Затвора. Предполагам не си влизала там. Може би само си чувала, а най-вече – чела по книгите и гледала по филмите за онова ужасно място. Мислиш си, че най-голямото зло там е, че не можеш да излизаш навън, че си затворен. Ако искаш да останеш само с тези си мисли – не чети нататък.

Аз бях в затвора. Само за час. Тук ще споделя с теб това, което е централният софийски мъжки затвор за един незатворен човек, жена, на около 30 днес в България.

Да влезеш в затвора само на посещение – звучи като любопитна и все пак леко плашеща авантюра. Паркирам отсреща, пресичам улицата и с всяка крачка реалността става все по-осезаема. В страничната стаичка полицай издава пропуск след преглед на личната карта. В същата стаичка има няколко указващи текста относно свиждания и други на затворниците и вътрешен телефон, на който мургава жена на възраст умолява някого някъде да занесат нещо на сина й – вътре.

Пропускът ми е издаден. Следват втори вход с проверка на пропуска и личната карта. Трети вход, на който прибират личната карта, мобилния телефон и връчват малко метално номерче.

Сумрак, обстановка от преди може би 30-40 години. Прави всеки да се чувства малък пред големия прозорец на този пропуск и ... пред закона.

Коридори с балатум, дървена ламперия и врати, като в учреждение, след което – първата смразяваща гледка – първи вътрешен двор.

Стените на оградите – високи и в бодлива тел. "Алеите" също са от висока телена мрежа, завършваща с бодли и всяваща подобаващ респект. Насреща – сграда в мръсно бежово, малки прозорци с решетки и хора, лица и ръце, вкопчени в решетките като че в късче въздух. На една решетка виси прострян син анцуг. Лудница? Зоопарк?

Мъже – навсякъде. По-малко – униформени. Повечето – облечени и изглеждащи може би като тези, с които се разминаваме по улицата. Хора. Затворници. Някои са тук от скоро, други – от повече от 20 години.

Всички сякаш леко наплашени, силно недоверчиви, изключително съблазнени от всяка женска походка из двора на техния настоящ дом. Подсвиркват. Подмятат. Желанието изтича от погледа им, свива ръцете в юмруци. Движат се. Спират се. Може би по някакъв начин се радват на този допир с другата реалност, онази отвъд бодливата тел на стената.

Попитай който и да е от тях виновен ли е – ще разбереш, че повечето от тях се считат за невинни.

Признават, че живеят в състояние на особено спокойствие. Трудно е да ги провокираш и заинтригуваш, трудно е да ги убедиш да направят нещо извън рутината. Всеки ден спортуват – много. Всички са яки, мускулести, жилави. Минавам през футболното игрище, през самите тях, без преграда. Не смея да задържа поглед. Не искам да привличам повече внимание.

Минавам през олющена висока зала, частично покрита с дървен таван. Един скача на въже, облян е в пот, поглежда през рамо. Друг вдига слушалката на оранжевия телефонен апарат и трескаво набира номер. В дъното има баскетболен кош.

Стените на тесния коридор, покрити с ръждиво кафяви плочки като от стар запуснат басейн, ме водят към поредната врата – киносалона. Кафяви прашасали седалки – същите като в селското кино от преди 20 години. Гледат към ниско, тясно и дълго платно, изрисувано със свежо зелени полета, бели планински върхове, каменна чешма, храм-паметника "Александър Невски" и жълтите звезди на ЕС. Зад гърба на публиката пък е образът на НДК. Културата изглежда е на почит. Имат телевизия, библиотека. Имат всичко, особено забранените неща. Скоро ще има и Интернет. Може би затворът лекичко ще се отвори.

Може би някой път, в специален ден на отворени врати, ще мога да заведа сина си, да надникне в двора на затвора. Да види хората, които са там. Защото преди да го видиш, затворът е просто страшна приказка, а престъпникът – герой от филм. Когато се озовеш дори за 1 час от другата страна на стената, думичките "свобода", "закон", "престъпление", "последствия", "отговорност" стават осезаема, разтърсваща реалност.

Не искам това да ми се случи. Не искам да тропам на портата с поредния колет за моя мъж или син, там вътре, зад решетките.