„Момичето с празния поглед“ от Чарли Донли

За автора

Чарли Донли е автор на осем романа, които попадат в американските класации за най-продавани книги. Характерни за стила му са динамиката и непредвидимите сюжети. Наричат го дързък нов писател, който е напът да се превърне в едно от големите имена в света на съспенса (Publishers Weekly). На българските читатели е познат с романите „Двайсет години по-късно“ и „Похитеното момиче“.

За книгата

Алекс Армстронг е неузнаваема – променила е не само името, но и външния вид и миналото си. Тя вече няма нищо общо с изплашеното до смърт седемнадесетгодишно момиче, което телевизионните зрители познават от репортажите, отразяващи бруталното убийство на родителите и брат му. Алекс е обвинена за извършването на жестокото престъпление, а медиите я наричат „Момичето с празния поглед“. Въпреки че е изправена пред съда, оправдана, а по-късно самата тя завежда дело за клевета срещу щата Вирджиния, в очите на повечето хора тя продължава да е виновна.

Десет години по-късно Алекс все още търси отговорите за нощта, в която семейството ѝ е погубено. Тя работи като разследващ детектив в адвокатска кантора, чийто нов случай касае изчезването на студентката и водеща на сензационен подкаст Лора Макалистър. Алекс разкрива, че Лора е попаднала на следа, уличаваща сина на известен съдия в изнасилване. Неочаквано обаче случаят се оказва свързан с убийството на собственото ѝ семейство по начин, който ще я накара да се съмнява във всички… 

Откъс

Грехът беше тайна.

Някои вярваха, че греховете им остават незабелязани и че могат да ги извършват без последствия. Други се каеха, убедени, че вездесъщият Бог вижда всички деяния и прощава безусловно. Стрелецът, облечен с дълъг шлифер и ботуши, вярваше в нещо друго – че най-фрапиращите грехове винаги трябва да бъдат забелязвани и никога опрощавани, и че онези, които ги извършват, трябва да бъдат наказвани.

Качи се тихо по стълбите, докато семейството спеше. Когато стигна горе, пристъпи към спалнята и бутна вратата с цевта на пушката си. Пантите изскърцаха и смутиха тишината в дома. Вратата се отвори колкото да мине през пролуката. Стрелецът се промъкна в стаята и отиде до долния край на леглото. Тихото дишане на жената се чуваше между животинските изхърквания на мъжа до нея. Стрелецът вдигна пушката и я намести – опря я на рамото си, притиснал дясната си буза до хладния метал, – така че цевта да сочи хъркащия мъж. Постави пръст върху спусъка, спря за миг, после го натисна, предизвиквайки оглушителен изстрел. Плътта на спящия се пръсна, когато куршумът се заби в гърдите му. Жената седна рязко, слисана от станалото. В объркването си изобщо не видя застаналия пред леглото силует, нито дулото на пушката, което се отмести към нея. Втори изстрел – и тялото ѝ подскочи към таблата.

Стрелец

ът бръкна в джоба на шлифера, извади три снимки и ги хвърли върху леглото. Когато екотът от изстрелите стихна, дъските на пода в коридора пред спалнята изскърцаха. Стрелецът рязко отвори цевта на пушката, за да изхвърли празните гилзи във въздуха. С облечените си в латексови ръкавици ръце извади два патрона от втория джоб на шлифера си, пъхна ги в димящия патронник и щракна пушката, преди да я насочи към вратата на стаята. Мина цяла вечност, преди пантите отново да изскърцат и тя да се отвори напълно. В рамката на вратата стоеше младо момче.

Реймънд Куинлън беше на тринайсет – възраст, която смути стрелеца. Беше достатъчно голям, за да свидетелства, но твърде млад, за да бъде отписан с лекота. Докато Реймънд опитваше да осмисли сцената пред очите си, стрелецът не му остави време да се ориентира. Дулото на пушката се насочи към гърдите на момчето и трети оглушителен изстрел разтърси къщата.

Докато шумът отекваше между стените, меланхолията опита да се настани в спалнята, но бързо бе прогонена. Щеше да има време за униние след края на мисията. Една задача, която само преди няколко мига беше завършена, сега се оказваше изпълнена едва на три четвърти. Стрелецът побърза да излезе от стаята. Реймънд лежеше в коридора, а по дървения под пълзеше разширяваща се локва кръв. Бърз поглед назад към спалнята откри падналите на килима гилзи. Но те не бяха проблем. Нито самото оръжие. Всъщност планът беше да остави пушката в долния край на леглото, щом приключеше, но Реймънд беше провалил всичко. Стрелецът прекрачи тялото му и бързо се отправи по коридора към спалнята в дъното. Имаше още един член на семейството, за когото сега трябваше да се погрижи.

Стигна до вратата и я бутна с цевта на пушката. Тази врата обаче не се отвори. Беше заключена. Когато завъртя кръглата дръжка и откри това, стрелецът вдигна крак и ритна силно дръжката. Дървото се разцепи, но бравата не поддаде. След втория ритник вратата се отвори, като се откачи от горната панта и увисна накриво от рамката. Стрелецът влезе в стаята и видя, че леглото е празно. Завивките обаче бяха измачкани. Докосна с длан чаршафите – бяха топли, някой беше спал в тях допреди малко. Стрелецът загърби леглото и се обърна към дрешника. Ракитовата врата беше затворена. Пристъпи към нея и почука с цевта на пушката.

Не последва отговор и стрелецът бавно натисна дръжката и отвори вратата. Но и дрешникът, също като леглото, беше празен. Чак тогава усети хладния нощен въздух отзад на прасците си, под ръба на шлифера. Завесите на прозореца на отсрещната стена се издуха от нощния повей. Стрелецът се втурна натам, дръпна ги рязко настрани и отвори широко прозореца. Рамката с мрежа лежеше на пътеката долу, избита от пантите си. Последният член на семейството беше избягал през прозореца.

Това беше проблем. Сериозна грешка, плод на нехайна преценка – но не единствената, допусната от стрелеца в онази нощ.

Гарет Ланкастър пристъпи към подиума в съдебната зала, а телевизионните камери запечатваха всяко негово движение за милионите зрители, които следяха прякото предаване. Делото за клевета, заведено от Александра Куинлън срещу щата Вирджиния, беше приковало вниманието на нацията. От нощта на зверското убийство на семейство Куинлън, когато седемнайсетгодишната дъщеря беше арестувана за убийствата, цялата страна беше запленена от Александра. Първо, когато я бяха обвинили в престъпление и я бяха класифицирали като садистична убийца. А после, след като тя беше оправдана и се появиха доказателствата за нейната невинност. И особено сега, когато Александра отвръщаше на удара и съдеше щата Вирджиния, твърдейки, че полицейското управление в Макинтош и окръжната прокуратура в Алегейни не само бяха провалили разследването на убийството на семейството ѝ, но и бяха съсипали живота ѝ.

Заради интереса на медиите към убийствата на Куинлън, делото за клевета, заведено от Александра, беше придвижено по бързата процедура. Предполагаше се, че процесът ще трае две седмици, и засега той се движеше по график. През първите няколко дни – от понеделник до четвъртък сутрин – съдебните заседатели изслушаха показанията на внимателно подбраните свидетели, които Гарет Ланкастър беше призовал в стратегическа последователност. Сега Гарет разполагаше с четвъртък следобед и целия петък, за да приключи с представянето на фактите по случая. Той планираше да запълни тези часове с показанията само на двама души, последните му свидетели. Ако нещата се движеха по план, адвокатите на щата щяха да си мълчат през последните два дни на обвинението. Нямаше да посмеят да гъкнат след показанията, които щяха да чуят днес, и не би им хрумнало да подложат на кръстосан разпит утрешния му свидетел.

Гарет беше наясно в колко невъзможно положение щеше да постави защитата. Знаеше, защото обикновено беше от страната на защитата. Само поради някаква странна съвкупност от обстоятелства се беше озовал в ролята на обвинител, представлявайки Александра Куинлън в делото ѝ за клевета срещу щата Вирджиния. Управляващ партньор в една от най-големите адвокатски фирми на Източния бряг, той неизменно представляваше обвиняемите и следователно беше в уникалната позиция да е напълно наясно какво биха могли да направят противниците му.

