През един топъл есенен ден на септември вървях замислено из парка. Стъпвах бавно и спокойно върху постланата с разноцветни листа пътека. Слънцето грееше, а птичките пееха. Почти както на пролет, но не. Беше златна късна есен. Трудолюбивите катерички бързаха да приберат намерената храна. Децата играеха весело и събираха листа. Аз вървях и все повече потъвах в спомени и размисли. Душата ми беше другаде, понесена на крилете на мислите, тя пътуваше далеч към дома. Видях една свободна пейка, сгушена между два храста, огряна от слънцето. Седнах, отпуснах се и затворих очи. Усещах топлите лъчи на слънцето по затворените си клепачи, усещах лекия повей на вятъра в косите си, чувах единствено тихото и спокойно чуруликане на птичките. За миг времето спря. Мислите и спомените ми бързо ме изстреляха във времето и пространството. Ето, отново бях в България. Стоях отпусната на любимия си сгъваем стол, вдишвах свежия въздух на планината, чувах тихото ромолене на близкото поточе. Есента беше дошла. Чувах вятъра в шумоленето на листата. Две листа се отрониха от клона и леко, феерично започнаха да се въртят във въздуха, докато паднат на земята. Мислех си: „Каква необятна красота, какво спокойствие и тишина.“ Изведнъж се сепнах и отворих очи, да, отново бях в реалността, бях в чужбина. Един възрастен мъж стоеше пред мен и попита: „Entschuldigung, ist der Platz hier frei?“ („Извинете, свободно ли е мястото тук?“) Поканих го да седне. Забелязах, че навярно и той пътуваше мислено някъде. Също като мен той затвори очи и тънка усмивка се изписа на лицето му. Постоях малко и си тръгнах към квартирата. По пътя си мислех: „Есен е, листата капят, есен е, всичко потъва в забрава, есен е и носталгията пак надделява!“
Петя Несторова, Дюселдорф, Германия

Участва в конкурса Есенно настроение в думи

Прочетете още: