Свободно време

Една камбоджанска принцеса разказва

„Под сянката на свещеното дърво“ – Вадей Ратнър

25.04.2013г. / 16 40ч.

Аз жената

За авторката:

Книгата „Под сянката на свещеното дърво“ проследява личната история на Вадей Ратнър. Тя е едва на 5 години, когато през април 1975 г. Червените кхмери нахлуват в столицата Пном Пен, издигат ново правителство и възвестяват нов начин на живот. Мащабните щрихи на повествованието проследяват съдбата на семейството й в действителния исторически контекст. Потомци на кралското семейство на Камбоджа, Вадей и родителите й са екстрадирани във вътрешността на страната, където баща й изчезва. В книгата си авторката описва годините на мъки и изпитания, преди тя и майка й да бъдат спасени от отряд на ООН. Малко след това, през 1981 г., Вадей заминава за Америка, където завършва с отличие гимназия, а сетне и Корнелския университет със специалност „История и литература на Югоизточна Азия“. За да напише своя автобиографичен роман, Вадей Ратнър заминава за Азия и събира материал за книгата си в продължение на 9 години.

„Под сянката на свещеното дърво“ се радва едновременно на интереса на читателите и на одобрението на критиката. Книгата е преведена на 18 езика и е в бестселъровите класации от издаването си през 2012. Ню Йорк Таймс, Крисчън Сайънс Монитър и Къркъс Ривю я обявяват за една от най-добрите книги на 2012 г. „Под сянката на свещеното дърво“ е финалист и на една от най-престижните литературни награди: ПЕН/Хемингуей за 2013 г.

За книгата:

„Под сянката на свещеното дърво“ е автобиографичен роман за живота на едно малко момиче от кралското семейство на Камбоджа, чийто свят се разпада, когато Червените кхмери завладяват страната през 1975 г. Книгата разказва за невъобразимите трудности, през които минават хората от тази страна, унищожението на цяла една цивилизация, видяно и описано през очите на малко камбоджанско момиче. Отраснала в разкош, заобиколена с обич и грижа, седемгодишната Рами първоначално взема войниците на Червените кхмери за демони или зли духове. Принудени да напуснат дома си, преследвани заради произхода и социалното си положение, семейството на Рами минава през невъобразими изпитания, от които малцина оцеляват. Червените кхмери налагат в страната един много екстремен тип комунистическо управление, невиждан никъде другаде по света. Те опразват градовете и изпращат всички техни жители в провинцията да работят по оризовите ниви, сеейки навсякъде хаос, ужас и смърт.

Червените кхмери подлагат цял един народ на невиждан геноцид: милиони камбоджанци са избити.

Според тях всички граждани са безполезни паразити, чийто живот няма никаква стойност. Всеки заможен човек, интелектуалец или монах се смята за враг и бива разстрелван заедно със семейството си. За врагове се считат и учителите, лекарите, инженерите, китайците, виетнамците... Всички, които не принадлежат към най-бедната част от селското население на Камбоджа. Само за пет години, вследствие на невиждан геноцид, милиони души загиват от глад и мъчения, поставени в нечовешки условия или направо разстрелвани.

И докато това са само статистики, книгата придава човешко лице на преживените от обикновения камбоджанец страдания. Малкото момиче се опитва да открие смисъл в ужасните събития, на които става свидетел, и да разбере защо се случва всичко това и какви са тези хора, които погазват най-естествената човешка потребност от любов и принадлежност. Според тях всяко чувство е проява на слабост, семейните връзки са нежелателни, а привързаността – опасна. Червените кхмери смятат, че религията е „опиум за народа“, че образованието е не просто излишно, а направо вредно, а човешкият живот няма стойност. Трудно е да запазиш вярата си в хората и надеждата си за по-добро бъдеще насред целия този ужас. Вярна обаче на обещанието, което е дала на баща си, Рами се бори да оцелее, като едновременно с това се стреми да не забравя най-важното: коя е тя самата. Не й е никак лесно да запази своята същност, душевност и мечти в заобикалящата я лудост. Бащата на момичето, известен поет и мислител, я е научил да гледа на света по един различен начин, да вижда красотата в дребните неща и да се радва на всеки проблясък на човечност и благородство. Книгата изобилства с контрасти: величие на духа и нечовешко зверство, безкористна помощ и необяснима омраза, щедрост и безгранична алчност, истинска доблест и нечувана низост...

След като семейството на Рами е принудено да напусне града, започват техните митарства, продължили с години. Семейството е екстрадирано до вътрешността на страната, където бащата скоро е разпознат. За да спаси семейството си, той се жертва и сам се предава – с надеждата да предпази останалите. Скоро семейството е разделено и Рами с майка си и сестричката си е откарана в отдалечено селце, където всички работят на оризовите ниви. В комунистическа Камбоджа на учението се гледа с пренебрежение, всички училища са затворени, книгите са изгорени, а децата са принудени да работят от невръстна възраст. Скоро сестричката на Рами се разболява от малария и умира. Колкото и да се опитват да се впишат и да не се набиват на очи, образованието, добрите маниери и красотата на майката на Рами събуждат ревността на комунистическите функционери и семейството отново е преместено. По пътя те се срещат с чичото на Рами, за да разберат, че всичките им останали роднини са били избити. Следват месеци на изпитания, на каторжен труд, глад и студ, преди страната да бъде „освободена“ от Виетнам. След дълго и мъчително пътуване Рами и майка й успяват да стигнат до границата с Тайланд и попадат в ръцете на спасителен отряд на Обединените нации. Рами успява да изпълни обещанието, което е дала на баща си: оцеляла е, но на каква цена?

Думите... те могат да превърнат света, изпълнен с неправда и болка, в красиво и поетично място – казва бащата на Рами. И точно това е направила Вадей Ратнър: обрисувала е най-ужасяващата действителност на дехуманизирано общество, в което човешкият живот няма цена, но и където силата на човешкия дух се разкрива най-пълно, а любовта тържествува над всички изпитания.

Описана е една действителност, която е колкото екзотична и непозната, толкова и стряскащо близка – навява спомени за недалечното ни минало. В книгата става дума за един много краен, азиатски комунизъм, но водещите принципи са сходни: колективизацията, дехуманизацията, обезличаването, безправието – всичко това, извършвано в името на велики идеали: братство, равенство и свобода. #

Откъс:

