Много пъти сме чували израза „Доверието първо трябва да се заслужи.“ Въпросът е как? И колко пъти сме се осмелявали да се предоверяваме на сляпо. Много хора, смятат, че само защото те се имат за добри хора с правилни морални ценности, не лъжат, не крадат, не искат да навредят на никого и щом те са такива смятат, че в идентична ситуация всички ще постъпят като тях.

И тогава следва големият и звучен шамар на действителността. Не, не всички хора са еднакви и не всички имат нашите морални ценности. И не всички смятат, че трябва да постъпват като нас. А по-скоро „когато цъфнат теменугите и работите тръгнат зле“... бързат да си спасяват собствената кожа.

Следователно е глупаво да очакваме да действат по нашите стандарти.

Най-вече това се отнася за взаимоотношенията между мъжете и жените. Каквото и чувство или действие да вземем за пример няма да сбъркаме.

Още по темата

Изневяра

Това, че ние не изневеряваме или смятаме, че не е редно, че е грозно и подло, съвсем не значи, че мъжете си мислят абсолютно същото и че не биха донесли от девет кладенци вода, за да докажат, че в изневярата няма нищо лошо и дори скрепява връзката.

Да си тръгнеш просто така

Много жени не си тръгват от дадена връзка, въпреки че и сами осъзнават, че нещата не вървят. Прекалено много се предоверяваме на половинките и смятаме, че те също като нас са решени да преминат през трудната ситуация. Често се лъжем. Мъжете не обичат да си причиняват главоболия с трудни връзки, разбити семейства, недъгави или проблемни деца.

Да те изоставят

Това е класика в жанра. Да те изоставят бременна, с кредити, с проблеми в семейството. Колкото и голямо доверие да си имала, че евентуално няма да постъпи зле с теб, гаранция няма.

Всъщност същото важи и за жените и тук стигаме до възпитанието. Как да възпитаме доверие? Колкото и да смятаме, че хората са еднакви – всъщност истината е, че моралните ценности се променят.

Но като че ли в по-голяма степен жените са свикнали да постъпват отговорно и да преминават през трудностите, каквото и да им струва. Винаги си намират опора – било то в децата, в бъдещето, в любовта.

Ще се съгласите обаче, че го има и другия момент – докато чакаш някой да заслужи твоето доверие и разбира се теб самата – то се оказва, че животът ти минал и се поглеждаш отстрани и виждаш онзи тъжно-смешен комикс – един скелет седи на пейката и чака правилния.

И тук идва дилемата – да раздаваме ли постоянно кредити на доверие? Ами ако отново бъдем излъгани, обругани или направо изядени с парцалите? Тези така важни неща, като да прецениш от раз събеседника – дали е подходящ за партньор в живота, за бизнес партньор, дали ще е добър колега, за съжаление не се учат в училище.

Децата знаят що е доверие инстинктивно и без да се замислят се доверяват на своите родители на сто процента. Няма нищо по-красиво от това!

Снимка: Sxc.hu

А със сигурност в училище тези умения са подложени на проверка и изпитания, защото тогава за първи път децата биват предавани от техни приятели, от родителите или от учителите. „Любимо“ ми е да чуя от учителите – „Не вярвайте на децата си – те ви лъжат“? Моля? Че аз това дете го познавам от пеленаче, аз съм го възпитала и отгледала, мога да гарантирам за качествата, които съм се постарала да възпитам у него и накрая някой напълно непознат ми казва – нямайте доверие. Въпросните учители не само, че не се стремят да вдъхнат доверие нито на децата, нито на родителите, но пък с лека ръка искат да разрушат доверието, което родителите години наред са градили с децата си. А това е единственото доверие, което можеш да изградиш сам, с личен пример, с търпение и с любов и затова е толкова ценно.

А за всички останали може би трябва да се спазва хубавата българска мъдрост „Уважение всекиму, доверие никому“.

Или може би трябва да се поемат рискове и да се доверяваме?

А вие колко често се доверявате, на кого и за какви неща? И как учите децата си на доверие?