„Библиотека на сърцата назаем“ от Луси Гилмор

За авторката

Луси Гилмор пише в широк диапазон от жанрове, включително съвременна литература, романтика и мистерия. Тя започва кариерата си на читател (и писател) като магистър по английска литература и много скоро открива призванието си в любовните романи с щастлив край.

Тя живее в Спокан, Вашингтон със семейството си. Когато не пише, обича да се разхожда с двете си кучета, да се катери, да кара колело или просто да забие нос в някоя книга.

За книгата

Библиотекарката Клоуи Сампсън прави всичко възможно да се грижи за по-малките си братя и сестра и да свързва двата края, като междувременно не изгуби себе си. Тя е на края на силите си, когато се натъква на рядко книжно издание от 60-те години на миналия век. Приемайки откритието като знак от съдбата, тя го взема със себе си у дома, но е шокирана, когато нейният недружелюбен съсед ѝ предлага да го купи за нелепо висока сума. Заинтригувана, Клоуи разглежда книгата по-внимателно и в белите полета открива бележки между двама млади влюбени.

Клоуи тръгва по оставените в романа следи и скоро открива и други стари книги, пълни с любовни послания. Но какво се е случило с двамата младежи? Дали са намерили своя щастлив край? И какво общо има това със стария ѝ, тъжен съсед?

А когато харизматичният Зак спасява братчето ѝ при инцидент в планината, животът на Клоуи съвсем се усложнява. Защото с изваждането на погребаните в книгите тайни, наяве излизат и дълбоко заровени копнежи.

Очаквайте на 12.08.2025 г.!

Откъс

Открих книгата, скрита зад кутия ръждясали части от водопроводни тръби.

Зелената платнена подвързия беше разядена от влага и червеи. Гръбчето беше разкъсано, а ъглите – нащърбени. Ако се съдеше по външния вид, мястото на книгата беше в най-близкия кош за боклук – ако не и в мястото за изхвърляне на опасни материали, запечатана под три пласта жълта гума.

Аз, естествено, я задържах.

Засега това беше единствената книга, която смятах да спася от хранилището на приземния етаж, в което бях прекарала почти цяла седмица, разчиствайки това, което шефът ми наричаше „нежеланите маси“. От десетилетия Обществената библиотека в Колвил съхраняваше в тези подземни коридори купища стари книги, които вече никой не търсеше. Макар че много от тях си намираха добри домове при месечните разпродажби чистки, организирани от библиотеката, с годините купчините нарастваха.

Хората просто не трупаха книги така, както едно време. И най-вече книги, които отдавна бяха минали периода, в който някой би ги купил.

„Тази глупост си е за тяхна сметка.“

Почти замаяна от радост, прокарах ръце по корицата и пръстите ми преминаха по очертанията на щампованото заглавие. Макар че, технически погледнато, не бях библиотекарка тук – за тази цел ми трябваше да съм завършила съответната специалност, – все пак бях служителка, при това страшно добра. Понякога влизах в ролята на чистачка. Друг път замествах някого на заемната. Тази седмица единствената ми отговорност беше да направя това, което никой друг нямаше да издържи: да кажа сбогом на последните петдесет години.

Сбогом на любовните романи с подгънати страници и избелели корици с разветите коси на Фабио. Сбогом на остарелите наръчници за самопомощ, пълни със съвети, които да те карат да се срамуваш от тялото си. Сбогом на готварските книги, обсебени от желетата и желатина много повече, отколкото може да понесе храносмилателната система на съвременния човек.

Чудесно се справях със задачата. Открай време много ме биваше да върша мръсните неща, с които никой друг не искаше да се занимава. Ако живеех в голям, лъскав град или имах връзки във влиятелния политически свят, може би щях да съм известна като „посредник“. Аз обаче живеех в град с пет хиляди жители, на един час път с кола от Канада, дълбоко в горите на щата Вашингтон, и бях... какво точно?

Чистачка? Момиче за всичко? Робиня, която трябва да върши каквото є кажат или да рискува да загуби най-близкото нещо до работа, свързана с книгите, което някога ще получи?

Добре, може би последното беше малко драматично, но гърбът ме болеше от мъкненето на всички тези глупави кашони нагоре по стълбите. Освен това в косата ми имаше паяжини и пръстите ми бяха покрити с толкова много порязвания от хартия, че изглеждаха, сякаш току-що бяха избягали от филм на ужасите. Драматизирането беше единственото нещо, което ми помагаше да издържа.

– „Нямам пари, нямам средства за прехрана, нямам надежди“ – прочетох на глас първите редове от книгата. – „Аз съм най-щастливият човек на земята.“

Знаех какво ще се случи, ако продължа да разгръщам страниците. Въпреки че бях нещо като слуга в моя малък вашингтонски град – или по-скоро точно заради това, – прекарвах почти цялото си свободно време потопена в страниците на някоя книга. Освен ако не си запален фен на лова или на риболова, тук няма какво толкова да се прави. Работех и се грижех за семейството си. Вършех нещата, които никой друг не желаеше.

И четях. Винаги четях.

Точно затова се засмях и прибрах книгата в голямата си дамска чанта, за да не се натъкне някой случайно на нея. „Тропик на Рака“ не беше книга, която небрежно да оставиш в стаята за почивка, особено в стая като нашата, в която хладилникът е претъпкан с домашно приготвени ястия в пластмасови кутии, а таблото за съобщения е покрито с цветни бележки с напомняния за събирания за молитва. Ако някой от колегите ми отвореше книгата и започнеше да брои колко пъти в нея се появяват думите „пенис“, „розов храст“ или – съжалявам, литературни цензори – „путка“, навярно ще ми повдигнат обвинение за нападение с опит за убийство.

Просто беше такъв тип работно място – и такъв тип книга. Всъщност „Тропик на Рака“ е прочута най-вече с това, че е била забранена в Съединените щати в продължение на десетилетия след публикуването си. Нямах представа нито кога, нито как библиотеката в Колвил се е сдобила с копие от нея, но разбирах защо някой я е скрил в мазето. През петдесетте и шейсетте буквално са пращали хора в затвора заради тази книга.

– Здравей, Клоуи. – През вратата на хранилището се подаде една глава. Беше на моята колежка Пепър, шофьорката на книгомобила на библиотеката и единствения човек, на когото бих поверила своето нелегално съкровище. – Гундерсън казва, че ще ти даде отсрочка. Няма да те кара да изхвърляш повече книги до следващото сметоизвозване. Изглежда, създаваме опасност от пожар.

Въздъхнах с благодарност и избърсах ръце в дънките си. Обикновено не се обличам толкова небрежно, но както казах, тази седмица имах специална задача – разчистване на хранилището. Дългата ми до раменете червена коса беше прибрана с бандана, а широката ми тениска беше вързана на възел на кръста.

Тоалетът ми не беше особено бляскав, но пък и аз не бях.

– Мислех, че пожарната се притеснява повече за опасността от пожар тук долу – казах аз и ритнах един от прашните кашони. – Не може и така, и така.

Пепър вдигна рамене.

– Не съм измислила аз правилата. Аз само ги спазвам. – Тя кимна към един от кашоните, преливащ от изхвърлени книги с Фабио на корицата. – Поне през повечето време. Какво мислиш да правиш с тези красоти?

– Ще ги изхвърля заедно с другите. Колкото и да ме боли да се разделя с всички тези книги, имам строги заповеди да не оставям нищо да ми се изплъзне.

– Имаш ли нещо против да ги спася? Баба ми е обсебена от всички тези стари романи на „Арлекин“. Все ѝ повтарям, че сега има много по-голямо разнообразие от романи, но тя обича мириса на тези.

Познавах бабата на Пепър, откакто се помня, затова лесно можех да приема това като факт. Лони Пакутас беше желязна – жена, твърдо отдадена на традицията, когато я устройваше, и категорично срещу нея, когато не я устройваше. И Пепър беше същата, макар че не ми беше позволено да го казвам. Веднъж се опитах да изтъкна приликите – не само широко разположените им кафяви очи и невъзможно дългата черна коса, но и жизнерадостния смях, който можеше да прогони и най-мрачните мисли, – след което Пепър отказа да ми проговори цяла седмица. Жените от семейство Пакутас ценяха своята уникалност и горко на най-близката приятелка, която посмееше да заяви обратното.

– С радост бих спасила тези нежелани клетници, но за целта ще трябва да ги прекараме покрай Гундерсън – казах аз. – Нали знаеш какъв е, когато става въпрос за следването на протокола.

Пепър понижи гласа си в идеална имитация на Гундерсън – хриплив и носов.

– Служителите в Обществената библиотека в Колвил са лидери в общността, модел на благоприличие и достойнство – каза тя. Дори успя да свие устни, за да си придаде вид, сякаш има мустак като този, който той се опитваше да си пусне от два месеца. – Не можем да допуснем да ни видят как прекарваме контрабандни книги по улиците.

– Като заговорихме за контрабанда... – Бръкнах в чантата си и изрових „Тропик на Рака“. – Виж това лошо момче. Ударението е на „лошо“.

Тя погледна любопитно към книгата и отвори на произволна страница някъде по средата.

– „Готов е да тръгне, когато неочаквано забелязва, че пенисът му лежи на тротоара. Пенисът е с размерите на прерязана на две дръжка за метла. Ван Норден невъзмутимо го вдига и си го слага под мишница.“

– Устните на Пепър се разкривяват в гримаса, докато продължава да чете. – По дяволите, Клоуи, какво е това? Пфу! Пфу!

Не можах да сдържа кикота си.

– Знам. Ужасна книга. Но нали разбираш, тя е суперизвестна с това, че е ужасна. В Щатите дори не е можело да си намериш бройка цели петдесет години след публикуването ѝ. Не е можело да я купиш от книжарница и със сигурност не е можело да я заемеш от обществена библиотека.

Видях, че съм я заинтригувала.

– И си я намерила тук? – попита тя. – В хранилището?

– Да. – Взех книгата обратно и я отворих на последната страница. Потупах с пръст по дребния шрифт: Imprenta de Mexico, 1940. – Ако не греша, това

е една от контрабандните бройки, които са стигнали обратно до Щатите, когато книгата е била в разцвета на славата си. Тази компания, „Медуза Пъблишинг“, ги е отпечатала в Мексико и после ги е вкарала контрабандно тук. Тази книга навярно струва хиляда кинта, дори в това състояние.

– О-о-о! – кимна Пепър, сякаш това беше съвсем логично. Което, като се имаше предвид всичко, което знаеше за живота ми, беше вярно. – Това ще ти помогне много. Нов покрив?

– Първоначална вноска, ако имам късмет. Или може просто да кажа „майната ѝ на предпазливостта“ и да си купя съдомиялна. – Опитах се да не се увличам прекалено много в представата за подобен лукс. Беше рано да се надявам на каквото и да било. – Ще трябва първо да видя колко ще ми донесе това малко съкровище... О, мамка му! Забрави.

– Какво има?

Лицето ми помръкна, а настроението ми се развали, когато зърнах бележка, надраскана в полето в края на книгата. Въпреки цялото си неприличие, „Тропик на Рака“ завършва учудващо нежно: „Слънцето залязва. Усещам как тази река тече през мен – нейното минало, нейната древна земя, променливият климат. Хълмовете внимателно я наблюдават. Течението ѝ е установено веднъж завинаги“.

Точно там видях съобщение, което някой отдавнашен читател беше оставил с неравен почерк:

Добра идея. Ще те чакам на нашата река, когато слънцето залязва.

Съобщението продължаваше с различен почерк, много по-изискан.

Когато слънцето залязва? Но аз си мислех за „И изгрява слънце“?

Не. Без повече Хемингуей. Ти обеща.

– Колко сладко! – каза Пепър, четейки през рамото ми. – Някой е оставил бележки.

– Не е сладко! – Затворих рязко корицата. – Това ще свали цената поне наполовина. Никой ли не уважава библиотечната собственост вече?

– Наистина ли задаваш този въпрос на жената, която се кани да отмъкне кашон с трийсетгодишни арлекини за баба си?

– Права си. – Пъхнах книгата обратно в чантата си. По-добре половин съкровище, отколкото никакво съкровище.

– Е, как искаш да го изиграем? – попита Пепър. – Ако Гундерсън ни хване, не аз, а ти ще си загубиш работата. Мен не може да ме разкара. Никой друг не знае как да управлява книгомобила.

Прехвърлих няколко сценария в ума си и се спрях на най-лесния.

– Най-добре ще е да изнеса кашона, сякаш е част от купчината отзад – казах аз. – Ти трябва само да отвлечеш вниманието на Гундерсън, за да мога да го пъхна под седалката до шофьора в книгомобила. Тогава можеш да го оставиш където искаш, докато обикаляш утре.

Пепър направи физиономия.

– Какво разочарование! Значи няма да задействаме противопожарната аларма? Никакви тайни предавания в стаята за почивка? Мислех, че си хитра и находчива.

Вярно. Наистина бях хитра и находчива, но само защото нямах друг избор. Необходимостта можеше да тласне човек да прави странни неща. Понякога означаваше да сложиш бандана и да вдишваш токсини в хранилището, за да получиш заплата. Друг път – дребни не-точно-кражби на древни, разпадащи се съкровища, които щяха да бъдат изхвърлени и без това.

– Това е купчина прашни стари книги, не е картина на Кандински! – казах аз. – Виж, искаш ли да ти помогна, или не?

– Добре! Ама много си забавна! – Пепър завъртя очи по начин, който приех като потвърждение, че ме разбира.

Хубавото у Пепър беше, че разбираше много неща: че парите от продажбата на тази стара книга ми трябват повече, отколкото бях готова да призная. Че бих освободила десетки бройки от десетки стари книги, ако от това зависеше да запазя покрива над главата на семейството си още един ден.

И че ако има един човек, на когото може безусловно да разчита да ѝ помогне за... ами за всичко, то това е Клоуи Сампсън.

Посредник. Момиче за всичко. Робиня.

И както изглеждаше, горд собственик на контрабандна бройка от „Тропик на Рака“.

• Корична цена: 27,95 лв.
• Обем: 432 стр.
• ISBN: 9789542624592
• Превод: Мариана Христова
• Книгата е с цветни порезки
• Издателска къща „Хермес“ ООД