Дария Симеонова: Адреналинът на сцената действа като наркотик

Много зависи. Има режисьори, които дават адски много свобода. Това никак не е лошо до един момент, в който актьорът изобщо не знае къде са му параметрите, докъде е верен на персонажа и докъде може да се развихри.

За мен най-добрият вариант е режисьорът да ми даде коловоз, посока. Тя да е много конкретна и точна, но в нея аз да съм свободна. Тоест, аз трябва да стигна от точка А до точка Б, но как – това е моята работа!

Отговорността за цялото е на режисьора. Ако остави всичко на актьора рискува, защото актьорите сме малко егоцентрични същества и дърпаме повече към себе си, към своята гледна точка. Но разбира се, в различните проекти важат и различни подходи.

Най-добре ми е да имам ограничена свобода!

Продуцент си на спектакъла „Любовта на Анатол“ в театър „Сфумато“. Какво те привлече в продуцентството?

Всъщност не се възприемам изобщо като продуцент. Обстоятелствата около създаването на спектакъла направиха така, че аз да съм продуцент. Завършвайки НАТФИЗ единият от асистентите ни, режисьорът Антон Угринов, направи с нашия клас едно представление в „Сфумато“ – „Хоровод на любовта“, което ни беше като дипломно, но продължи да се играе цели 5 години при пълен салон.

Много обичахме това представление, то си имаше своя успех. Най-важното беше, че това ни събираше отново и отново като клас. Една вечер, след поредното представление, възникна идеята да направим нов проект заедно.

С Антон Угринов бяхме харесали текста на Шницлер „Анатол“ и решихме да направим него. Имахме всичко – място, текст, режисьор, актьори, но нямахме пари.

Така се случи, късмет, че аз успях да открия парите от меценат, който се съгласи да ни помогне, за да осъществим проекта. Поех задачата и организационно да синхронизирам нещата и с течение на обстоятелствата се оказах в ролята на продуцент.

Снимка: Ивайло Петров

Но това не означава, че искам да се занимавам с това. Засега искам да се занимавам само с театър и кино.

А с режисьорство би ли се занимавала? Много твои колеги в определен момент преминават от другата страна на сцената или камерата.

Не, засега не. Аз смятам, че това е много отговорна и трудна професия, защото за да събереш едни хора и да ги вдъхновиш с идеята си, със себе си, с това, което искаш да кажеш е много трудно. Режисьорът трябва да бъде много ерудиран и интелигентен човек. Трябва да е дори психолог, за да може да намери път към всеки един от екипа. И това са страшно много качества, събрани в една личност и аз със сигурност не се смятам за такава личност.

Преподаваш в детска актьорска школа. Ще ми разкажеш ли малко повече?

Да, преподавах в школата в Младежкия театър, чийто ръководител е Малин Кръстев. Прекарах 4 прекрасни години там.

Как попадна там?

Малин ме покани. С него се запознах, когато бях студентка в НАТФИЗ. Той много ми е помагал през годините. Малин е човекът, който ми каза: „Научи се да чакаш умно!“. Той ми е и преподавател, и ментор без конкретно да е бил част от обучението ми.

И когато завърших той ме покани в школата да асистирам в подготовката на децата. Аз естествено нямах самочувствието на актьор, който може да подготвя млади таланти при положение, че току-що съм завършила. Но Малин беше категоричен с репликата: „Но ти имаш 4 години пред тях!“, с което ме убеди да се съглася.

Бяха фантастични години, защото много се привързваш към тези деца и се чувстваш страхотно. От този сезон не съм в школата, защото бях поела много ангажименти и започнах да усещам, че не съм пълноценна, което за мен е важно.

Снимка: Ивайло Петров

Ти си перфекционист.

Да, обичам съзнанието ми да е ангажирано с едно основно нещо, но да го направя както трябва.

Децата, с които си работила, вероятно те зареждат?

Определено да. Много ми липсва това чисто възприемане на света, което с времето започва да губи сензитивността си. Докато при малките и чисти деца тази чувствителност все още я има. Това те кара да се върнеш назад и да се почувстваш отново сякаш си в началото.

Удоволствие е дори само да гледаш реакциите на децата. Много съм научила от тях, както и от Малин. Преподаването е много взаимен процес.