Рами, викаха ме нечии гласове. Рами, събуди се, събуди се... Отворих очи и в тъмното различих надвесеното над мен татково лице. Събуди се, миличка – каза той шепнешком. – Искам да ти покажа нещо. Ела – преди да е изчезнало. Седнах в постелята, разтърках очи и пъргаво се промъкнах през мрежата, която татко бе повдигнал леко. Той ме взе на ръце и тръгна на пръсти през стаята. Светът бе обгърнат от синьо-сива дрезгавина – сумрачната роба на зората, обточена с ивици мъгла. Пръстта бе мокра, а във въздуха витаеше споменът за дъжд, който, сега ми изплува, се бе прокраднал в съзнанието ми като среднощен странник и ме бе разбудил със ситните си стъпки, а когато отново се унесох, ненатрапливо се плъзна в съня ми. Татко ме свали на земята и хванати за ръце, двамата тръгнахме през приличащата на сито мъгла, а свежият въздух изпълваше ноздрите и дробовете ми и ласкаво вливаше бодрост в тялото ми. Огледах се наоколо. Целият свят бе притихнал. През разтворените врати и прозорци на училищните постройки тук-там се мяркаха противокомарни мрежи и можех да доловя дълбокото колективно дихание на спящите, сякаш всички сънуваха един и същи сън. Цялото място бе като омагьосано, бе обгърнато от особена ведрина, осезаема като ситен дъждец. Стигнахме при молитвената зала и сякаш попаднахме в митичното, потънало в облаци царство, описано в „Риемке“. Панделки мъгла, тук-таме плътна като пара, опасваха залата, поглъщаха пространствата между стълбовете и балюстрадите, виеха се към тавана и се спускаха лакътушно към езерцето, където се кълбяха в рехави облачета, като очертания от дим, избълван от изчезващи дракони. Прилича на Аютия – промълвих аз, боейки се, че ако говоря прекалено високо,
гледката ще се разсее като мъгла. Не открих откъснатата страница от „Риемке“. Сигурно бе изпаднала от джоба ми по време на пътуването. Но илюстрацията не ми бе нужна.
Пред мен наистина се разстилаше приказното царство. – Толкова е красиво! Нали? – Татко стисна ръката ми. – Затова искам да я видиш... – Той бавно издиша
и облачето, излетяло от устата му, се сля с парата наоколо. – Да можеш да си представиш рая, е истински дар, а да го зърнеш – равносилно на прераждане. Значи това е раят? – попитах аз и примигнах, за да отпъдя от клепачите си и последните остатъци от дрямката, мислейки си, че може още да сънувам. – Или поне неговият огледален образ. Ако можем да зърнем земното отражение на небесата, значи някъде съществува и самият рай. – Татковият поглед се насочи към двете издялани върху балюстрадите змии. – Нагите – името им идва от санскритското „нагара“, което означава „град“ или „царство“ – са символ на божествената енергия, на връзката ни с небесните селения. Това място – земя на стълбове с изобразени наги, игловидни кули и заострени върхове – е плод на боговдъхновено въображение, поне така твърди една от многото легенди. Любимата ми история е за Преа Кхет Мелеа, син на Индра. Един ден дванайсетгодишният Мелеа получил покана от баща си да го посети... – Татко вдигна очи и посочи към изображението на митично същество – получовек, полуптица, – което красеше върха на всеки стълб в залата. – Може би на крилете на едно от тези създания, както обичам да си представям, Мелеа се издигнал в небесата... – Това е Кинара – припомних му аз името на съществото. От безчетните истории, които бях изчела и слушала, знаех, че Кинара могат да преминават между света на хората и света на боговете. – Да, правилно – усмихнат кимна татко. – Мелеа със страхопочитание съзерцавал бащиното си небесно царство – многоетажните палати с островърхи кули били обсипани със скъпоценни камъни, ровове и езера проблясвали като течни диаманти, издигнати пътеки и мостове се простирали до вечността обратно. Ще получиш