Гарет беше изпипал стратегията си много внимателно. Въпреки изкушението да позволи на съдебните заседатели да чуят показанията на двамата му най-важни свидетели по-рано през седмицата, в началото на процеса, когато заседателите се впечатляват лесно, той предпочете да запази явяването им за четвъртък следобед – сега – и за петък сутрин. Планът беше да приключи със свидетелите си на следващия ден до обед и после да убеди съдията да обяви прекъсване до понеделник. Гарет искаше показанията на двамата последни свидетели – както и техните лица, сълзи и треперещи гласове – да се запечатат в съзнанието на съдебните заседатели точно преди началото на уикенда. Искаше чутото да отеква в паметта им два дълги дни, преди да се върнат в съдебната зала в понеделник сутрин, за да изслушат адвокатите на щата Вирджиния, които щяха да изложат защитните си тези срещу обвиненията на Александра за некомпетентност в полицейското управление на Макинтош и за корупция в окръжната прокуратура в Алегейни.

– Ваша Чест – каза Гарет, когато стигна до подиума. Облечен с елегантен тъмносин костюм и жълта вратовръзка, той внимателно подреди бележките си, без да бърза, излъчвайки самообладание и увереност. Знаеше, че милиони зрители гледат излъчването по телевизията, и нямаше нищо против вниманието. Гарет беше към петдесет и пет годишен, привлекателен и умееше да използва присъствието си, за да въздейства на съдебните заседатели. Не беше аматьор, имаше сериозен опит с нашумели дела. – Обвинението призовава Дона Копъл.

Бидейки първият полицай, пристигнал пред дома на Куинлън в нощта на 15 януари, Дона Копъл беше първата, влязла в къщата, първата, качила се по стъпалата, и първата, видяла кръвопролитието в спалнята. Четиримата други полицаи, отзовали се на сигнала за стрелба на „Монтгомъри Лейн“ 421, вече се бяха изредили на свидетелската скамейка. Техните показания бяха почти идентични – всеки от тях описа кървавата сцена с разстреляното посред нощ семейство. Всички свидетелстваха как бяха открили младо момиче, идентифицирано като Александра Куинлън, седнало на пода в спалнята на родителите си, стиснало в ръце пушката, използвана за убийството на родителите и брат ѝ. Гарет не беше опитал да омаловажи или замаже спомените им за видяното. Всъщност той се беше постарал всеки свидетел да разкаже възможно най-подробно за онази нощ – от пристигането си на адреса до качването по стълбите, прекрачването през трупа на Реймънд Куинлън и влизането в родителската спалня, където Денис и Хелън Куинлън бяха лежали мъртви в леглото си.

Това беше част от стратегията му. Като подкани всеки от полицаите да даде показания, представяйки всичко стъпка по стъпка и с големи подробности, той обезсмисли кръстосания разпит от страна на защитата. Нямаше какво повече да бъде изтръгнато от тези свидетели. Гарет не оспори нищо от показанията на полицаите за онова, което те бяха видели и открили при влизането си в дома на Куинлън. Вместо това прие спомените им като чиста монета и потвърди, че показанията им съвпадат напълно с тези на останалите – зловещата нощ, шокирала до дън душа всеки от тях, потресаващата гледка на местопрестъплението, изумила цялата нация.

По-рано през седмицата Гарет беше призовал експерти криминолози, които свидетелстваха, че оръжието, използвано за убийството на семейство Куинлън, беше двуцевна пушка „Стоугър Коуч“, 12-и калибър, принадлежала на господин Куинлън. В съда във вторник сутрин той показа пушката на съдебните заседатели с драматичен апломб. Мнозина от тях признаха в отговор на въпроса му, че никога не са виждали пушка на живо, а само по телевизията. Той знаеше още от избора на заседателите, че осем от тях нямат опит с оръжия, а останалите четирима са регистрирани притежатели. Да хване в ръка оръжието, използвано за убийството на трима души, и да позволи на съдебните заседатели да го видят отблизо, беше изненадващ ход. Но и това беше част от плана на Гарет. Той го направи, за да може, когато заговори отново за пушката на следващата сутрин при разпита на последния свидетел, тя да изглежда по-малко зловещо и по-обикновено. Оръжието нямаше да представи Александра Куинлън като превъртяла тийнейджърка, убила семейството си, а като умна млада жена, каквато беше всъщност.

