„Лятото на лъжите“ от Луиз Дъглас

За автора

Луиз Дъглас е родена в Шефилд, но прекарва повече от двадесет години в Съмърсет. Автор е на единадесет романа, които се превръщат в бестселъри в родната ѝ Англия и са преведени на дванадесет езика. Определят книгите ѝ като модерни готически романи с любовна история и психологически елемент. Живее във Съмърсет със съпруга си и трите им деца. Когато не се занимава с писане, посвещава времето си на семейството, приятелите и животните – обожава кучетата, птиците и китовете. Споделя, че обича да пише за различните проявления на любовта, животните, природата и дълбоката връзка помежду им, но най-вече за хората и тайните, които всеки един от нас пази. На българските читатели е позната с книгите „Изгубената тетрадка“ и „Тайната на вила Алба“.

За книгата

Въпреки че е най-горещото лято в историята на крайбрежното градче Моранез в Бретан, за служителите на детективска агенция „Тусен“ няма време за почивка. С Мила и Картър се свързват родителите на деветнайсетгодишната Брайъни, която е отвлечена от дома си в спокойно уелско градче и отведена в Западна Франция. Те са силно обезпокоени, защото без лекарствата, които приема ежедневно, животът ѝ ще бъде застрашен. Но дали действително става дума за похищение, или за бягство?

Междувременно Мила продължава да се грижи за племенницата си две години след трагичната смърт на сестра си Софи ѝ нейния съпруг Чарли при инцидент в океана. Тялото на Чарли така и не е открито до деня, в който един от местните рибари не забелязва отломки от лодка до входа на водна пещера. Мила и Картър се впускат в разследване на новооткритите доказателства, които ще ги накарат да се съмняват във всичко. Ще успеят ли да разплетат мистерията около смъртта на Софи и да открият Брайъни, преди да е станало твърде късно?  

Откъс

Никой не помнеше такова горещо лято. В цяла Европа термометрите надминаха предишните рекорди. Листата на дърветата започнаха да капят още през август, асфалтът омекна, настъпи суша и беше наложена възбрана за поливане на градините. Търговците едва смогваха да доставят студени напитки, лед и сладолед. Протестиращите срещу климатичните промени окупираха столиците, а противниците им почти не реагираха.

В крайбрежния град Моранез, в бретанската област Финистер, бе регистриран  невероятен рекорд от четиресет градуса по Целзий. Най-големият сред внезапно лумналите пожари унищожи шестстотин хектара във вековната гора Форе дьо Пампон в департамента Морбиан. Навсякъде имаше табели с предупреждения да не се изхвърлят угарки от прозорците на колите и да не се палят огньове и барбекюта. Въпреки това възникваха пожари и пламъците се развихряха от типичните за района ветрове. Вместо да донесе така желаната прохлада, летният бриз само влошаваше нещата.

Мила Шепърд живееше в Моранез, но веднъж месечно се връщаше в Англия за дълъг уикенд. В четвъртък взимаше нощния ферибот от Сен Мало до Портсмут, а от Портсмут пътуваше с автобус до Бристъл, където живееше годеникът ѝ Люк Хог. В събота сутринта заминаваше с влак за Мейдънхед. По-голямата част от съботата и неделята прекарваше в дома на майка си Лидия Шепърд, в мрачната ѝ къща на брега на Темза.

Мила не очакваше с нетърпение уикендите с майка си, но двата дни преминаваха горе-долу по един и същ начин и поне знаеше какво да очаква. Престоят ѝ следваше рутина, докато най-сетне идваше краят му и тя бе освобождавана от дъщерните си задължения до третия уикенд на идния месец и следващото си посещение от Моранез, където  живееше от две години.

Този уикенд беше същият като всички други, само че  беше по-горещ. В апартамента на Люк беше непоносимо задушно и петъчната нощ премина в потен сън на пресекулки. В ранното съботно утро Люк остави Мила на гарата и тя хвана влака за Мейдънхед със смяна в Рединг. И в двата влака не се дишаше.

Извървя пеша разстоянието от гарата до къщата под все по-палещите лъчи на слънцето. Домът на майка ѝ бе сред няколко самостоятелни къщи във викториански стил на брега на реката. Въздухът тегнеше, лепнеше и Мила зажадува за озоновия лъх покрай бретанския бряг, за свежия и ободряващ финистерски бриз, за сините, белите и зелените багри на мястото, което наричаше дом.

През последните няколко години повечето къщи на улицата на майка ѝ бяха продадени и купени от хора, за които парите не бяха проблем. Някои сгради бяха съборени и лишени от старите каменни фронтони, от плъзгащите се вертикално прозорци, от безкрайните остъкления и големите опасващи балкони, като бяха превърнати в луксозни апартаменти или бяха „обновени“ с благоустроени градини, електронни порти, плувни басейни и какво ли не още. Наследената от майката на Лидия къща беше без подобрения и се открояваше като  случайно попаднал на плажен купон аскет. Неприветливата тухлена сграда беше от началото на века. Прозорците се мръщеха под свъсените фронтони и над изпосталелия и берящ душа плет от лейланди. В улуците се виеха бурени, дограмата бе прогнила и боята се лющеше. Лидия можеше да наеме някого, който да се погрижи за нанесените от времето и атмосферните условия поразии, но това означаваше да наруши принципа си, че поддръжката на къщата не е женска работа. Обвиненията за недоброто състояние на сградата бяха насочени към бившия ѝ съпруг Патрик Шепърд, бащата на Мила, само че той не живееше с жена си и нямаше намерение да се захваща с какъвто и да е ремонт. Тази негова безотговорност бе една от многото причини, поради които Лидия се чувстваше ощетена и обидена, след като я беше изоставил.

