Свободно време

И тогава устните му се озоваха върху нейните, а пръстите й се вплетоха в косата му

17.10.2012г. / 10 57ч.

Аз жената

И тогава устните му се озоваха върху нейните, а пръстите й се вплетоха в косата му

„Последният любим“ е втората книга от трилогията „Хотелът“

За авторката:

Нора Робъртс е родена в Силвър Спринг, щата Мериленд, най-малкото от пет деца. Посещава католическо училище и се омъжва на деветнадесет години за ученическата си любов. Двамата се установяват в Мериленд в къща, която авторката обитава и до днес – четиридесет и две години по-късно. Известно време работи като секретарка, но не се чувства на мястото си. След раждането на синовете си остава вкъщи и се захваща с най-различни неща, докато не открива призванието си – писането на дамски романи. След няколко преработки и откази се появява първата й книга, издадена от „Силует“ през 1981 година. Нора среща втория си съпруг – Брус Уайлдър, когато го наема да направи етажерки за книги в дома й. Женят се през 1985 година. От този момент те разширяват дома си, обикалят света и заедно отварят книжарница и хотел в съседното градче Бунсборо, което играе важна роля по време на Гражданската война в САЩ като средище на две битки. Именно той е в основата на най-новата трилогия на авторката „Хотелът“, чието първо заглавие „Сега и завинаги“ се превръща в бестселър още с появата си на пазара. Нора и Брус купуват стария хотел за близо 3 милиона долара през 2007 година и за две години го обновяват и превръщат в основна туристическа атракция. Оригиналното хрумване на авторката да кръсти различните стаи с имената на литературни двойки като Елизабет и Дарси от „Гордост и предразсъдъци“, Титания и Оберон от „Сън в лятна нощ“ и Джейн и Рочестър от „Джейн Еър“, допринася за неповторимата атмосфера на хотела.
Въпреки че средно на година бестселъровата авторка от ирландски произход изкарва по 60 милиона долара, тя продължава да бъде скромна и здраво стъпила на земята. През 2007 година списание „Таймс“ я определя като една от стоте най-влиятелни личности в света. Носителка е на 19 награди на Асоциацията на романтичните писателки и книгите й са прекарали общо 893 седмици – близо шестнадесет години – в класацията за бестселъри на Ню Йорк таймс
На въпроса коя от собствените й книги й е любима, Нора с усмивка отговаря: „Тази, която се продава“.

За книгата:

Педантичният Оуен е известен с организационните си умения. Благодарение на точните му графици и разчети реновираният хотел в центъра на Бунсборо отваря врати навреме. Тържественото откриване преминава с голям успех и скоро хотелът се превръща в предпочитано място за развлечение и почивка. Единственото, което не влиза в плановете на перфекциониста Оуен, е влюбването му в Ейвъри Мактавиш.
Пицария „Веста“, чийто горд собственик е красивата Ейвъри, се намира точно срещу хотела и разкрива страхотна гледка към обновената сграда и към привлекателния Оуен. Той е първата й любов, която тя така и не успява да забрави. Но привличането, което младата жена изпитва сега, е съвсем различно.
Романтичният призрак Лизи подтиква Оуен и Ейвъри да признаят чувствата си. Не след дълго двамата осъзнават, че не могат един без друг. Но спечелването на доверието на лесноранимата Ейвъри се оказва предизвикателство дори и за Оуен. Изоставена от майка си като малка, тя се смята за недостойна и неспособна да обича истински.
С помощта на всеотдайната Джъстин и верните си приятелки Клеър и Хоуп, Ейвъри се научава да вярва в себе си и да се наслаждава на живота. Дали първият й любим ще се окаже и последен?

Откъс:

