„Молитвеник“ от Джоун Дидиън

Най-амбициозният проект в художествената литература и най-успешният проект на Джоун Дидиън, наричат романа „Молитвеник“ в „Лос Анджелис Таймс бук ревю“. Критиците определят тази история като класическа трагедия, „блестящ роман за невинността и злото“. Сега „Молитвеник“ излиза в нов превод на български на Зорница Христова (преводачка и на „Годината на магическото мислене“) и корицата на Дора Иванова с логото на издателство „Лист“.

Историята разказва за Грейс Щрасер-Мендана, пенсионирана антроположка и богата вдовица от управляващата фамилия на Бока Гранде. В тази измислена република в Централна Америка пристига и североамериканката Шарлът Дъглас. Тя се надява, че там ще я открие дъщеря ѝ, която бяга от ФБР, след като отвлича самолет. Всеки ден Шарлът отива на летището и я чака. Партизаните в Бока Гранде са навсякъде, кръвопролитията изглеждат неизбежни. Жертвите – също.

Марин е дъщеря от първия съпруг на Шарлът, умиращият от рак Уорън. Известно време двамата пътуват заедно. Понякога към тях се присъединява и вторият съпруг на Шарлът Ленард, адвокат активист. Шарлът носи детето на Ленард, което никога няма да види живот, защото е с хидроцефалия. Тя трудно понася всичко това и потъва в мъгла от амфетамини, спи следобед, лежи будна през нощта, страхува се от тъмното.

Джоун Дидиън пише „Молитвеник“ през 1977 година. Личната история на Шарлът се развива на фона на политическа трагедия. Бока Гранде е измислената централноамериканска страна, но почива на проучванията на Дидиън върху това, което се случва в няколко реални латиноамерикански държави. Няколко години по-късно, през 1983 г., тя публикува „Салвадор“, книга с есета за корупцията и насилието в Ел Салвадор; измислицата в „Молитвеник“ и реалността на „Салвадор“ отразяват сходна ситуация на ярост и отчаяние.

За Джоун Дидиън

Джоун Дидиън (1934 – 2021) е американска писателка – авторка на романи, филмови сценарии, публицистични текстове със социално-политическа насоченост и др. Литературната ѝ кариера започва като студентка в Университета „Бъркли“, след като печели награда за есе, спонсорирана от списание „Вог“. Дидиън е сред водещите представители на т. нар. Нова журналистика, а творчеството ѝ се свързва с контракултурата на шестдесетте години на XX век и Холивудския лайфстайл. Лауреат е на многобройни престижни литературни награди, сред които и американската Национална литературна награда за нехудожествена литература (National Book Award) през 2005 г., присъдена ѝ за „Годината на магическото мислене“ (изд. „Лист“, 2021). През 2013 г. президентът Барак Обама връчва на Джоун Дидиън Националния медал за хуманитаристика.

Откъс

Когато Марин Богарт ме попита без особен интерес какво е „правила“ майка `и в Бока Гранде, аз можах да се сетя за твърде малко неща. Твърде малко неща, които Марин Богарт би разбрала. Изгубено дете в мръсна стая в Бъфалоу. Дете, което не проявяваше интерес към миналото.

Нито към бъдещето.

Нито към настоящето.

Поне доколкото виждах.

– Помагаше в една клиника – казах аз.

– Благотворителност – рече Марин Богарт.

Известно време присъдата стоеше между нас.

– Всъщност холера – казах аз.

Марин Богарт сви рамене. Холерата беше нещо, от което тя беше предпазена, също както и дифтерията, коклюшът, тетанусът, туберкулозата, полиомиелитът и преждевременните проблеми със зъбите. „Холера“ беше поредната дума, която Марин Богарт не разбираше.

– А после работеше в една клиника за семейно планиране.

– Класика – каза Марин Богарт. – Стопроцентова класика.

– И как точно е „класика“?

– Контролът върху раждаемостта е най-яркият пример как управляващата класа упражнява геноцид.

– Може би не най-яркият – казах аз.

Изгубена дъщеря в мръсна стая в Бъфалоу с чинии в мивката и M-3 на леглото.

Дъщеря, която пет пари не е давала за думите, но най-сетне се е научила да ги навързва, за да звучат почти като изречения.

Дъщеря, която избираше да вярва, че майка `и е умряла от погрешната страна на „народната революция“.

– Нямаше „правилна страна“ – казах аз. – Нямаше кауза. Имаше само…

– Това е типично…

– Имаше само отделни личности.

– … типично буржоазен възглед за революционния процес.

Тя имаше очите на Шарлът. Може би в този разказ няма място за мотиви.

Може би е просто нещо, което се случи.

Тогава защо ми е в главата тъкмо то и нищо друго.