Мила не бе запозната с финансовото състояние на майка си, но знаеше, че Патрик ѝ беше помагал, и вярваше, че е достатъчно щедър към нея. Понякога изпитваше вина, тъй като подлагаше на съмнение финансовите ѝ оплаквания, но подозрението относно истинността им надделяваше. Лидия нямаше проблем с ипотеката и все още получаваше значителен доход от инвестициите на родителите си. Освен това къщата беше твърде голяма за нея и ако искаше, можеше да я продаде.

– Защо да го правя? – възразяваше  Лидия всеки път, когато Мила  повдигаше въпроса с възможно  най-милия и тактичен тон. –  Това е единственият дом, който  познавам. Не желая промени и  попълзновения от чужди хора.

– Какво те засяга, след като няма да видиш промените? – недоумяваше Мила.

Въпросът разстройваше Лидия и отговорът беше:

– Майка ми обичаше тази къща! Как би се почувствала, ако види, че на мястото на розариума има джакузи!

В нейната представа „джакузи“ беше синоним на най-отвратителната проява на безвкусица. Лидия бе възприела осанката на потънала във всесъпътстващо я самосъжаление мъченица. Патрик я беше изоставил и тя никога нямаше да бъде щастлива, като единственият виновник беше той и само той.

Самоналоженото мъченичество бе нейната трагедия. Всички около нея вярваха, че ще се почувства по-добре, ако зареже къщата в Мейдънхед и съпровождащите я спомени. Тя не беше глупава и дълбоко в себе си вероятно мислеше същото. Мила пък се питаше дали майка ѝ не се наслаждава на живота си в старата къща по някакъв странно извратен начин, или просто се беше вкоренила там и не можеше да си представи да живее където и да е другаде.

Имотът на Акация Роуд 124 би могъл да изглежда чудесно и вероятно някога, още преди Мила да го помни, бе изглеждал така, ала липсата на каквито и да е грижи в комбинация с горестта на Лидия бяха загрозили както къщата, така и градинaта, и в тях нямаше нищичко красиво. Вътре витаеха молци, беше тъмно и влажно, градината беше запусната и на безплодната почва вирееха само няколко изпосталели растения. Градинският склон стигаше до изоставената барака за лодки на брега на Темза. По прищявка на речното течение малкото заливче бе задръстено с боклуци и с прииждаща от неизвестен източник мръсна пяна. Мазната повърхност и фактът, че във вързаните до входа на бараката прогнили гуми се блъскаха мъртви риби и мъртви птици, а веднъж и мъртва овца, възпираха Мила не само да се гмурне в реката, но дори да натопи краката си, за да се поразхлади. Тя напусна къщата на деветнайсет и започна работа към Националната здравна служба, но всеки път, когато се връщаше, изпитваше угнетяващото чувство, че не принадлежи на този дом и че е попаднала в чуждо тяло, на грешното място и в грешното време. Много странно, ала родната къща никога не ѝ беше липсвала толкова, колкото ѝ липсваше крайбрежната къща в Бретан, пък било то и само след няколко часа  отсъствие… Този уикенд отново се чувстваше така и нямаше търпение по-скоро да си тръгне.

Застана пред дома на майка си в събота преди обед. Входната врата беше дървена и в горния ѝ край имаше трисегментов стъклопис с формата на полукръг. Средната част бе напукана и целият витраж тънеше в прах, паяжини и мумии на насекоми.

Мила звънна и вратата  се отвори.

Лидия Шепърд беше висока, едра жена, с побеляваща рижа коса, заради която дъщеря ѝ я сравняваше с Валери от песента на Ейми Уайнхаус. По винаги бледото ѝ лице блестеше тънък слой пот, а полата, блузата, плътните чорапи и равните затворени обувки ѝ придаваха вид на съпруга на викарий от роман на Агата Кристи. Косата ѝ беше прибрана в нисък кок, веждите  ѝ бяха изписани с молив, червилото ѝ беше розово и на скулите имаше руж.

Коридорът беше тъмен и  потискащ като в черква, дъсченият  под беше лъснат, долавяше се  силен мирис на мебелна вакса, на сгорещен от старата прахосмукачка прахоляк и на не особено ефектния спрей против мухи.

Устните на Лидия успяха да се разтеглят в една от велите ѝ усмивки и изрекоха:

– Здравей, скъпа!

– Здрасти – отвърна Мила, прегърна  майка си – господи, колко слаба беше! – и я целуна. – Как си?

