Войната на буквите“, една от най-обичаните съвременни български книги, излиза в ново издание от „Ентусиаст“. В този блестящ роман неповторимата писателка Людмила Филипова съсредоточава творческия си талант върху един от най-важните и емблематични моменти в българската история и разкрива житейските битки и предизвикателствата на цар Симеон, синовете му и техните най-големи противници. Власт, любов, манипулации и епични битки се преплитат, за да разкрият едно от най-великите дела на българския народ и неговите апостоли на буквите.

Книгата описва малко познат и много противоречив период от балканската история. За някои от изложените в книгата твърдения почти няма документална информация. За други тя е твърде разнородна и противоречива. За трети е обект на тежки спорове. За четвърти – живее в легендите. В това сказание за буквите има по малко от всички, но са направени и предположения, които, макар и логични, поставят под съмнение много от написаното в българската история.

Създаването, налагането и съхраняването на кирилицата е дело, което не просто предизвиква гордост – то предопределя народопсихологията ни. В него обаче има намесена мистика, която остава неразбулена и до днес – кой е Черноризец Храбър и каква е скритата сила на буквите? Това е тайна, която преобръща съдбата на хиляди, предрешава битки и дарява неземни сили.

Людмила Филипова споделя, че в тази история се случват и вълшебства. „Казват, че великите дела сам Господ ги пазил и насочвал, не зная. Ако не вярвате, четете разказа като приказка – приказката за буквите – и я помнете.“

Режисьорът Зорница София пише за „Войната на буквите“: „Имена, които знаем от камъни, музейни витрини и учебници, оживяват пред нашето въображение, оплетени в изкусна мрежа от премеждия, една голяма любов и битки за власт“.

„Прочитайки тази книга, ще се почувствате горди, че сте българи“, споделя проф. Христо Пимпирев. А за д-р Соломон Паси книгата романът е надежда за политическо смирение, помирение и мъдрост: „Войната на буквите“ може да спре войната на хората!“.

За авторката

Людмила Филипова е завършила специалност „Икономика и управление на индустрията“ в УНСС и има магистърска степен по мениджмънт от „Сити Юнивърсити“ САЩ. През 2009 г. завършва програма по творческо писане в Оксфорд, а през 2019 г. завършва с отличие магистратура по астрономия към Физическия факултет на Софийския университет. Участник е в българската антарктическа експедиция през 2015, 2016 и 2018 г.

Автор е на книгите „Анатомия на илюзиите“ (2006), „Червено злато“ (2007), „Стъклени съдби“ (2008), „Мастиленият лабиринт“ (2009), „Антихтонът на Данте“ (2010), „Аномалия“ (2011), „Печатна грешка“ (2012), „Където се раждат ангелите“ (2013), „Войната на буквите“ (2014), документалната книга „Пътуване до Края на света“ (2015) и „Смисълът“ (2017), някои от които са преведени и издадени в САЩ, Русия, Сърбия, Гърция, Румъния, Кипър и Турция. По три от романите се разработват международни филмови продукции. National Geographic засне и излъчи документален филм с участието на Людмила Филипова по романа ѝ „Мастиленият лабиринт“. През 2011 г. е наградена с отличието Жена на годината. Книгите ѝ са преиздавани многократно в големи тиражи. Член е на APECS и на БАИ. Има номинации в престижни международни литературни конкурси.

Откъс

Затова, братя, не придиряйте, ако намерите някъде не същата дума, тъй като в нея е вложен същият смисъл. Защото така казва и св. Гионисий: „Неуместно е, смятам, даже и погрешно е да се обръща внимание не на (чувствата?) и смисъла, а на думите". И не е правилно, ако поискат да разберат божественото (слово), да обръщат внимание само на голите звукове, а самото слово да не достига до слуха им/.../Моля ви, вие, които четете тези книги, да молите Бога за мене, грешния, с до-бромислие и с внимание да прочетете и да ме простите: където мислите, че неправилно съм превел думите.
Из Пролог на Йоан Екзарх, Богословие (Небеса)
Христоматия по старобългарска литература, Наука и изкуство, С., 1974 – Б. а.

Товъ съм Азъ, вдън ЗЕМЯТА, в МРАКА НА НЕЗРЕНИЕТО СИ
Види се, че житията се започват с възхвала към Бога, с обръщение към царството му и послушните му чада. Да ме прости и Тои, и вие, но аз тази част ще я пропусна.
Не вярвам в Господ, защото ако го има, то най-вероятно е чудовищен. Иначе нямаше да ме захвърли в онази яма още като бебе и да ме остави да страдам там в самотата на незаслужено изгнание. Един ден ще ме нарекат Песоглавец.
Майка си никога не съм виждал. Обитавам дупка под краката на хората, които живеят. Крия се от тях, защото баща ми казваше, че видят ли ме, ще ме убият.
Нямам лице, ни здраво тяло, ни очи, с които да се видя. Не съзирам, но усещам. С душата – как диша времето, с кожата –как сковава студът и прониква влагата, с ушите – живота горе, теченията, с обонянието – мухъла, пергамента, по които пиша. Не виждам – усещам. Пазя букви и събирам истории. Защо, не зная. Казват, че приличам на куче, за други съм просто животно. Не съдя хората, зная, че ги е страх от различните.
Баща ми се опитваше да ме убеди, че Бог го има. Дори с онази безумна история, че светецът, който върнал азбуката отново в България и го наричали Наум, умрял точно когато аз съм се раждал – на 25 декември някоя си година. А тогава, казват, се раждало слънцето и всички богове. Най-дългата нощ, след която денят започва да расте. Хилядолетия хората вярвали, че точно тогава се случва божественото Рождество. Векове по-късно по земите ни ще го нарекат Коледа. Какво ли не мислят хората от страх, че утре просто ще угаснат като пламъка на свещ.
Незрящ съм. Само пламъка виждам понякога. Страх от нищо нямам. Роден съм мъртъв. Не са ми нужни илюзии, ни вечност, ни Бог
Но не аз съм важният, а онова, което предстоеше да се случи и да промени хода на историята. Разказът ми започва от момента, в който татко изчезна. Сега вече знам какво се е случило, но в онези черни дни никои нищо не подозираше. Не знаех как изглежда баща ми, но можех да го усетя в буквите. Вероятно и той мен. Двамата не правехме друго заедно, освен да редим думи. И сигурно затова, когато го изгубих, започнах да пиша. За да го намеря. Да открия себе си. За да ни има. Беше ми оставил много суха кожа и мастило.
Всичко това се случваше в инак важно време. Ямата, която обитавах, се намираше под дъсчения под на църква, в която монаси и държавни люде обсъждаха съдбините на България. Една от най-могъщите империи в света, каквото и да означава това. Държавата на българите стигаше до три морета и се управляваше от великия цар Симеон. Армията му не беше губила битка, сякаш я пазеше магия, казват, а той неуморно се стараел да продължи делото на баща си за утвърждаването на българската писмена и християнска вяра.

