Доника Ризова отведе стотици „Случайно в Майорка“ на премиерата на романа си

„Ако у теб дреме история, просто я разкажи“ – журналистката Доника Ризова прегръща тази максима на шведския писател Юнас Юнасон и превръща разказването на истории в призванието на живота си.

Премиерата на нейната най-нова история, дебютният ѝ роман за възрастни „Случайно в Майорка“, стана повод стотици зрители да се отправят на изкушаващо пътуване към любимата ѝ Майорка – и да отпразнуват живота, както подобава с чаша вино в ръка и мечти за морски бриз в главата.

Спътник на Доника Ризова в литературното пътешествие беше журналистката Евелина Павлова, която представи книгата и разведе зрителите из атмосферата на този проникновен роман за любовта, вторите шансове и търсенето на щастие.

„Успях да стъпя върху нещо, което много добре познавам и то е работата на телевизионен журналист. Мисля, че съм описала по един много истински начин цялата емоция, която един водещ изпитва“, разказа великолепната Доника Ризова за вдъхновението си да напише „Случайно в Майорка“ и дали в него е скрила биографични елементи от своята собствена кариера.

На събралата се публика от съмишленици, приятели и почитатели журналистката и PR-експерт пожела книгата да им донесе повод да избягат от ежедневието, което ни заобикаля – „за секунда, минута, една глава или пък една нощ“. И сподели, че вече работи по следващото книжно бягство, на което да я придружат.

Дреме ли у всеки журналист по един писател? Според Доника Ризова писател се крие във всеки човек и историята на всеки от нас заслужава да бъде празнувана – където и да е по света.

Свеж като студена чаша просеко край морето, „Случайно в Майорка“ е изискано поднесен разказ в богатите златисти тонове на лятото, който припомня на читателите си, че щастието може да бъде постигнато, само когато спрем да бягаме от него.

С финес, майсторство и отдаденост към своите персонажи Доника Ризова пише своя дебютен роман като истинско обяснение в любов към живота, скрит в красотата на малките неща. Любовта, приятелството, спокойствието, вълните и слънцето. И ни кани блажено да се отдадем на екзотична сиеста сред страниците му.

Доника Ризова е журналистка и PR специалист с над 20-годишен опит, травъл блогър и детски писател. Започва кариерата си в Дарик радио, а след това е автор и водещ на предаването „Медиите ON AIR“ по телевизия Bulgaria ON AIR. По-късно е водещ на съботно-неделния сутрешен блок „Фамилно“.

Завършва „Връзки с обществеността“ в СУ „Св. Климент Охридски“. „Случайно в Майорка“ е първият ѝ роман за възрастни.

***

Из „Случайно в Майорка“ от Доника Ризова

Майорка ме посрещна с горещ въздух и претъпкано летище. На опашката за паспортна проверка огромна банда пияни англичани пееше футболни химни и създаваше такъв хаос, че се наложи полицията да се намеси. Една възрастна германка се обърна към мен и поклати глава: „Скоро ще станем като проклетата Ибиса“.

„Добре започваме“, засмях се и подадох паспорта си на красивия служител. Ех, тази Испания! Всички мъже са интересни. „И с брада“, отбелязах си наум и затътрих куфара си към такситата. Наслаждавах се на новите си чехли, на слънцето, на десетките езици, които жужаха покрай мен. Ваканцията започваше и нямаше сила, която да ме спре да се усмихвам.

– Бон дия! Дея? – попитах шофьора на таксито, изникнало изненадващо пред мен.
– Кон мучо густо, сеньора.

Хубавото на островите е, че са заобиколени отвсякъде с вода, така че през почти цялото пътуване по тесните пътища половината кола беше във въздуха над морската шир. Шофьорът, който не спираше да бърбори на майоркин, живо се интересуваше от всичко, което ставаше извън колата. Подаваше я глава, я ръка, я телефон през прозореца, насочвайки автобуси в тесните завои, показвайки среден пръст на заблудени рент-а-кар автомобили, снимаше колони от ретро скъпарски коли и час по час се оплакваше от времето, от туристите и от правителството. Добре че с моя майоркин схващах само основни фрази, които започваха с „проклети“. За финал паркира като истински Монтоя пред каменна ограда и старинна порта от желязо.