– Как да съм… – Трите думи  бяха като стенографско въведение  към поменика от физически, емоционални  и всекидневни оплаквания на  Лидия, с които щеше да  натовари  дъщеря си по-късно вечерта, след  като изчерпеше репертоара от нехвалебствени истории за този или онзи познат.

– Е, да влизаме! – рече Мила  с колкото може по-бодър тон, тъй като не можа да измисли  какво друго да каже. Ако беше  с тях, доведената ѝ сестра  Софи сигурно щеше да намери  по-подходяща реплика, но Софи загина преди две години при инцидент с лодка. Мила все още чуваше гласа ѝ, който продължаваше да я успокоява и да повдига духа ѝ. Всичко, свързано със Софи, остана завинаги в Моранез – тя не беше идвала в Мейдънхед, не познаваше Лидия и майка ѝ Констанс, и в мигове като този, когато Мила се нуждаеше от безцеремонната ѝ намеса, нея всъщност я нямаше…

– Ще направя чай – предложи  Лидия. – „Ърл Грей“?

– Предпочитам кафе.

– Кафе?

Мила винаги пиеше кафе. И тя като баща си предпочиташе кафе, но в очите на Лидия това бе поредното предателство, което я спохождаше при всяко гостуване на дъщеря ѝ.

– Да, кафе. Без мляко.

Без мляко! И това беше наследено от Патрик. Лидия въздъхна примирено и отиде в кухнята.

Мила излезе навън през френските врати на зимната градина. Майка ѝ имаше пререкания със стария градинар и по всичко личеше, че беше намерила нов – вероятно симпатичния съсед господин Сингх, – тъй като окосената трева изглеждаше много по-добре от предишния път. Намери място, откъдето Лидия да не можеше да я види, и погледна телефона си. Имаше пропуснато обаждане от майката на Софи, Сесил Тусен. Сесил или Сеси се беше омъжила за Патрик, след като беше напуснал Лидия, и беше втората госпожа Шепърд. Тя беше с жизнерадостен и оптимистичен характер – пълна противоположност на Лидия. Макар да бяха вече разделени, Патрик и Сеси запазиха доброто си приятелство, а Мила остана все така близка с нея. Съобщението  гласеше:

Обади се, когато имаш минутка. По работа е.

Сесил ръководеше малката агенция „Тусен“ в Моранез, която се занимаваше с издирване на изчезнали хора и приемаше поръчки и от други агенции. След смъртта на Софи Мила зае мястото ѝ в „Тусен“. Официално вече не работеше за агенцията, но помагаше с каквото може.

Прозорците на къщата бяха отворени и Мила не искаше Лидия да чуе, че разговаря със Сеси. Майка ѝ бе убедена, че Патрик я беше изоставил заради тази жена, която бе виновна за огромното ѝ нещастие. Не искаше дори да чува името ѝ и Мила не би си позволила да звъни на доведената си майка от дома на родната си майка.

Сред съобщенията на телефона имаше и снимка на Анаис, дъщерята на Софи. Ани бе най-важната причина, заради която Мила живееше във Франция. Чарли, бащата на Ани, беше в неизвестност след злополуката, отнела живота на Софи.  Единствената близка роднина на дъщеря им беше Сесил. Тя имаше проблеми със сърцето и Мила реши, че трябва да поеме грижите за Ани. Предложението беше временно, ала мина време и отглеждането на детето се превърна в постоянен ангажимент.

Ани ѝ беше изпратила селфи с най-добрата си приятелка Пернил Сохар. Двете седяха на шезлонги до басейна в задния двор на дома на Пернил. Водата беше искрящо синя и отразяваше високите дървета в градината. Мила увеличи снимката. Не забеляза нито дим, нито пламъци от пожари, и се успокои – Ани беше добре и се забавляваше.

Мила все още помнеше какво е да си на възрастта на петнайсетгодишната Ани – по онова време Патрик беше напуснал дома им, беше женен за Сесил и тя живееше с Лидия, но повечето ѝ спомени бледнееха. Летата прекарваше със Софи в Моранез. Само там се чувстваше истински жива. През останалото време – в училище или в къщата в Мейдънхед – просто съществуваше. Вероятно не нарочно, ала времето беше изтрило спомените от живота с майка й…

Мила тръгна по изсъхналата трева към бараката на брега. Държеше се за изгнилите и почти безполезни дървени перила, които трябваше да предпазват от хлъзгане и падане в реката. Напеченото от жаркото слънце дърво пареше. Под порутения покрив на бараката се виждаха  няколко полузатънали във водата греди. Следващият силен дъжд щеще да отнесе и малкото, останало от дървената къщурка.

Пристъпваше бавно и избутваше настрани трънаците, копривата и инвазивната жлезиста слабонога. Спря на брега, погледна мръсната река и застина, защото зърна спохождащото я понякога видение на поклащащо се във водата женско тяло с обърнато към дъното лице, протегнати настрани ръце и разперени пръсти, които сякаш свиреха на пиано.

• Корична цена: 19,95 лв.
• Обем: 360 стр.
• ISBN: 9789542624684
• Превод: Красимира Абаджиева
• РвсЛИздателство „Хермес“РбвсЛ