Пълната трилогия „Домът, в който...“ вече и на български език

Последна част от феноменалната трилогия – „Домът, в който...“!

Изпитвате ли понякога необясним страх от бъдещето? Въпрос от теста за личностна оценка, който преминават обитателите на Дома. И колкото повече наближава Великият изход – моментът на раздяла с този колоритен, затворен свят, – толкова повече те осъзнават този страх. Външният свят ги привлича с необятните си възможности, но и заплашва да разруши крехкия баланс на досегашното им ежедневие. Последната Нощ на приказките се превръща в Нощ на откровенията и на сбогуването с илюзиите. Напрежението нараства и усещането за неизбежност кара момчетата и момичетата да потърсят обяснения и да разчистят стари сметки. И да се вкопчат в любовта още по-силно.

Къде се крие магията на „Домът, в който...“?

„Домът, в който...“ се превърна в истинска сензация сред читателите в Русия почти веднага след публикуването си. Социалните мрежи, форуми и блогове бяха залети от разнообразни илюстрации със сцени и герои от книгите, любителски трейлъри и фен фикшън разкази. Омагьосани от нетрадиционната история, читатели на всякакви възрасти продължават да търсят начини да споделят въодушевлението си от книгите и да доразвият света, създаден от Мариам Петросян.

Къде обаче се крие притегателната сила на книгата? Отговорите на този въпрос не са еднозначни, но ето три фактора, които отличават трилогията, според нас:

1. Герои, които не се вписват в общоприетите представи – персонажите в книгата следват собствени правила на поведение, общуване, обличане, не носят имена, а само прякори. Така едновременно провокират читателите и неусетно намират място в сърцата им.

2. Преплитане на реалност и магичност – нетипичният подход, който Петросян е избрала при изграждането на сюжета, също предизвиква въображението. Трудно е да поставиш „Домът, в който...“ в един определен жанр и възрастова категория, а липсата на рамки дава свобода на фантазията и ни кара да творим.

3. Извор на разнообразни послания – всеки читател открива нещо различно в книгите, но „Домът, в който...“ е истински извор не само на скрити музикални и литературни препратки, но и на силни послания за порастването, приятелството, живота на изоставените деца, смелостта да бъдеш различен и да отстояваш мястото си в един свят, който все още не е готов да те приеме.
А къде се крие магията според вас?

Награди за „Домът, в който...“

„Русская премия“ – за най-добра книга (2009)

„Большая книга“ – трето място в категория „Награда на публиката“ (2009)

„Портал“ – победител в категория „Открытие себя (имени В. И. Савченко)“ (2010)

„Странник“ – победител в категория „Необичайна идея“ (2010)

„Студенческий Букер“ – за умелото преплитане на жанрове, стил и необичайност на артистичните средства (2010)

„Звёздный мост“ – Сребърен кадуцей за дебютна книга (2010)

Отзиви за „Домът, в който...“

Трите романа са една изключително добра литература, която увлича, вълнува, тревожи и навежда на размисъл... – Нели Пигулева, преводач

Със своя роман Мариам Петросян сътвори литературно чудо. Тя създаде метафора на съвременния живот, написа приказка за възрастни, която, оказа се, напоследък е много необходима. Затова „Домът, в който...“ ще се чете и обсъжда не само от тесен кръг специалисти, но и дори от тези, които по принцип не четат съвременна литература. В по-общ план не е важно дали Петросян ще напише още нещо. Тя вече стана част от новата руска литература и ехото от този роман още дълго ще отеква. – Журнальный зал

За авторката

„Домът, в който...“ е дебютният роман на родената в Ереван писателка Мариам Петросян. Тя завършва Колеж по изкуствата и дълги години работи като художник аниматор в Русия и Армения. Започва да работи по „Домът, в който...“ (състоящ се от три части: „Пушача“, „Дневникът на Чакала“ и „Опустели гнезда“) още в младежките си години, като пише във всяка свободна минута и добавя собствени рисунки на героите и Дома. Днес романът е сред най-четените и обичани произведения в Русия, високо оценявани както от читателите, така и от критиците.

Откъс

В съботния медицински преглед участват всички, затова опашката пред паешкия кабинет се проточва чак до Гробовния площад, като слиза по стълбите, и ние прекарваме на опашката толкова време, че Логите успяват да домъкнат от първия етаж одеяла и бързовари, да направят лагер на площадката и един-два пъти да приготвят чай, преди краят на опашката да се вмъкне в Гробовния коридор.
Тук е по-скучно. Не бива да се шуми, да се пуши и да се включват бързовари. Мнозина придрямват. Птиците играят покер, Слона разхожда играчки по сивия линолеум, Лорда и Рижата се карат, след това се сдобряват, Чакала пъха под гробовните шкафове къшейчета хляб – за гробовните домашни духове.
– Странно, че с тези маниери тукашните се страхуват от завършването – казва Пушача. И като улавя моя поглед, добавя: – Ами че на вас толкова малко ви е нужно, където и да попаднете, където и да се намирате.
Провокационно изказване, но никой не спори с него. Ние сме потискащо мили с Пушача. Още от сутринта.
Опашката постепенно намалява. Белите пластмасови столове, на които принципно никой не сяда, отбелязват етапите на нашия път. Когато до вратата остава само един стол, става ясно, че Пушача го оставят в Гробовника.
Без никакви обяснения, както е прието при Паяците. Просто изпращат някой да му прибере нещата и остава само да недоумяваме какво толкова се е случило с него от времето на предишния преглед досега, което никой не е забелязал. Ако на мястото на Пушача беше някой друг, щяхме да оставим в Гробовника десант до изясняването на всички обстоятелства, но Пушача така или иначе трябваше да си го приберат неговите родители, така че ние не настояваме за нищо и се връщаме в спалнята.
На обяда възниква глупав спор. За възможностите на хората с количките. Табаки смята, че те са безгранични, и се опитва да ни убеди, че всъщност краката са излишна част от тялото. Че от тях се нуждаели само футболистите и манекенките, а за всички останали те са необходими единствено по силата на навика. И когато човечеството най-накрая се накани и реши да се самоусъвършенства чрез пълна моторизация на крайниците, този стар навик ще отмре от само себе си.
Ние с Гърбушкото вяло защитаваме краката. Ние ги обичаме, на нас те ни харесват, не искаме да ги моторизират. Лари мърмори нещо за киселото грозде.
Оскърбен, Табаки предлага на всички присъстващи ходещи да се състезава с тях по скорост, бързина на завоите и по мощност на засилването.
Лорда казва, че след такова състезание ние ще се озовем в Клетката. Разбира се, става дума за онези от нас, които няма да се озоват в Гробовника.
– И ти ли, Бруте? – шепне потресен Табаки.
След обяда започва онова, което Чакала нарича Великия изход. Нищо велико няма в него. Просто откарват няколко души, които са минали теста, главно Фазани, но в Дома така умеят да декорират всяко събитие, че от него да лъха грандиозност.
Преграждат първия етаж в района на приемната. Р. Първи играе ролята на бариера. Логите незабавно се скупчват до преградата и с всички сили се опитват да минат от другата страна. Черния Ралф удържа отбраната. Останалите възпитатели водят тук своите подопечни и им носят багажа.
Всеобща възхита предизвиква кльощаво момиче с прякора Стъкла, имуществото на което е заело три огромни куфара, две чанти и една торбичка. Чакала заявява, че най-сетне е намерил сродна душа в тези стени, уви, твърде късно, и сега сърцето му е разбито.
След доставката на грамадния си багаж Стъкла започва да пищи, че е забравила да си прибере любимото жакетче, и три възпитателки са изпратени за жакетчето, като на лицето на всяка от тях е изписано до каква степен ѝ се иска да убие Стъкла. Жакетчето не е намерено. Стъкла крещи, че никъде няма да заминава. Логите я аплодират. Най-накрая Акулата лично замъква в приемната „милото момиче“ и повече нищо интересно не се случва, ако не се броят риданията на Фазанчето Джвак и прощалната реч на Кучето Лавър, в която той нарича всички ни лайнари.
Не успяваме да видим никого от родителите на тези, които ги прибират, което в общи линии е обяснимо: ако ние ги видехме, на свой ред и те щяха да видят нас, а Акулата разсъждава достатъчно предвидливо, за да не допусне това да се случи.

На книжния пазар от 26 февруари 2019 г.
Превод: Нели Пигулева
Обем: 384 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN: 978-954-26-1839-3
Корична цена: 15,95 лв.