* * *

Часовете отлетяха и когато работниците си тръгнаха, Оуен беше готов за бира.
Но не и майка му.
Вместо да надигне студена бутилка, сега мъкнеше кашони с книги нагоре по стълбите в хотела.
Джъстин стоеше най-отгоре, стиснала парцал, докато го гледаше с ръце, опрени на хълбоците.
– Занеси ги направо в библиотеката. Момичетата са там и лъскат рафтовете. Двете с Каролий сме в „Ник и Нора“.
– Да, господарке.
Затътри се нагоре с пуфтене, следван от Райдър, който също мъкнеше тежък кашон, а най-отзад се качваше и Бекет.
– Адски много книги – измърмори Райдър, когато майка му вече не можеше да чуе.
– Адски много рафтове за запълване – отбеляза Оуен.
В библиотеката миришеше на препарат за полиране и на парфюм. Ейвъри стоеше на малка табуретка в далечния край и бършеше най-горните рафтове на етажерките, които се намираха от двете страни на камината и полицата отгоре й.
Той и братята му бяха направили всичко това в семейната работилница.
Спомни си колко труд бяха вложили – рязане, рендосване, лепене, лакиране. Много усилия, каза си сега, но и голямо удовлетворение.
Още повече сега, когато гледаше как дървото блести след търкането с парцалите.
– Изглежда прекрасно, дами – обади се Бекет, след като остави товара си. Обви ръцете си около Клеър и я придърпа към себе си, за да я целуне по врата. – Здрасти.
– Кой си ти? – Тя завъртя глава и се засмя. – О, да. Моят човек.
– Никакво натискане, докато не свършим. – Райдър посочи с палец към вратата. – Имаме още за качване.
– Има два кашона в „Джейн и Рочестър“. – Приклекнала, Хоуп бършеше вратичките под рафтовете. – Маркирани са с етикет „Библиотечни рафтове“.
– Готова съм с моята част. – Ейвъри скочи от табуретката. – Ще донеса единия. Ще ми помогнеш ли? – обърна се тя към Оуен.
– Разбира се.
Когато стигнаха до стаята, Ейвъри забеляза, че купищата кашони бяха намалели и изглежда бяха преподредени.
– Останали са малко. Да не би да си подреждал наново?
– Така е по-лесно да се намери каквото и да било.
– Трябва да дойдеш да подредиш и моя апартамент. Тогава може и да намеря лилавия шал, който си купих от магазина за сувенири миналия месец.
– Може да ти е от полза ако първо разопаковаш.
– Почти съм готова.
Той запази коментара си за себе си.
– Кашоните за библиотеката са ей-там.
Заобиколи купчините, за да стигне до ъгъла пред банята.
– Какво ще правиш, когато приключите с това място? – попита го тя.
– Имаш предвид, освен работата по сградата на пекарната, къщата на Бек, поддържането на имотите, които даваме под наем и започването на ремонта в кухнята на Лин Барни?
– Лин Барни ще прави ремонт в кухнята си? Не знаех.
– Не знаеш всичко.
– Почти всичко. Хората приказват, докато хапват пица или спагети. – Наведе се и взе един кашон, четливо надписан от Хоуп с печатни букви „Библиотечни рафтове“.
– Този е прекалено тежък. Вземи онзи.
– Какво ще кажеш за помещението под апартамента на Хоуп? Сегашния й апартамент.
– Ще измислим нещо. Стъпка по стъпка.
– Понякога обичам да правя много стъпки наведнъж.
– Така може да се спънеш. – Той премести тежестта на кашона си и подпря вратата с бедро.
– Но стигаш по-бързо до целта.
– Не и ако се спънеш. – Затвори вратата след тях.
– Умея да балансирам нещата. Мястото си го бива – добави тя, докато той повтаряше упражнението и с вратата на верандата.
– Най-напред пекарната и къщата на Бек. Сградата няма да избяга.
Искаше да поспори. Защо да държат празно помещение на Главната улица ако могат да го запълнят? Но отклони поглед към стаята на „Ник и Нора“, откъдето се чуваше гласът на Джъстин. Вероятно бе най-добре да се обърне към най-старшия в този случай, реши тя.
В библиотеката се зае да изпразва кашоните заедно с Хоуп и Клеър, подреждайки книги и разни дреболии по рафтовете. Любовни романи, криминалета, книги за местната история, класически произведения. Колекция от стари бутилки, стар модел на автомобил, който някога бе принадлежал на бащата на Оуен, както и железните свещници, направени от нейния баща.
