Мариана Мелнишка е не просто университетски преподавател и преводач, тя е човек, който живее с книгите, с историите им и ги предава по красив начин на другите.
Мариана е известна в литературните среди с прекрасните свои преводи, сред които поредицата “Хари Потър“на английската авторка Джоан Роулинг. Сред последните й преводи е култовата книга на Антъни Бърджес – “Портокал с часовников механизъм”. Първото й издание на български е правено в началото на 90-те години, отново от г-жа Мелнишка. Почти 20 години по-късно тя отново се среща с героите на книгата, за да направи своя втори “прочит”.

С Мариана се срещнахме на премиерата на романа “Портокал с часовников механизъм”, считан за един от най-добрите на 20-ти век. Срещата ни даде повод да поговорим за хубавите книги и дали младите хора им се наслаждават днес, след толкова много статистики, че съвременният човек не чете.

Вие превеждате книгата “Портокал с часовников механизъм” за втори път...
Да, преди 18 години я преведох за първи път, но тогава бяхме още много плахи, книгата бе табу, от създаването й през 1961 г. До 1989-та си беше табу. И първата ни работа през 1991 г. беше да я преведем и тогава обаче бяхме доста уплашени, защото току-що се бяхме сдобили със свобода на словото. И едва, когато мисълта се освободи, тогава издателството прояви интерес, за да можем да я направим наново и наистина сега звучи много смело.

Разликата между двете издания?
Това е един смел превод, предизвикателство към читателя, преди това по щадяхме читателя, какво ще разбере, какво няма да разбере, не смеехме с руския език много да жонглираме, тогава все още се налагаше цензура от Съветския съюз, и това е разликата, както и това, че е добавена последната глава, която в първия превод не съществуваше. По технически причини.

Вие сте дългогодишен университетски преподавател. Какви са вашите наблюдения, четат ли младите хора? Нова статистика сочи, че 50% от българите под 18 години не са прочели нито една книга.
Ами, нищо ново, нищо ново. Винаги е било така, нищо не се е променило. Хората, които имат нужда да четат, те четат. Трябва да кажа за двете си деца, че тази статистика важи. Едната чете всичко, другото – почти нищо. Това не ги прави по-малко валидни в своя начин на живот. Компенсират по някакъв друг начин, стига да знаят този морал на правилния избор в живота. То не е необходимо да прочетеш много книги в живота, за да го имаш, отношението към живота, според мен, то се възпитава още в семейството. И в това, какво четат родителите, да речем. То може да не го прочете, но вижда, ражда се сред едни книги. Ти, след като се родиш сред едни книги, гледаш, не е задължително да си ги прочел. Аз продължавам да купувам книги, които знам, че няма да мога да прочета. Времето няма да ми стигне, годините няма да стигнат. Но аз си говоря с тях, галя ги, проверявам си ги, ако съм дала на някой, много се притеснявам дали ще ми ги върне. Книгата е помагало. Не мисля, че трябва да придаваме такова религиозно значение на книгата и да я превръщаме в религия...

Но тя ограмотява?
Тя ограмотява, да, това е безспорно, но мисля, че елементите на живота ни вече са по-различни, слава богу, имаме свобода и избор, това е най-прекрасното нещо, че имаме избор. И важното е какво ще избереш, както е при Алекс (герой от романа “Портокал с часовников механизъм”). Въпросът е как да се покаже възможността за свободен избор. Това е важното. След като не четат децата, как успяват тогава да печелят конкурси и състезания в чужбина. А някои не четат никак, и въпреки това успяват в различни конкурси, значи придобиват тези знания по друг начин. Мисля, че процентът на четящите не е по-малък от този преди време, както у нас, така и по света. Само забележете това – някое издателство да е фалирало, някоя книжарница да е затворила.

Дори се отварят нови.
Да, точно така. Купуват се книги, отварят се книжарници.

Има ли книга, която да сте превеждали, но да не ви е станала любима?
А, де, добър въпрос. Има нещо друго, в процеса на превеждане, понякога си казвам: “Боже мой, за какво го превеждам това?” Кой ще го чете? Не знам защо е това, предполагам е някакво преболедуване. Но ти го обикваш като свое дете. Аз много си ги обичам и може би не са най-прекрасните книги на света, но пък кой е критерият за прекрасност? Ти влагаш от себе си, а това, в което си оставил частичка от себе си, не може да не го обичаш.