свое собствено царство, казал Индра на сина си, създадено по образ и подобие на това. Само посочи онова, което те изпълва с копнеж, и моят небесен архитект ще го пресъздаде на земята за теб. Трогнат от щедростта на баща си, Мелеа не се осмелил да поиска от архитекта да претвори двореца на Индра, а скромно посочил обора. – Това ли е? Някакъв обор? – Историята напълно разбуди ума ми. Татко се засмя тихичко. – Да, но този обор е първообразът на великолепния Ангкор, вдъхновил всички по- късни храмове, които красят земята, в която си родена. Виждаш ли, Рами, при цялото си изящество този храм е само бегло, скромно отражение на онова, с което боговете са ни дарили. Способни сме на извънмерна красота, стига да се осмелим да мечтаем... Слушах безмълвно и си представях, че татко е Индра, а аз – Мелея. Знаеш ли защо те кръстих Ваттарами? – Той застана на едно коляно и се взря в очите ми. – Защото ти си моят храм и моята градина, моята свещена земя, и в теб аз виждам осъществени всичките си мечти. – Усмихна се, сякаш се бе унесъл в размисъл. – Може би е нормално един баща, а и всеки родител, да вижда у детето си само невинността и доброто. Но ако можеш, Рами, искам ти самата да съзреш това у себе си. Независимо с какви ужаси и разруха може да се сблъскаш, никога не преставай да вярваш, че и най-малкото късче красота, което откриваш тук или там, е отражение на късче от небесните селения. То е истинско, Рами. Това свято, съкровено място наистина съществува. Трябва само да си го представиш, да се осмелиш да мечтаеш за него. То е вътре в теб, има го у всеки един човек. – Той се изправи и отново бавно издиша струя въздух. – Аз го виждам, непрекъснато... Татко ме хвана за ръката и се заизкачвахме по стъпалата към молитвената зала. Обърнахме се с лице към езерцето. Денят бързо просветляваше, слънцето пробиваше през изтъняващата мъгла и с всеки следващ дъх пред очите ми изплуваше все по-голяма част от заобикалящия ни свят – лотосовите листа и цветове изникваха колебливо сякаш изпод несигурната ръка на художник. Само посочи онова, което те изпълва с копнеж, и моят небесен архитект ще го пресъздаде на земята за теб. Някъде, чувствах аз, макар да не можех да го изразя, някакъв бог въплъщаваше сънищата ми в реалност, защото великолепието, което ни обкръжаваше, изглеждаше истинско и осезаемо. Вярвам, че тогава наистина вървяхме из рая, че бяхме въведени през неговите двери. Чувствах убеденост, че пристигането ни тук не е случайно. Откъм портите се дочу тътрене на крака. Прегърбена фигура бавно се приближаваше към нас. Сърцето ми подскочи и от устните ми се изплъзна възглас: – Старче? Но се оказа храмовият метач. Всеки храм си имаше чистач, едно от онези полуневидими, полузабравени същества. Често беше някой старец, най-нищият сред нищите, който, приближавайки прага на смъртта, усещаше, че грижата за чистотата на храма е последната му просба към боговете, че положените усилия ще му донесат заслуги за по-щастливо прераждане, без страданията, които бе понесъл в този живот. Човекът, който се приближаваше, се движеше като рак отшелник в човешка черупка, превил гръб, сякаш не само на стари години, а през целия си живот бе мел двора на храма. Татко се втурна по стълбите. Нека ви помогна – каза той, предлагайки ръката си на стария метач. Благодаря ви, Ниек Ан Меча – метачът се обърна към татко с пълната му титла, което означаваше, че самоличността му му бе известна. Но как? На няколко пъти по време на пътуването разни хора се обръщаха да ни зяпат, щом чуеха придворния език. Татко бе предложил да разговаряме на обикновен кхмерски, за да не привличаме вниманието върху себе си. Сега не бе казал нищо, което би могло да го разкрие. Откъде знаеше тогава метачът? Може би бе един от онези тайнствени мъдреци, които умееха да надникват в душата и да прозират действителната ни същност. Старият метач събра длани и ги вдигна към челото си за поздрав, но тъй като гърбът му бе превит одве, главата му едва достигаше до гърдите на татко. – Аз съм голям почитател на вашата поезия, Ваше височество – каза той и зарецитира:
