Нишките, които свързват хората, представени чрез живота на една самотна жена

За авторката

Яница Радева е родена през януари 1977 г. Завършва българска филология и магистърска програма литературознание в СУ „Св. Климент Охридски“. Защитава магистърска теза на тема „Между Пенелопа и Персефона. Екатерина Ненчева и Яворовият проект за женска литература“.

Дебютната й книга „Друг ритъм“ (2003) излиза като резултат от Националния младежки конкурс „Веселин Ханчев“, на който получава първа награда през 2002 г. През 2011 г. публикува сборника с разкази „Бонбониерата“. Има участия в сборниците с есета и стихове „Неиздадената“ книга за българските будители“ (2003), „Фейсконтрол“ (2006), „Антология на младите български поети“ (2007), както и в сборниците с SMS-поезия (2005, 2006, 2007). Носител е на почетния знак „SMS-поезия“ (2007), на втора награда от Националния конкурс за млади поетеси „Дора Габе“ (2006), на втора награда от Националния конкурс „Магията любов“ (2007), отличена е и с публикация на разказ в сп. „Алтера“, бр. 8/9 във връзка с конкурса „Екстаз“ (2006). През 2009 г. получава Първа награда от националния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови. През 2014 година ИК „Хермес“ издава „Обетован кръг – времена и пространства в поезията на Иван Теофилов“, която печели награда на Министерството на културата.

За книгата

С въздействащо и непринудено повествование „Сезонът на Йоана“ се заема да „избродира“ чрез живота на една самотна жена нишките, които свързват хората в един неголям провинциален град, но заедно с това и обречените на разминаване съдби. Плавният бод на иглата изгражда съвременна картина-гоблен на обществото – свят, в който лутанията разкриват пътя към сезон, непознат от календара. Сезон, в който можем да пристъпим единствено със смирение. А какво точно е времето в него и какво очаква търпеливата героиня, докато преброжда улиците на своя град и купува рокля за рождения си ден, какво вълнува нейната съседка, докато присяда на масата й в двора, или мъжете от гробището, докато пушат, нека оставим читателя да открие сам. Препоръчва се четене с валдхорна.

Откъс

Иглите на Йоана

Иглата проби плътта, сякаш беше плат, сякаш беше лен, сякаш щеше да извае първия щрих на нов образ, но направи само едно пробождане. Тя бързо и рязко проникна и в същия момент, или в почти същия, със същия жест, само че насочен наобратно, навън, беше извадена. След нея остана червено като глава на топлийка топченце кръв, което Йоана не попи с тампон, а остави да се съсири от само себе си. По-рано, когато иглите бяха дебели и груби, а не като сега фини като жило на пчела, и тя не беше научила този жест, еднократно и отмерено да пробие плътта си, неуверено издърпваше прозрачната течност от стъкленото шишенце и се чувстваше така, сякаш за първи път държи игла. Но точно такава тя наистина дотогава не беше докосвала, не беше и оглеждала по този начин ръцете и краката си, до началото, сложено от онази вечер, когато привидно нищо не се случи. Тя по-късно разсъди това, след като докторите, и двамата, които внимателно прегледаха резултатите от изследванията, запитаха един и същ въпрос:
– Да сте преживели някакъв стрес?
И тя си припомни вечерта, която дори не беше късна, нито страшна, само дълга, заради сезона. И улицата, грижливо поддържана, не някаква западнала покрайнина, макар че мястото беше смълчано. И точно там, в смълчаното място, някой дръпна чантата от рамото й и я изтика от другата смълчаност – на мислите й. Разтърси я уплахът, който зае мястото на първоначалната изненада, но не заради възможната кражба, защото нищо за крадене не носеше, а заради онова, което усети. Така беззащитна се почувства, не само самотна от бавното отваряне на вратата на дома си, а така малка, така изложена на волята на чужди и по-силни, пък онзи, оказал се не крадец, а шегаджия, припознал я с онази, за която била предназначена шегата, пусна чантата, изломоти „извинете“ и се отдалечи. Тя успя дори да разпознае кой е, дори се досети с коя я е припознал, но ужасът се стече в нея – навътре, и се разпръсна по всичките й части, по пръстите на ръцете и на краката и докато почти тичаше към къщата си.
Когато червената топлийка на кръвта се съсири, Йоана сгъна копринените изваяния на онзи гоблен, който шиеше с трепет и благоговение, не онзи, който работеше, именно работеше на пейката в двора си рано сутрин или привечер, а не извезваше на мястото край гробището, което си избра за следобедите. Тя на никого не сподели това, досещаше се какво щяха да помислят хората, макар и никой дума да не проронеше. А нали това място беше мястото на предстоящата среща, времето на която приближаваше?! Йоана отдавна беше разбрала и друго – само изографисването на образите върху плата, извайването им с почти математическа точност с изчислените до милиметър конци, заради което й беше излязло име на талантлива везбарка, само то секваше за малко тъгата, събираща се около устните, които понякога се присвиваха надолу, и тогава тънки бръчки изпридаха картина на онова, което беше в нея. Разбира се, имаше и още нещо, но него не смяташе за важно, защото мислите й отдавна се бяха сплели със спомените. Поглеждаше иначе, скъсявайки разстоянието между веждите си, само понякога, когато повдигнеше глава към подрязаните лозови пръчки и видеше керемида не на мястото й или ръжда, прояждаща извитите във формата на стилизирани крила елементи на терасата на горния етаж, където беше спалнята, която тя отдавна не обитаваше, защото заживя в гостната, която вече не нарича така, а моята стая. А в другата – с леглото от тежко дърво и с дърворезба на слънчогледи влизаше само когато беше нужно според смяната на сезоните да подмени пердетата. И когато погледът й спреше на онези следи, оставяни от времето, за да напомни своето протичане, Йоана поглеждаше по онзи начин, който някога беше забелязвала у възрастните жени в семейството си и по който не вярваше някога да погледне. Но тя дори не предполагаше, че прави точно това, а посягаше към шумолящите банкноти, получени за труда й над ръкоделието, и търсеше в малкото тефтерче с телефонни номера, които впрочем знаеше наизуст, името на някакъв майстор за покрива или за крилата на терасата. Така онова, което й служеше за забрава, някак неусетно се беше превърнало в нещото, което работеше, за да поддържа целостта на живота, докато се извърши предначертаното. За да поддържа дома такъв, какъвто трябваше да бъде. Затова, преди да сложи шапката си и да тръгне към своето тайно място, Йоана огледа стаята като домакин, погрижил се добре за поверения му имот. Прагът очакваше стопанина си, прахта беше почистена, по книгите си той не би намерил нито прашинка, чашите от син кристал, обърнати с гърлата надолу, блестяха през стъклените вратички на бюфета, в който имаше и бутилка вино, отлежаващо от онзи сезон, в който двамата за последно обраха натежалите кехлибарени гроздове. Тя нито веднъж не помисли да го отвори, когато онзи далечен роднина, който идваше да подреже лозата й, приискаше да му налее нещо, а изваждаше някаква напитка от хладилника или изтичваше до магазина.

На книжния пазар от 26 ноември 2015 г.
Обем: 112 стр.
Издателство: „Хермес“
Корична цена: 11,95 лв.
ISBN 978-954-26-1503-3

Прочетете още:

• „Жената, която търсеше любовта“ – Ивинела Самуилова
• „Секс, любов и други глаголи“ – Михаела Петрова