Първи юни – как да хванем дъгата?

Първи юни е един от най-прекрасните празници. Ден, в който наистина ти се иска да имаш много деца и да се радваш на простичките неща в живота – пеперудите, цветята, слона в зоопарка... Да се смееш без причина, да се въртиш в кръг и да гледаш небето...

Затова си мисля, че всеки, който има поне едно дете около себе си, трябва да го зарадва. И да зарадва и себе си. Може с нещо мечтано от детето, но може и с някакъв дребен жест... Най-вече с прекараното време заедно.

Свързани статии

Забавни игри за деца под лозницата

Летни занимания за деца на двора

Индианско детско парти

И като погледна календара ми става мъчно, че съм пропуснала да видя кога точно е 1 юни тази година. А всъщност се пада идеален ден за забавления с децата. Но трябва да помислите по-рано за това и да не поемате ангажименти като командировки, купони и други безсмислени неща... защото, който няма акъл – едно е сигурно – децата му страдат заради него. И ако той не го осъзнава на момента, един ден се сеща за пропуснатите мигове, които са щели да преначертаят бъдещето.

Животът е низ от приоритети. Толкова много неща ти се виждат смислени, но загубиш ли доверието на детето, изведнъж всичко рухва.

В крайна сметка един ден не е фатален... важното е да не ни става навик и постоянно да поставяме децата на второ място. А както винаги сме казвали – няма нищо по-важно от радостта в очите на децата. Колкото и да се кълнем, че правим това или онова в името на децата, ако това не ги радва – напразно се бъхтим и правим напразни жертви.

Така че, бъдете повече с децата и останете по-дълго деца.

Детето в нас също има нужда от мечти, от сладолед, от това да тича босо по тревата...

Дори да нямате деца, ако искате да запазите детското в себе си – невинността, радостта от живота, вярата в бъдещето... всичко това са детски привилегии. И единствено ние решаваме кога да се откажем от тях.

Тъжно е, когато деца имат очи на възрастни. Когато твърде рано са разбрали, че тези детски привилегии не са за тях. И са пораснали. Някои принудително, други сами са взели това решение. Ще кажете поумнели са, решили са да бъдат реалисти.

И тук обаче можем да поспорим дали реализмът е печелившата стратегия за успех в живота? И какво е всъщност успех? За какво изобщо си струва да живееш някакъв живот, на който не можеш да се зарадваш?

Повечето от нас сами си избираме да е така и старостта е всъщност едно примиряване. Примиряване, че сме изгубили детето в себе си.

Снимка: Sxc.hu

Хубаво е на Първи юни да си обещаем да не се примиряваме... Да не предаваме мечтите си, дори никога да не се сбъднат, защото е по-важно да вървим напред с надежда, отколкото с отчаяние. Но, за да можеш да кажеш това, трябва да си падал поне веднъж, да си си обелил коляното, да си видял как шурти кръвта, дори може да си останал и без крак и тогава да си намерил сили, дори през сълзи да станеш. И да продължиш.

Да продължиш да вярваш на детето в себе си.