Веднъж, в просъницата на едно пътуване, видях дете, което носеше душата ми...
Чел съм го преди много години – обясни той с усмивка, – още когато бе публикувано за първи път в „Цивилизация“. – Той вирна глава на една страна и погледна татко със смесица от благоговение и удивление. – Наистина, невероятно е, че Ваше височество стои пред мен. Татко се усмихна с леко неудобство. Позволете да ви помогна – повтори той и в едната си ръка взе метлата, а с другата хвана метача под ръка. Благодаря ви – отвърна старецът. – Ще поседна ей тук. – С тези думи той приседна на стъпалата на молитвената зала. Приближих се до стареца и събрах ръце в сампеа. Той отвърна на поздрава ми и като се взря в мен по много особен начин, добави загадъчно: – Ти сигурно си детето от съня. Потърсих с поглед обяснение от татко, но той само сви рамене, очевидно доволен, че метачът пренасочи вниманието си към мен.
И тогава с удивление осъзнах, че има предвид стиховете! Загадъчният старец ме възнагради с широка усмивка, доволен, че съм схванала думите му. За мен е удоволствие, скъпа принцесо. Отново ме порази приликата му със Старчето – обръщението му към мен, официалността на изказа и поведението му, закачливата усмивка. Какви бяха думите на Старчето? Когато обичаш едно цвете, ти скърбиш за него. – Покойният абат... – започна метачът с треперещ, задавян от скръб глас. После замълча за миг и след като се поокопити, отново продължи: – Многоуважаемият учител, който също бе страстен почитател на поезията ви, Ваше височество, често доставяше от Пном Пен литературни списания. В течение на годините не само се запознах със стиховете ви, но и имах възможност да видя ваши снимки, публикувани редом с тях. Когато ви видях вчера, разбира се, нямаше съмнение кой сте. Зрението е единственото, което ми остана от младостта. Всичко останало... – Той посочи тялото си. – Е, и сам виждате, Ваше височество. – И старият метач въздъхна. Вчера сте били тук? – попита слисан татко. – Не ви видях. Бях в Павилиона за медитация. Вие току-що бяхте пристигнали и войниците бяха с вас. Най-добре е човек да стои далеч от погледите им, да остане невидим. Татко кимна разбиращо. – Да, през целия си живот съм се стремил към анонимност, но без успех. – Той се усмихна на събеседника ни. – Ето, че дори и тук бях разпознат. Метачът се изчерви виновно. – Простете – рече той унило, но после, внезапно, сякаш осенен от великолепна идея, попита: – Бихте ли желали да разгледате Павилиона за медитация? Погледът му се спря на проста дървена постройка точно до езерцето, чийто силует отчасти бе скрит от ствола на баниана. Бях я зърнала при пристигането ни, но останала в захлас пред богато украсената молитвена зала и ступата, не й бях обърнала особено внимание. – Това е идеално място за размишление, за създаване на поезия. Там човек може да остане невидим – додаде метачът смирено. – Наистина ли... наистина ли може? – избъбри развълнувано татко. – Имам предвид, наистина ли може да разгледаме? Не бих и посмял да мечтая за това, ако монасите... – Той застина и усмивката му помръкна. Не бе искал да повдига темата за монасите. Метачът кимна и сериозното му изражение се завърна. – Да, в този час монасите би трябвало да медитират... – Той с усилие започна да се изправя и татко отново му подаде ръка. – Но сега тяхното присъствие е неосезаемо като мъгла. Ако Ваше височество ме последва, ще му покажа.

