Вълнуваща и завладяваща като романите на неподражаемия Спаркс, „Три седмици с брат ми“ е искрена и топла история за семейството, любовта и надеждата.

Никълъс и неговият брат Мика поемат на триседмично пътешествие в тежък и за двамата житейски момент. През Мачу Пикчу, Великденските острови, необятната пустош на Австралия до Етиопия, Индия и Камбоджа, двамата си спомнят бурното детство, драматичните моменти, както и щастливите развръзки. Братята откриват пътя един към друг, но и всеки за себе си намира вдъхновение и мотивация да следва мечтите си. Те ни припомнят да приемем това, което ни предлага животът, да се наслаждаваме на големите радости и малките удоволствия и да ценим тези, които ни ги поднасят.

В „Три седмици с брат ми“ хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс разкрива необикновената история на своето семейство, както и емоционалното, изпълнено с приключения пътуване, на което поема с Мика. Той споделя трогателни семейни снимки и кадри от екзотичните дестинации, които посещават.

Откъс

Седма глава
Лима, Перу
26 януари, неделя

Дойде време да се сбогуваме с Гватемала. Качихме се в самолета и поехме към Лима, Перу. В осеммилионния град живее почти една трета от населението на страната. Някогашна столица на Испанската империя, включваща Еквадор, Колумбия, Боливия, Чили, Аржентина и Перу, Лима е сред най-богатите и пищни градове през XVI, XVII и XVIII век. Експлоатацията, недалновидното управление и планиране разклатили испанското владичество и през 1824 година Симон Боливар прогонил испанските войски. През следващите сто седемдесет и пет години се сменяли различни управления; през 1980 година се провели първите демократични избори. Бях любопитен да видя как изглежда страната сега.
Лима се стапяше от жега. В Южна Америка беше лято, много по-горещо отколкото в Гватемала. В автобусите служителите на ТиСиЕс ни раздадоха бутилки вода и ни представиха местните екскурзоводи. Дадоха ни слушалки и радиостанции, настроени на същата честота както радиостанцията на екскурзовода. Така дори от сто крачки щяхме да го чуваме.
Море от хора заливаше централния площад – едно от малкото открити пространства в града с колониална архитектура. В тревата между лъкатушещите алеи с цветя от двете страни си играеха деца. Други се плискаха във фонтаните. Трети продаваха сувенири и се струпаха край нас още щом слязохме от автобуса.
Заснехме Президентството и катедралата, в която е погребан Франсиско Писаро. Знаех, че той е сред многото исторически личности, чиято слава – добра или лоша – зависи от гледната точка. В Испания го смятат за откривател, но той е и похитител. Писаро залавя Атахуалпа, владетеля на инките. Плащат му откуп от злато, достатъчно да напълни цяла стая. После убива владетеля и поробва поданиците му. Питах се какво ли мислят наследниците на инките за гробницата му, благословена от Църквата.
От площада ни поведоха към Каса Алиага. „Къщата на Алиага“ е забележителен образец на ранната испанска архитектура, но отвън се слива с околните сгради. Ако не знаете къде точно се намира, ще я подминете. Зад портите обаче къщата е изумителна.
Каса Алиага е собственост на семейство Алиага повече от четиристотин години. В типичния за хасиенда стил сградата обгражда открит двор с висока смокиня, протегнала клони към небето. В къщата се намира и една от най-изисканите художествени сбирки в Южна Америка. Понеже имението е голямо и поддръжката му е скъпа, семейство Алиага допуска туристи срещу такса. С Мика обикаляхме с разширени от почуда очи. Всичко с изключение на белосаните стени е изящно резбовано – парапетите, вратите, первазите. Картини покриват стените от край до край. Мебелите, предимно от XVII и XVIII век, са толкова орнаментирани, че трудно решавахме накъде да насочим фотоапаратите.
Докато вървяхме из къщата, Мика се обърна към мен:
– Това място изглежда нереално.
– Да. Дървото... всъщност всичко е невероятно.
– Сигурно ти хрумват идеи за следващото преустройство вкъщи, а?
Засмях се.
– Бих искал да имам картини на известни художници, признавам.
– Иска ти се.
– Именно. Когато семейство Алиага са събирали произведения на изкуството, нашите предци сигурно са подковавали коне и са подкарвали добитък в чифлиците си.
Мика кимна и се озърна. Групата ни се бе разпръснала из къщата.
– Кажи честно обаче... Ти би ли живял тук?
Поклатих глава.
– Не... Тук е невероятно, но не е за мен. А собствениците сигурно сън не ги хваща да смятат колко струва поддръжката.
– Определено. Да не говорим колко време трябва да избършеш праха в цялата къща. Кристин щеше да се побърка.
Излязохме от Каса Алиага. Служителите на ТиСиЕс ни събраха и ни преброиха грижливо. Качихме се в автобуса и поехме към хотела.
През следващите седмици това се превърна в рутина. Подобни екскурзии имат предимства, но графикът е стриктен и на повечето места не остава време за разходки и собствени проучвания.

На книжния пазар от 11 май 2021 г.
Превод: Емилия Карастойчева
Обем: 312 стр., съдържа черно-бели илюстрации
Издателство „Ера“
ISBN: 978-954-389-615-8
Корична цена: 18 лв.