Свободно време

Любовта на 45-годишния мъж

Новата книга на Калин Терзийски

20.11.2013г. / 18 24ч.

Аз жената

„Любовта на 45-годишния мъж“ е роман за личната революция на един мъж на средна възраст. Той се опълчва срещу съществуващите норми на обществото и побеждава. Но не чрез насилие и омраза, а чрез смирение. В този смисъл романът е история за смирението пред собствените чувства.

Революцията на Антон К. е най-вече срещу превърналия се в норма предразсъдък, че щастието на едни носи нещастие на други. Както и този, че удоволствията са грях. Грях дори и в най-съвременния, консуматорски смисъл. Революция също и срещу предразсъдъка, че мъжът не трябва да се оплаква. И срещу доста други.

Героят на този роман, Антон К. се влюбва въпреки господстващата представа, че след една определена възраст това е неприлично и некрасиво. А се влюбва в красиво момиче, просто защото именно това е част от бунта му – срещу лицемерното изискване – интелектуално и морално – че не телесно красивото е красиво, а че красиво е нещо друго…Антон К. иска да върне нещата към първичната им, ясна и категорична същност. Към това, което той чувства като своя изконна истина. Която е истина както на душата, така и на тялото.

Той е живял като повечето мъже на своята възраст – търсейки удобна философия, която да обясни и оправдае изсъхващото му, лишено от страст сърце. Но когато се влюбва, той става жив и страстен борец за правото на всеки човек да чувства така, както той самият иска. А не както се очаква от него. Той става неуморен адвокат на любовта, която според него е винаги и във всеки случай невинна. И с тази своя борба рискува да стане антипатичен.

Но коя истина не рискува това?

За автора:

Калин Терзийски е роден на 22 март 1970 г. в Подуяне, София. Завършил е медицина и специализирал психиатрия. Работил е като дърводелец, анкетьор, санитар, медицинска сестра, копирайтър, редактор. От 1996 до 2001 г. работи като лекар в психиатричната болница в Курило. От 1995 г. се занимава с публицистика, радио, телевизия.

Публикува различни текстове в периодичния печат – списанията "SAX", „Егоист“, „Едно“, „Найт лайф“, „Ева“, „Клуб М“, вестници. Бил е сценарист на телевизионни и радиопредавания: „Квартал“, „Хъшове“, „Каналето“, „Шаш“, „Досиетата Хъ“, „Пълна лудница“. През 2006-та е съосновател, заедно с Мартин Карбовски и Ангел Константинов, на литературен клуб Литература Диктатура. Започва да пише поезия и проза през 1997 г.

Калин Терзийски е написал книгите: „Сол“ (стихове), „Тринайсет парчета от счупеното време“ (разкази), „Сурови мисли със странен сос“ (разкази), „Има ли кой да ви обича“ (разкази), „Алкохол“ (роман), „Любовта на 35 -годишната жена“ (разкази), „За ползата от позите“ (стихове). Участва в сборниците: „Недялко яде лайна в НДК (project)“, „Антология на живите“, „Обществен експеримент“, „Троица“.

Откъс:

А след това нещата продължиха доста по-вихрено, доста по-бързо. Както човек започва да тича в гората. Първо – неуверено.
Затичайте се някоя тъмна нощ в парка или в някоя гора. По широка пътека. Ще усетите тая плаха неувереност в началото. Която изпитвах и аз в началото на моето познанство с Д.
А после ще се затичвате все по-бързо и по-бързо. Ще усетите криле на краката си. Ще се усетите като бързоногия бог Хермес с крилатите сандали; като китайски лекоатлет с китайски крилати сандали от град Харбин; като сребрист планински снежен лъв-барс, който скача по девет метра от снежна скала на снежна скала...
Така полетях аз.
Всъщност – лежах си и се разхождах.
Тия дни нямах работа. Пишех разни неща и се готвех за представлението. Тъй като не играех в него, ходех само отвреме навреме на репетиции – бях просто автор и работата ми беше да наблюдавам с умно разбиране. Режисьорът и актьорите се трудеха, а аз бродех като привидение из залата и из потайностите на театъра.
Често посядах в гардероба зад дългия тезгях, зад който стоеше и гардеробиерът по време на представление. Седях на мек и удобен стол и четях в полумрака някоя хубава книжка. Мислех си за Д.
Открих, че си мисля за нея като някакъв хитър... хм, въобще не и хитър, като най-обикновен измъчен и стар сребролюбец. Който отвреме навреме – когато подаграта го измъчи ужасно, когато горчивата мисъл за недалечната смърт го измъчи съвсем – ей така, за сладост и успокоение – си изважда хубавата делвичка с жълтици. И ги брои, и ги пипа, и им се наслаждава! Те са неговото упование, те са неговите светли мигове и радостни моменти. На слава, възторг, любов и нежност! Те са по-хубави от истинските мигове на слава, любов и нежност – понякога си мисли той; защото истинските отминават и свършват, и носят само празнота и разочарование. А тези – втъкани във веществото на жълтичките – са в бъдещето, в небитието, там някъде... Никога няма да се случат, но са възможни! А тези, които са се случили – те вече не са възможни!
Ах, колко е тъжно, ах, колко е сладко, ах, колко е горчиво в сърцето на горкия стар скъперник-сребролюбец!
Изпитвах истинска нежна болка и съчувствие към него – когато си представех, че приличам на него!
Та нима можеш да укориш някого, особено когато е стар и нещастен – че търси упование, сладост и подкрепа – пък ако ще да е и в делвичка пари?
И аз така, по същия начин – от време на време изваждах мисълта за Д. И я поглаждах с ръка. И мисълта за нея светваше с мека светлина – като арабска вълшебна лампа.
И аз й се наслаждавах малко време. А след това скъпернически, старчески, пестеливо и скромно я прибирах – с въздишка – отново в мрака на неосветеното подсъзнание. За да я извадя отново – когато тъгата и горчивината отново ме нападнат.
От какво изпитваше тъга и от какво изпитваше горчивина? – ще попита някой.
Защото животът е сам по себе си горчив и тъжен, докато не се появи някоя благодатна Д., по дяволите! – бях готов да извикам аз.
Можех да изтърся и нещо свързано с възрастта и със самотата... Но нямаше да е сериозно.
Аз не бях нито стар, нито самотен. Просто когато няма повод за щастие – човек е нещастен. Поне аз. Или може би по-точно – когато види, че съществуват поводи за щастие. И те го подмамят. Иначе докато живее улисан в сивия живот просто така – по инерция, без особени чувства – не изпитва особена тъга. Но види ли някой блестящ повод за щастие да се носи из въздуха, той веднага усеща тъгата и празнотата на живота.
Прищява му се мъчително и сърцераздирателно този повод за щастие да стане негов!
Мислех за Д.