* * *

Събухме обувките си и изкачихме четирите ниски стъпала, по които се стигаше до Павилиона за медитация. Старецът отключи дървените врати с шперц, който висеше на панделка около китката му. Вътрешността бе мрачна и влажна и малкото, възтясно пространство бе пропито с дъх на застоял тамян. Татко откачи куките на сгъваемите жалузи и ги дръпна. През прозорците се разкри изглед към езерцето и блатото и гората в далечината отвъд него. Гледката бе прекрасна, толкова спокойна и ведра, че за миг си помислих, че съзерцавам картина. – Една друга история... – промълви татко, загледан в стенописите, изрисувани със златен, черен и червен лак, които покриваха стените и сводестия таван. – Да, това са сцени от Джатаките, представящи живота на Буда от раждането до Пробуждането му – потвърди метачът. – Познати ли са ви, принцесо?
Кимнах и старецът остана видимо доволен. Той се обърна към семплата дървена статуя на Буда, която стоеше в единия ъгъл, коленичи и се поклони трикратно, докосвайки с чело голия под. Двамата с татко последвахме примера му. – О Преа Пуд, Преа Сангх – напевният глас на стареца се извиси в призив към Буда и починалите монаси, – простете ни натрапничеството. Дошли сме с чисти намерения. Дарете ни с покой и прозрение. Известно време останахме на колене с положени на скута длани и поглед, взрян в Буда. И ето че отново присъствието на духове стана осезаемо. – Какво се е случило тук? – попита татко шепнешком. – Какво е станало с монасите? – След като бе направил грешката да зачекне темата, вероятно бе решил, че е най-добре да пита без заобикалки. – Дойдоха по време на миналата жътва, за войниците ми е думата – започна метачът. – Изникнаха откъм гората. Казаха, че идват да ни освободят, да освободят града. Че от какво? Ние не бяхме ничии затворници. Поискахме да узнаем каква е истинската им цел. Не можеха да обяснят. Бяха момчетии, хванати от джунглата, не можеха да различат ляво от дясно, камо ли добро от зло. Поне бяха достатъчно любезни, струва ми се, вежливо ни помолиха да скъсаме със старите си „феодални привички“. Говореха на някакъв странен революционерски език, който, изглежда, сами не разбираха напълно. Разбира се, не успяха да ни убедят. Точно обратното, досадиха ни и така усложнихме живота им, че се изтеглиха. После дойдоха техните командири, долетяха като ято каканасо... В „Риемке“ Каканасо е черната птица на Крун Риап, вестител на лоши поличби. За разлика от Кинара, който бе получовек, Каканасо бе полудемон.
Упътиха се право към храма – поде отново старецът, – знаейки не по-зле от нас, че именно там се събират най-важните и уважавани членове на нашето малко общество. Сигурно си мислеха, и с право, че накарат ли монасите да преклонят глави, останалите ще последват примера им. – Метачът спря да си поеме дъх. Присвил очи, той си заприпомня станалото. – Заповядаха на монасите да свалят расата и да се разотидат по семействата си, тъй като в новоосвободената Демократична Кампучия нямало да има религия. Можете да си представите, Ваше височество, шокът и недоволството, които последваха. Монасите отказаха да се отрекат от обета си, а градът ги подкрепи. В отговор войниците изоставиха революционните лозунги и патос и прибягнаха до насилие. Обърнаха всичко с главата надолу и силом изкараха монасите от спалните помещения. Повечето послушници наистина свалиха расата и се върнаха при семействата си, но неколцината старши монаси не се отказаха от вярата си и останаха редом до абата... – Гласът му изневери и той отново млъкна. Аз и татко чакахме притихнали да се съвземе. – През следващите няколко дни те – абатът и останалите монаси – намериха
убежище тук, в този павилион. – Старецът обгърна с поглед помещението. – Отдадоха се на медитация и пост и приемаха единствено вода. За огромна изненада на всички ни, ги оставиха на мира. Ала на третия ден отряд войници нахлуха в храма, сграбчиха абата и го повлякоха по стълбите. Умолявахме ги да ни кажат защо го отвеждат. За да бъде превъзпитан, кресна командирът им. – Старият метач поклати глава. – Да бъде превъзпитан? Не го разбирам аз това, Ваше височество. Та в нашата страна монасите са най-почитаните учители. Ако не бяха те, щях да си остана едно безпросветно момче. На какво ли тези неграмотни войници можеха да научат нашите учители? Та те не знаят нито дума от посланията на Буда, нито стих поезия. Какво ли разбираха, когато бяха жадни единствено за кръв?
Татко не отговори. След миг попита: Къде се случи това? Ще ви покажа, Ваше височество – рече метачът и с мъка се надигна от мястото си. – Трябва да се уверите със собствените си очи какво зло сториха онези. Когато излизахме от павилиона, хвърлих поглед назад към стенописите. Разказът на стария метач за участта на монасите ми се струваше далеч по-нереален от историята за живота на Буда, сцени от която изпъстряха стените и тавана. Това бе притча, която можех да видя с очите си и да докосна с ръцете си и чието послание ми бе обяснявано безброй пъти – покоят озарява онзи, който разбира. Ето защо, за да уталожа душевния смут, който изпитвах, успях да се убедя, че разбирам – смъртта на онези, чието присъствие все още усещах, бе нипиен – преселение от този свят на място, което е прекрасно като царство на боговете.