Но тази демонстрация щеше да се случи утре. Днес той застана до подиума, заслушан как тракат токчетата на Дона Копъл, която вървеше по централната пътека в съдебната зала на фона на тихото шушукане на колегите ѝ полицаи отзад. Цялото полицейско управление на Макинтош възприемаше предстоящите ѝ показания като предателство. Нещата толкова се бяха влошили с наближаването на процеса, че Копъл си беше взела отпуск, който трябваше да продължи до края на процеса. Обаче Гарет подозираше, че шансовете ѝ да се върне на работа точно в макинтошката полиция бяха нищожни.

Дона мина през дървената преграда и покрай него. Той забеляза бързия кос поглед, който му хвърли пътьом. Ако погледите можеха да убиват, щеше да се е строполил мъртъв на пода. Вместо това при кратката среща на очите им той разчете преобладаващата ѝ мисъл: Много се надявам да знаеш какво правиш.

Тя седна на свидетелското място.

– Моля, вдигнете дясната си ръка, госпожо – каза съдията от мястото си вляво от нея.

Дона изпълни указанията.

– Заклевате ли се да казвате истината, цялата истина и само истината пред погледа на Бог?

– Заклевам се.

– Господин адвокат – кимна съдията на Гарет.

Гарет се забави за момент, застанал зад катедрата си, и прелисти няколко страници. Бавенето не целеше да внуши на съдебните заседатели, че контролира темпото в залата. Направи го заради Дона, за да ѝ даде възможност да се съвземе и да успокои дишането си. Когато видя, че тя изглежда по-овладяна, той откри търсения лист сред записките си и вдигна поглед към свидетелската скамейка.

– Госпожо Копъл – започна Гарет. – Моля, уточнете пред съда позицията си в полицейското управление на Макинтош.

– Полицай съм.

– От колко време сте на служба в управлението?

– Осемнайсет години.

– И сте били полицай през цялото време?

– Да.

– В настоящия момент работите ли като полицай?

– В момента съм в отпуск.

– Защо?

Дона преглътна.

– Свидетелските ми показания този следобед не се радват на... одобрение в полицията на Макинтош.

– Не се радват на одобрение, но няма да бъдат неистинни по никакъв начин, нали?

– Точно така.

– Защо мислите, че има такава реакция към показанията ви?

Дона се поколеба и хвърли поглед към дъното на залата, където седяха колегите ѝ.

– Защото противоречат на общата версия.

– И каква е общата версия?

– Представената от полицията на Макинтош за случилото се в нощта на петнайсети януари, както в дома на семейство Куинлън, така и по-късно в управлението.

– Добре – каза Гарет. – Но тъй като никой тук не се състезава да бъде всеобщ любимец, а търсим справедливост заради грешките, допуснати в онази нощ, смятам, че показанията ви са от съществено значение, въпреки че колегите ви не ги одобряват. Съгласна ли сте?

– Възразявам – обади се адвокатът на щата.

– Приема се – обяви съдията.

Гарет кимна на съдията и погледна отново Дона.

– Преди да започнем, може ли да информирате съда за връзката си с мен?

– Съпрузи сме.

Гарет заобиколи катедрата си и приближи свидетелската скамейка.

– Здравей – каза той, когато застана до нея.

Дона се усмихна, а съдебните заседатели се засмяха тихо.

– Здравей – отвърна тя.

– На петнайсети януари тази година бяхте ли на нощно дежурство?

– Да.

– Получихте ли повикване в онази нощ?

– Да. Движех се по обичайния си маршрут с патрулната кола, когато получих сигнал за изстрели в една къща.

– Какво направихте?

– Веднага реагирах на сигнала. Намирах се само на няколко пресечки.

– Вие ли бяхте първият полицай на местопрестъплението?

– Да.

– Ще ни разкажете ли всичко, което се случи в онази нощ, полицай Копъл? От момента на пристигането ви на адреса? Опишете ни какво направихте и какво видяхте.

Дона си пое дълбоко дъх и Гарет усети колко е напрегната. Колкото и да бяха репетирали този разпит у дома, нямаше как да пресъздадат стреса от свидетелската скамейка и говоренето пред препълнена съдебна зала, дванайсет съдебни заседатели, попиващи всяка изречена дума, и обективите на камерите.

Хайде, миличка, насърчи жена си той с почти недоловимо кимване. Ще се справиш.

• Обем: 400 стр.
• Корична цена: 22,95 лв.
• ISBN: 9789542624875
• Превод: Дори Габровска
• Издателска къща „Хермес“ ООД