Кои твои колеги освен Малин Кръстев те вдъхновяват?

Определено моят професор Атанас Атанасов. Също така Петър Върбанов, в чиято школа пък аз съм била преди НАТФИЗ. Той е налял първите капчици в чашката. Иван Добчев е един от последните ми вдъхновители. И още много други големи актьори, на които се възхищавам.

Възхищавам се на Мария Каварджикова и Стоян Алексиев, с които сега играем в сериала. Имала съм щастието да играя на една сцена с Наум Шопов, за което съм изключително благодарна на съдбата. Опитвам се винаги да попия от всекиго по нещо.

Като актриса случвало ли ти се е да изпитваш срам или страх да излезеш на сцената или да изиграеш някаква роля?

Разбира се. Ние актьорите не сме чак толкова разкрепостени, колкото повечето хора смятат. И нас понякога ни е срам и страх да направим нещо. Малко са тези актьори, които със замах правят всичко без скрупули. Повечето минаваме дълъг процес на осъзнаване и усъвършенстване на крайния резултат, който за публиката изглежда свободно и смело изигран.

Аз специално непрекъснато изпитвам срам, но всеки път си казвам, че трябва да скоча от скалата. Броя до 3, преглъщам и правя, каквото трябва да се направи.

Снимка: Ивайло Петров

Адреналинът, който ти дава това преодоляване на себе си в името на ролята е нещо незаменимо. Той те държи понякога дни наред. Затова, който се е докоснал до това, много трудно се отказва. Ставаш нещо като наркоман за този сценичен адреналин!

Имаш номинации за много театрални награди. Какво си мисли една млада актриса след такова признание?

Да получиш такава оценка като номинацията е хубаво, мотивиращо, приятно, определено. Много е хубаво, когато онова, което правиш не отива напразно и ролята, която играеш е оценена позитивно. Всяка една от номинациите, които съм получила е чест и удоволствие. Не е важно дали ще взема награда, колкото и клиширано да звучи. Наистина признанието от номинацията за мен е достатъчно.

Благодарна съм за тези оценки, но съм по-благодарна за срещите, които са ме довели до тези номинации. Срещите с Иван Добчев, с Крис Шарков, с партньорите ми в тези спектакли и целият процес, довел ме до това признание са много по-голяма награда от самите номинации.

Предполагам и наградата на публиката...

А това пък е най-голямата награда! Онзи ден след „Антигона“ в Театър „София“ при финалния поклон един човек от втори ред се изправи с широко отворени към мен очи, ръкопляскаше с всичка сила. Аз разбрах, че аплодисментите му бяха за мен, защото ме гледаше втренчено и с огромно одобрение. Каква по-голяма награда мога да получа от това да знам, че съм дала на този човек нещо, с което той ще се прибере малко по-богат вкъщи!

Как поддържаш хубавата си фигура?

Със спорт предимно. Това е истината. Важно е да има движение. Не спазвам диети. Аз съм страшен чревоугодник. Но, естествено, ако преям някоя вечер, на следващия ден се ограничавам, за да компенсирам. Ежедневието ми е много активно.

Какво спортуваш?

В момента ходя на кондиционни тренировки и съвсем отскоро ходя и на йога, карам колело. Лятото карам малко кайтсърф, боря се във вълните с хавайката, такива неща.

Каква зодия си?

Скорпион.

Бял или черен?

Бял!

Има ли черти от характера ти, които не харесваш?

Разбира се, много. Понякога съм прекален перфекционист. Често ми се случва да искам хората да мислят като мен или да имат моето отношение към дадено нещо, например работата. Не си харесвам наивитета, който се проявява понякога.

А какво харесваш в себе си?

Това е още по-труден въпрос! Не мога да кажа. Човек трудно определя сам себе си. По-лесно е да се огледаш в очите на другите, въпреки че често пък оставям погрешно първо впечатление у много хора.

Работиш ли върху нови проекти в театъра или телевизията?

В Театър „София“ за този сезон нямам нови репетиции, но пък предстои евентуална възможност за втори сезон на „Откраднат живот“.

Твоето пожелание към читателките на Az-jenata.bg...

Бъдете щастливи и знайте, че щастието зависи само и единствено от теб самия.