* * *

Метачът ни отведе при монашеските жилища, които представляваха групичка дървени наколни къщи. По пода сред парчета от купички за милостиня бяха разхвърляни опърпани подвързани с кожа книги с духовни поучения, детски учебници, моливи, линийки, кутийки с тебешир. Из околните храсталаци се въргаляха рогозки, възглавници, скринове, библиотечки, заедно с детски чинове и столчета, вероятно домъкнати от училището. Купчини шафранени раса лежаха край една постройка зад колибите, около която с монотонно жужене се виеха огромни като земни пчели мухи. – Принудиха абата да съблече расото и да сложи обикновени дрехи – каза старецът и посочи към разлагащата се могила. – Не знам защо си направиха труда, щом се канеха да сторят онова, което последва. Може би повече се бояха от расото, отколкото от човека, който го носеше. Знам ли... – Метачът погледна първо мен, после татко, сякаш се чудеше дали да продължи. Татко леко му кимна и той отново поде разказа си: – Абатът предложи живота си с надеждата останалите да бъдат пощадени. Отведоха го в гората. – Метачът кимна към непроходимата зелена маса отвъд оризищата. – Чухме изстрел... – В очите му набъбнаха сълзи, но той ги пропъди. – После... после се върнаха и за другите. Останалите старши монаси. Старите ачарии и монахини, които, когато отвеждаха абата, се бяха хвърлили в нозете на войниците и умоляваха да бъде пожален. Сирачетата, за които храмът бе единственият дом, който познаваха, и в чиито осквернени класни стаи сте се подслонили... – Старецът отново отпъди сълзите си. – Този път не последваха изстрели, ала ако на земята има звук, който да е способен да разтресе небесата, това биха били писъците на онези дечица. Не ще ги забравя никога. Ще ги отнеса в следващия си живот. Татко стоеше безмълвно и попиваше всичко. Погледът му се плъзгаше от могила на могила и за един краткотраен миг ми се стори, че сред ефимерните, безплътни като мъгла духове на погиналите монаси, монахини и сираци зърнах ехо от самите нас, нашите собствени призраци. Премигнах и образът изчезна. Татко има право, помислих си, съновиденията и реалността са едно и също. Всичко, което съществува в единия свят, може да бъде уподобено и в другия. Дори и далеч от дома, мислех си, моите сънища и моята реалност се определят от възрастните, които ме обичат и милеят за мен. Така както по заповед на Индра небесният архитект бе построил дворец за Мелеа, така и татко бе създал един прекрасен и добър свят за мен тук, при храма. Стигаше ми само да отправя поглед отвъд смрадта и безредно нахвърляните купчини, за да съзра отблясъци от красотата му. Тази мисъл едва се бе оформила в съзнанието ми, когато вниманието ми бе привлечено от една прилична на огромна муха бронзовка с металическо телце, което отразяваше светлината в зелени и златни нюанси. Насекомото изпълзя от сумрачните гънки и цепнатини на омърсените монашески раса, обагрено в ярките им цветове. Татко и метачът също го видяха. Наблюдаваха го с онова безмълвие, с което отдаваме почит на мъртвите. Сякаш почувствал присъствието ни, бръмбарът разпери крилца и отлетя. Тръгнахме обратно към молитвената зала. Татко подкрепяше стария метач. Сега той ни заразказва за градчето – Ролорк Меа, което, откакто новопръкналите се командири бяха сменили тукашните старейшини, бе загубило предишното си безгрижие. Някога дружелюбните и щедри жители станали затворени и сдържани от страх, че приятелското общуване и откритото говорене може да им навлекат мъст. Започнали да странят от околните и не желаели да имат нищо общо с който и да е новодошъл, затова и не бивало да се изненадваме, ако никой от местните не ни посети. – Бъдете нащрек, Ваше височество – предупреди метачът, като поспря, сякаш да придаде тежест на думите си. – Тези войници и техните главатари наблюдават... Продължихме пътя си. Мъглата се бе вдигнала напълно. Утрото настъпи, а с него екнаха и звуците на разсънващата се природа. Птици чуруликаха и пърхаха с криле, някъде в далечината изкукурига петел и друг му отговори, риба разцепи повърхността на езерцето, огласяно от жабешкия хор. Небето се кипреше с розовеещ воал, заел багрите си от разтварящите се цветове на лотосите. Блатото хвърляше отблясъци, сякаш всеки миг щеше да изплюе слънцето, което, представях си аз, се бе киснало и лъскало във водите му цяла нощ, докато добие нов блясък. Когато полъхна лек ветрец, по повърхността му се закъдриха дълги златни ивици и изведнъж разбрах откъде градчето водеше името си – „Вълни от злато“. Когато стигнахме при портите, старият метач посочи към малка колиба със сламен покрив, която стърчеше от другата страна на пътя.
Моето кътче от рая – рече той. – Ако ви потрябва нещо, винаги може да ме откриете там. Макар че почти нямам какво да ви предложа – усмихна се той – освен ветрове и дъждове. – – Може ли да ви придружим? – попита татко. Благодаря, Ваше височество, но ще се справя и сам. – После кимна към Павилиона за медитация и добави: – Ще го оставям отключен, за да има Ваше височество къде да твори на спокойствие. Трогнат от предложението, татко силно стисна ръката на стареца. Метачът отвърна на жеста му и повлачи превитата си като сърп снага към къщурката си. Татко не откъсваше очи от него. После погледът му се стрелна към колибата в далечината и промълви повече на себе си: – Стените й са ветрове и дъждове... Групичка мъже стояха на стъпалата на молитвената зала зад нас и се наслаждаваха на утринния въздух. Татко се приближи до тях и попита дали биха му помогнали да изправи Вървящия Буда. – Разбира се, Ваше височество! – отговориха те в хор. Той се усмихна, благодарен за отзивчивостта им. Докато мъжете се занимаваха с това, аз се промъкнах в Павилиона за медитация и започнах да изучавам стенописите, като си мислех за многобройните легендарни сцени, изобразени по балкона и стените на дома, който бяхме принудени да оставим, и как бях вярвала, че тези истории са неразривна част от него. Но сега, докато разглеждах фреските, ме обзе чувството, че историите ни бяха последвали, че бяха пропътували цялото това разстояние заедно с нас и ни се разкриваха в най-различни образи. „Познанието произтича от ученето, намирането – от търсенето“. Посланието на тези слова бе ясно. Ако бях достатъчно упорита, ако търсех настойчиво, щях да открия онова, което дирех. Тук, на късчето земя, засенено от баниана, храмът бе приютил миниатюрни отражения от рая, с който се бяхме простили.

На книжния пазар от 12 април 2013 г.
Обем: 352 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1206-3
Корична цена: 14,95 лв.

Прочетете още: