
Технически правила? Несъмнено. Сляпо придържане към тях? Никога. Самият Фройд писа: „Смятах, че най-важното беше да кажа какво не трябва да се прави, за да се избегне всичко онова, което може да отдалечи от „духа“ на психоанализата. Получи се обаче така, че психотерапевтите не разбраха гъвкавостта на установените от мен правила и направиха от тях табута“.
Ако психологът следва сляпо техниката на работа, би трябвало да „форсира нещата“, за да заглуши човешкото у себе си за сметка на правилото, издигнато в табу. Защо ще го прави? Защото се съмнява в терапевтичното си умение? Защото има нужда да се скрие зад Бащата? Поради несъзнаван страх от кастрация, породен от сянката на гениалния му предшественик?
От всичко казано дотук отново става ясно, че освен техниката си психоаналитикът трябва да бъде способен да се приспособява и да се отваря изцяло към пациента.
Да се върнем все пак на неутралността на аналитика и да си представим, че не е успял да „ликвидира“ агресивността си и я пренася върху пациента, впускайки се в дискусии, нападки и т. н. Получава се тотално объркване.
Следователно психоаналитикът трябва да се опитва ежедневно да постига един почти нечовешки идеал. Трябва да умее да се владее отлично, каквото и да му казват. Трябва да е освободен. Никога да не осъжда, без значение каква мисъл или действие е описал пациентът.
Един въпрос, който хората често си задават: психоаналитикът сам ли си налага да не съди? Това правило ли е за него?
Отговорът е: не. Той не си налага подобно задължение. Това трябва да е спонтанно. Той знае, че здравето и болестта се дължат на определени обстоятелства и че всеки човек „улавя“ тези обстоятелства (полезни или вредни) според това каква е неговата същност. Неврозата е заболяване като всяко друго; при положение че никой не е „отговорен“ за появата на туберкулозата, защо да държим някого отговорен за неврозата? Би означавало, че всеки сам „фабрикува“ мозъка си, нервната си система, родителите си, детството, възпитанието, юношеството, здравето, болестите си.
Смелостта на пациента...
Ако не е нужна „смелост“ за предприемането на психоанализа, то за продължаването й смелостта е особено необходима! Обикновено в края на анализата човек се оказва различен от това, което е бил в началото. Защо? На първо място, защото неврозата е отстранена; второ, защото дълбинната личност изплува, след като е останала скрита в продължение на дълги години. При психоанализата някои подбуди, които са из- глеждали особено стабилни, рухват. Човек се вижда „по-красив“ или „по-грозен“, отколкото си е представял. Разголва се. Изтласкванията и комплексите, които дълго са бродили из несъзнаваното, излизат на повърхността. Появяват се несъзнавани „чудовища“. Разбираемо е, че не е приятно да се преживяват повторно мъчителни емоции, заравяни грижливо в течение на години. Именно в този момент някои хора се отказват да продължат (но е рядко).
Ето един пример: класически сън на човек в началото на психоанализа:
– Сънувах, че опасен крадец се е вмъкнал вкъщи. Искаше да открадне всичките ми накити, които държах заключени в един шкаф.
Веднага става ясно, че „крадецът“ е аналитикът, който иска да „открадне заключените накити“, тоест иска да премахне „фасадата“ на пациента си, за да му помогне отново да стане такъв, какъвто е наистина. (Този сън може също да носи сексуално или агресивно значение, за които няма да говоря сега.)
Нужно е да се разбере следното: при психоанализата пациентът иска (съзнателно) да премахне симптомите на страданието. Волята и надеждата му са насочени към оздравяването. Но често става така, че дори да казва „да“ съзнателно, несъзнателно той казва „не“. Защо? Дали защото не иска да се види какъв е в действителност? Да речем, но също така, защото неврозата е „патерица“, на която той се подпира. Добре е да се знае следното: години наред индивидът е живял чрез несъзнавани защити и механизми за лъжесигурност. Вкопчвал се е в забит в стената пирон с чувството, че този пирон е единственото му спасение...
Естествено, никак не е приятно да видиш как се срутват илюзиите и отлитат химерите ти за света и за самия теб. Но в този момент още не е ясно, че „новият човек“ ще се роди от пепелта... Какво по-прекрасно от трудната задача на пациента, споена с тежката отговорност на психоаналитика?