– Мислех си, че имаме купища – отбеляза Хоуп. – Чудех се дали не са прекалено много. Но ни трябват още.
– Имам разни дреболии в книжарницата, а и винаги можеш да купиш още в магазина за сувенири.
– Ще сложим таблата с гарафата с уиски и чашите ето там, на долния рафт. – Хоуп отстъпи крачка назад и огледа всичко. – Но да, още няколко дреболии. Книгите са достатъчно. Справи се страхотно, Клеър.
– Беше ми забавно.
– Знаете ли какво му липсва? – Ейвъри се облегна на далечната стена. – Трябва да накараме всички работници да се подредят на предната веранда и да ги снимаме. Да сложим снимката в рамка и да я окачим тук. Екипът на хотел „Бунсборо“.
– Перфектно. Отлична идея. Всичко ще придобие завършен вид, когато сложим мебелите и картините. – Хоуп се озърна наоколо. – Бюрото ще е ето там под прозореца, с лаптоп за гостите. И голямата, подвързана с кожа книга за гости. Страхотното кожено канапе, фотьойлите, лампите.
– Ще викна Джъстин и Каролий – обади се Клеър, – да видим какво мислят те.
Но тъкмо понечи да тръгне, когато откъм стълбите отекнаха бойни викове.
– Явно моите момчета са нахлули. Казах на Алва Райденур, че ще ида да ги взема и ще ги доведа за пица. Изглежда тя е решила да ги докара при мен.
Сякаш цяло стадо бизони трополяха нагоре по стълбището. Жените излязоха тъкмо навреме, за да видят как тримата синове на Клеър тичат по коридора.
– Мамо! Госпожа Райденур каза, че тя и съпругът й също искат пица. Дойдохме да видим хотела. – Хари, най-големият, се хвърли към нея за кратка прегръдка, после понечи да изтича нататък.
– Чакай, чакай. – Клеър го сграбчи за ръката и успя да обвие длан около кръста на средния си син, докато Лиъм прегръщаше краката й. След като стисна леко ръката на Хари, тя вдигна Мърфи, най-малкия, и го опря на хълбока си.
– Здрасти! – Мърфи млясна звучно майка си. – Написахме си домашните и хапнахме закуска, и играхме на домино, а после нахранихме Бен и Йода и господин Райденур каза, че всеки ще получи по два долара, за да играем на „Мегатъч“, защото сме били послушни.
– Радвам се да го чуя.
– Искаме да видим хотела. – Лиъм вдигна глава. – Също и госпожа Райденур и господин Райденур. Може ли да идем, мамо? Може ли да разгледаме?
– Никакво тичане и никакво пипане. – Тя разроши вече рошавите златисти къдрици на Лиъм.
– Мисля, че чух момчетата.
– Бабо!
Хлапетата като един се втурнаха и заобиколиха Джъстин. Тя се наведе, прегърна ги и вдигнала грейналото си лице към Клеър.
– Аз съм баба. – Целуна всяко момче по бузките. – Най-великото нещо на света.
– Може ли да видим твоя хотел, бабо? – Мърфи използва ангелската си усмивка и големите си кафяви очи. – Моля Те. Няма да пипаме нищо.
– Разбира се.
– Какво ще кажете да почнем отгоре? – Бекет се подаде откъм стълбите и улови Клеър за ръката. – Рай е на долния етаж и показва трапезарията на семейство Райденур. След малко ще се качат.
– Ще дойдеш ли и ти, бабо? – Хари задърпа ръката на Джъстин. – Искаме да дойдеш с нас.
– Не бих пропуснала.
– Бекет казва, че можем да останем тук, след всичко е готово. – Лиъм сграбчи другата ръка на Джъстин, докато Мърфи вдигна ръчички към Бекет. – И можем да спим в някое от големите легла. Ти ще останеш ли също?
– Така ще направим. Още първата нощ всички ще останем да спим тук.
Когато се отправиха към третия етаж, Ейвъри се облегна на Оуен.
– Не са ли прекрасна картинка? Нали са много, много сладки? Клеър и момчетата, Клеър и Бекет, Клеър и Бекет и момчетата. Майка ви с всички тях. – Тя се усмихна и сложи ръка върху сърцето си. – Разчувствах се.
– Това отнема натиска от мен и Рай. Шегувам се – добави той, когато тя го изгледа с присвити очи. – Мама е луда по хлапетата.
– Какви щастливци. Вече си имат три баби.
– Баща ми би ги обикнал.
– Знам. – С леко присвито сърце, тя потърка с длан гърба му. – Винаги беше страхотен с децата. Помня всички онези барбекюта у вас и как той тичаше заедно с нас. Бях луда по него. Всеки път, когато идваше при баща ми, обичаше да казва: „Хей, Червенокоске, какво става?“
Тя въздъхна.
– Явно съм настроена сантиментално тази вечер. Ела, погледни какво сме свършили в библиотеката.
– Татко те смяташе за едно от своите деца.
– О, Оуен.
– Така е. Баща ти му беше като брат, така че и ти беше една от нас. Винаги ми повтаряше да се грижа за теб.
– Не е вярно.
– Да, вярно е. – Той леко дръпна късата й червена конска опашка, преди да пристъпи в библиотеката. – Уха. Отлична работа – и за толкова кратко време.
– Всичко беше организирано – каза тя и се засмя. – Както много добре знаеш. Има нужда от още малко запълване и ми хрумна, че може да направим снимка на всички работници на предната веранда. Ще я сложим в рамка и ще я окачим ето там. Вече е част от историята на това място.
– Права си. Ще се погрижим.
– Мога аз да я направя, особено ако успея да убедя Райдър да ми позволи да използвам неговия фотоапарат. Само ми кажи кога ще е удобно за всички и ще дойда. Къде е Хоуп? – зачуди се тя.
– Отиде в „Ник и Нора“ с Каролий, сигурно довършват там.
– Никога няма да приключи, освен ако някой не я принуди. Иди я накарай. – Тя го побутна с лакът. – Кажи й да дойде на вечеря, заедно с Каролий. Вие с Райдър сигурно сте готови да пийнете по бира и да хапнете нещо.
– Отдавна съм готов.
– Иди да я доведеш тогава. Теб ще те послуша. Аз по-добре да изтичам да предупредя моите хора, че ще имаме голяма компания за вечеря. Ще видя дали мога да ви запазя задния салон.
– За нас. И ти трябва да ядеш.
Развеселена, тя наклони глава.
– Пак ли се грижиш за мен?
– Аз съм послушен син.
– Когато ти изнася. Ще се видим после.
Разделиха се, но докато минаваше край стаята „Елизабет и Дарси“, Ейвъри чу гласове. Предположи, че някои от приятелите й са вътре да разгледат, тя леко отвори вратата.
В празната стая беше само Мърфи, застанал до отворената врата на верандата и говореше оживено. Самичък.
– Мърф?
– Здрасти!
– Здрасти. Миличък, навън е студено. Не бива да отваряш вратите.
– Не бях аз. Не съм пипал нищо. Тя обича да излиза навън, за да разглежда.
Ейвъри предпазливо отиде до вратата, вдигнала рамене заради студа, докато се озърташе на едната и на другата страна на верандата.
– Кой обича да излиза?
– Дамата. Каза, че мога да я наричам Лизи, както прави Бекет.
– О. – Сега Ейвъри усети студ, който нямаше нищо общо с отворената врата. – О, боже. Хм... тя тук ли е?
– Ей-там, точно до перилата. – Той посочи. – Каза ми да не излизам, защото мама ще се притесни.
– Има право.
– Тя чака.
– Така ли? Какво?
– Чака Били. Сега ще идем ли за пица?
– О... да, след мъничко. – Ейвъри подскочи като заек, когато вратата към коридора се отвори. После се засмя, притеснено, когато Оуен се вторачи в нея. – Ние само... не знам. Мърфи, чувам гласовете на майка ти и Бекет горе. Качи се при тях, става ли? И ми обещай, че ще останеш с тях.
– Добре. Само исках да видя Лизи. На нея й харесва да има с кого да си приказва. Чао!
– Мамка му – отрони Ейвъри, когато момчето излезе. – Чух гласове... искам да кажа, чух някой говори тук и отворих вратата. Видях само Мърфи и отворената врата. Но той каза, че дамата – Лизи, – стои ето там отвън до перилата. Той я вижда и си приказва с нея. Аз чух два гласа, Оуен, не само един. И...
– Задръж малко, поеми си въздух.
Той влезе, затвори вратата на верандата.
– Но тя е навън. Не трябва ли да изчакаш да се прибере вътре?
– Мисля, че тя ще се оправи.
– А може и да е вътре. – С широко разтворени очи Ейвъри се облегна на вратата. – Това беше толкова... толкова готино! Мърфи Брустър, Говорещият с духове. Каза ми, че тя чака някого на име Били. Задължително трябва да остана да преспя в тази стая. Може би ще имам близка среща – само че така се казва за извънземните, нали? Уха.
Този път Оуен постави длани върху раменете й. Тя цялата потръпваше като навита пружина.