– Е, сеньора, дотук бяхме. Аз съм Карлос, by the way. Можете да ме извикате пак.

Слезе от колата, свали куфарите ми, целуна ръката ми и запраши с размахана за довиждане ръка от прозореца под звуците на „Джипси Кингс“.

И ето ме тук, под парещото слънце, още замаяна от полета, завоите и „Байландо, байландо“. Имах ключ, един цял месец пред себе си и никаква идея защо не помолих Карлос да ми помогне с куфарите. Пред мен се беше ширнало най-синьото море на света, а зад гърба ми до самата къща имаше стъпала колкото… до Шипка и обратно. „Проклети стълби“, пуфтях и катерех. С едната ръка придвижвах единия куфар, с другата се опитвах да тътря другия. Едва крепях шапката си на главата, намествах на почивките очилата си и ето че след цяла вечност най-после бях на върха на скалата. Кой, по дяволите, живееше по този камънак? И бях сигурна, че почти чувах Алекса да казва: „Богатите и известните, дарлинг!“.

Седнах на последната стълба, свалих шапката си и извадих бутилка вода от дамската си чанта.

– По това време на деня не се пие вода – чух мъжки глас зад себе си. Скочих стреснато, блъснах единия куфар и той политна обратно по стълбите. Загубих равновесие и се озовавах в ръцете на… по дяволите, на Сам Купър. Куфарът се отвори и по стълбите се изсипаха книги, дрехи, бельо, обувки и парфюмът ми. Стъкленият флакон се счупи на хиляди парченца и изведнъж следобедът започна да ухае на „Шанел“. Мигах и дишах учестено. Нямах никаква идея какво да кажа и единственото, което ме интересуваше в този момент, бе изглеждам ли добре. Та човек веднъж в живота си среща Сам Купър! Или може би никога не го среща? Разбира се, че никога. Той е холивудска звезда.

– Изплаших ли ви? Не исках, съжалявам – каза с американския си акцент и ми подаде чаша с кава. – Наблюдавах ви от моя двор как превземате върха и си помислих, че може би ще трябва да го отпразнуваме. Успяхте! Приятно ми е, Сам.
– Е, вместо да ме наблюдавате, може би трябваше да помогнете – окопитих се най-сетне и чукнах чашата си в неговата.

Той се разсмя, наклони главата си назад, черните му къдрици падаха към раменете му, блестящите по американски зъби се показаха и аз зяпнах. Беше облечен в бяла разкопчана ленена риза, ръкавите му бяха навити небрежно, панталонът му – също с навити крачоли. Изглеждаше като типичен островитянин. Само дето бе висок и имаше тренирано тяло. Доста тренирано тяло.

– Вие сте Ирини, нали? Дон Франциско ми каза, че ще дойдете. Обещах му да ви посрещна. Да съберем багажа ви и да направим опит да се запознаем отново? – заливайки се от смях, той се затича по стълбите и започна да събира вещите ми. Стигна до една сатенена нощница и се подсмихна многозначително. Аз си стоях като ударена от гръм и отпивах от виното буквално по инерция.

– Наказан съм да събирам сам, защото не помогнах ли? – намигна ми актьорът, по който въздишаше половината свят. – Добре, ще се справя и сам.

След малко куфарът ми беше нареден до другия, а счупеното шише – хвърлено в кофата на терасата.

– Готови сме – усмихна се Сам. – Да започнем отначало. Седнете в това кресло, а аз ще се появя зад къщата. Той изчезна зад ъгъла и се появи театрално с вик:

– Сеньора Ирини, аз съм вашият съсед. Добре дошла в Дея.

***

Снимки: Николай Илиев, Creative Visual Solution.