Чувал съм да казват, че когато една жена обича, тя се превръща в ангел пазител, а когато е отблъсната – в черен демон. В онази сутрин княгиня Мария дори не допускаше, че само след минути ще види нещо съдбовно.
В онзи ден тя бързаше да остане сама, далеч от бъбривите придворни дами, от досадния си братовчед Теофилакт и са-мовлюбените си братя. Беше решила да се изкачи на върха на хълма, да легне под облаците, да усети вятъра по лицето си, да затвори очи и да си представи ръцете и устните, за които копнееше. Мария бе една от най-красивите девойки в Константинопол. Всяка нейна стъпка бе вдишвана от десетки мъжки очи и много владетели я искаха за съпруга на синовете им.
Мария се промъкна покрай мраморната колонада на Магнаура и се огледа. Когато се убеди, че императорските стражи отново са я изгубили, усмихна се доволно и хукна към хълма. Мястото приличаше на градина, осеяна с неподвижни статуи – неподвижни хора, вкаменени лица, мраморни ангели, застинали криле. Дори вятърът затихваше, щом влезеше в каменната градина. Казваха, че императорът събирал тук своите трофеи, за да подхранват жаждата му за величие. Тук пазел статуи и антики от миналото, от местата, които беше превзел; дарове от владетелите, които се страхували от него; скъпоценни съкровища, с които другите искали да му се харесат
Израснала в блясъка на императорския дворец, за княгинята съкровищата бяха ненужни вещи, а свободата и мечтите – скъпоценности. Беше го прочела в очите на едно селско момиче в деня, в който дядо ѝ Роман Лакапин помилва някакви варварски пленници срещу земя и ковчеже със злато. Извади от него тежка огърлица и я закопча на врата на Мария. А селското момиче се затича към един от мръсните, брадясали пленници, прегърна го и го целуна. Очите им се приковаха едни в други. В онзи момент Мария би дала всички огърлици, за да получи света между тези четири очи.
Обичаше да броди около каменните лица на хора и животни, край арките, които оживяваха във фантазиите ѝ. Понякога предпочиташе компанията на мраморните хора, отколкото на живите, защото те не лъжеха, не нараняваха, защото с тях се чувстваше по-малко сама. Около княгинята винаги имаше тълпа, но по някаква причина тя все не се вписваше в нея.
Мария беше вече на 17 години, но никога не беше излизала отвъд пределите на Константинопол. Дядо ѝ, император Лакапин, я пазеше повече от собствените си синове Христофор, Стефан и Константин. Мария вече знаеше, че съдбата ѝ ще бъде на скъпа разменна монета. Откри я в историята на майка си, на братовчедките си, в участта на жените на братята си. Но въпреки това не спираше да мечтае как един ден ще напусне двореца. И това ѝ даваше сили да броди в еднообразните си дни.
Светлосинята и роба, извезана със сребристи цветя, шумолеше между каменните фигури, докато тя пристъпваше с леки, грациозни движения, сякаш беше перо от феникс. Дългата ѝ лешниковокестенява коса беше сплетена на плитки, които блестяха като златни под слънчевите лъчи. Мария се шмугна между две високи статуи и пое нагоре, където се зеленееше портокаловата горичка. Обичаше да се крие сред дръвчетата и да чете, да лежи в тревата и да плува с поглед в потока на облаците.
Мария наближи величествена статуя, която поразително приличаше на българския цар Симеон. Стъпките ѝ винаги я отвеждаха натам. Не беше виждала царя на българите, но знаеше как изглежда. Ликът му ѝ напомняше мъжа, за когото постоянно мислеше. Бузите ѝ пламнаха.
Изведнъж чу мъжки гласове, гневни викове. Сниши се зад един мраморен ангел. Последва силен звънтеж и грохот от падащи камъни. Надигна се едва и видя как един от пълководците на дядо ѝ нанасяше удар след удар по статуята с железен боздуган. Император Лакапин също беше там, бе извадил меча си и говореше строго на мъж в метална ризница. Мария не можеше да чуе думите, но по лицето на дядо си разбра колко е гневен.

На книжния пазар от 16 юли 2019 г.
Обем: 552 стр.
Дизайн на корицата: Небойша Зорич
Корица: мека с маншети, формат: 14 х 21 см
Издателство: „Ентусиаст“
ISBN: 978-619-164-303-5
Корична цена: 22 лв.