– Сега си поеми дълбоко въздух.
– Добре съм. Толкова е вълнуващо и леко стресиращо – но все пак е страхотно. Ти защо си толкова спокоен?
– Ти поглъщаш цялото вълнение. Чака Били, така ли?
– Така каза Мърфи, а той явно черпи информация от първоизточника. Може този Били да е съпругът й, или любовникът й.
– Съпрузите обикновено са любовници.
– Знаеш какво имам предвид. И тя го чака тук през всички тези години. Чака своя Били. Толкова е романтично.
– На мен ми звучи трагично.
– Но и романтично. Любов, която е вечна, която остава – защото това рядко се случва в действителност, нали?
– Не знам за това – обади се той, но тя продължи да бърбори.
– Държи я тук, защото тази любов е силна. Магическа. Тя е най-важното нещо. Тя е...
Вратата зад гърба й се отвори рязко и я бутна право в ръцете на Оуен. Той я прегърна здраво, за да й даде опора, докато тя наведе глава назад и го погледна в очите.
– Всичко – довърши тя.
Той не проговори. Стояха там, притиснали тела, докато вратата опираше в гърба й, а отвън по коридора се чуваше трополенето на тичащи крака и смях.
Оуен изруга мислено. Какво толкова, по дяволите?
И тогава устните му се озоваха върху нейните, а пръстите й се вплетоха в косата му.
Гореща и ярка – такава я виждаше той, така почувства сега целувката. Гореща и ярка, пълна със светлина и енергия. С Ейвъри.
Всичко се завъртя в лудешки танц, задъхан и с остра, режеща нотка на копнеж в центъра, като сгорещен поток под кожата му. Изгуби представа за всичко останало, освен вкуса й и нейните движения, настоятелните й устни, уханието на лимони и орлови нокти.
Тя се надигна на пръсти и сякаш залепна здраво за него, докато тръпката и чудото на усещането я заливаше като буйна река. Тя се остави да я понесе, като бурно и неудържимо течение, което я отнасяше към неизвестното, докато същевременно я приковаваше към мига.
Той се откъсна пръв, загледан в нея като човек, който излиза от транс.
– Какво беше това? Какво беше?
– Не знам. – Ейвъри не беше убедена, че я интересува, не и щом ръцете му отново стегнаха прегръдката си около нея. Остави се на този трепетен миг и се приближи към него.
Някой затропа по вратата.
– Оуен? Ейвъри? – извика Бекет. – Какво става? Отключете проклетата врата.
– Изчакай. – Оуен внимателно пусна Ейвъри. – Чакай – повтори той, този път на нея. Пое си въздух и отиде до вратата. Която се отвори съвсем леко.
– Какво, по дяволите? – викна Бекет, после се вторачи в отворената врата на верандата. – О.
– Няма нищо. Всичко е наред. Аз ще се погрижа.
– Мърфи каза, че двамата с Ейвъри сте тук. – Бекет хвърли око през рамо, за да се увери, че хлапетата не са наблизо. – Добре ли сте?
– Да. Супер. Ние, хм, отиваме за пица.
– Добре. Постарай се да затвориш вратата.
– Веднага. – Ейвъри внимателно затвори вратата към верандата и пусна резето.
– Чудесно. Ще се видим във „Веста“.
Бекет им хвърли още един поглед, преди да излезе.
Загледан в Ейвъри, Оуен остана на мястото си, стиснал дръжката на отворената врата.
– Предполагам, че беше малко странно – подхвана тя. – Не беше ли странно?
– Не знам.
– Предполагам... след всички тези приказки за романтична любов... Просто са провокирали нещо.
– Да. Сигурно. Добре.
Тя си пое дълбоко въздух, отиде до него.
– Не искам да е неловко.
– Добре.
– Сигурно е най-добре да се махнем оттук. От тази стая, искам да кажа.
– Добре.
– Ще ида да помогна на Дейв.
– Добре.
Тя го бутна с пръст в гърдите.
– Само това ли ще кажеш? Добре, добре?
– Засега ми се струва най-безобидно.
– Безобидно, друг път. – Тя въздъхна шумно. – Няма да се чувстваме неловко, и недей да казваш „добре“.
Излезе навън и тръгна надолу по стълбите.
– Добре – измърмори той под нос.
Затвори вратата. Когато направи крачка встрани, му се стори, че чува тих женски смях иззад вратата.
– Да, много смешно – измърмори той. Напъха ръце в джобовете си и намръщен тръгна да слиза.