Магията на българския танц

Българските народни танци отразяват искрено и непосредствено характера, темперамента, силата, ловкостта, издръжливостта, находчивостта и хумора на здравия, жизнерадостен и талантлив българин.
Наименованията на отделните танци – хора, игри и ръченици са извънредно разнообразни, като в много от случаите са заимствани от песента, на която са играни най-често, от някои характерни движения или от значението, което имат в бита на българина.
Най-широко отражение в танца е намерил ритъмът на ежедневния труд. Елементи от поминъка на българина са отразени в много народни танци като движения или директно в наименованието на танца: “Копаница”, “Сечи, копай”, “Сей, сей боб”, “Градим, градим градина” и др.
Занаятчийството също е оставило своя отпечатък в нашите танци. В “Калайджийското” танцуващите се завъртат върху двата си крака ту на едната, ту на другата страна, което наподобява изтриването на съдовете с пясък при калайдисването. В “Грънчарското” с краката се изпълняват движения, наподобяващи въртенето на грънчарското колело.
В зависимост от темпото на изпълнение, народните танци могат да бъдат разделени на кротки, умерени и буйни.
Бавните, кротки хора излъчват трезвеност, съсредоточеност и вглъбеност на танцуващите. При такива хора те дори водят разговор помежду си, а краката им едва се отделят от земята.
В буйните хора има много пъргавина и енергичност, в тях танцуващите влагат много майсторство, което не означава, че в кротките и умерените то липсва.
Танцът и мястото за неговото изпълнение – селския мегдан и хорище, са били естествен отдушник за българина – време за отмора и общуване. Там той е развивал своите дарби на тънък наблюдател, изпълнител и творец.
В българските народни танци вземат участие всички – деца, девойки, младежи, възрастни мъже и жени, дори старци.

Женските танци са по-плавни и бавни (“кротки”), със свенлива грациозност. Движенията са по-приглушени, по-ниски. В танца жената не си позволява излишна волност и свобода, а пази своето достойнство. Някогашният морал е диктувал женската игра да бъде по-бедна на движения, по-спокойна и кипра от мъжката. В повечето случаи танцуващите девойки и жени са съпровождали танца си с песен, която сами са пеели.
Мъжките танци са по-бързи, по-буйни, по-скокливи и много по-сложни. В тях българинът показва своята пъргавина, ловкост и находчивост. В танца той се чувства горд, достоен и спокоен, а празничното настроение му помага да развива и усъвършенства още повече танцовите си умения. Мъжът е новаторът в танца, той измисля и добавя нови движения и фрази.
В миналото мъжете и жените са правели отделни хора. Дори женските хора се делели на момински, невестински и за възрастни жени. Впоследствие хората се съединили. При свързването обаче, един за друг са се хващали близки и роднини и въпреки това залавянето е ставало чрез кърпа, а не директно ръка за ръка. Това е повелявал тогавашният морал.
В някои райони на Северозападна България местното население казва, че когато играе, “лети” . С “лети” се характеризира от една страна леката и вихрена игра, от друга – състоянието на танцуващия, за когото играта е някакво отделяне от земята, откъсване от грижите на всекидневието и преминаване към желаното и обично състояние на радост и веселие.
Българинът, когато играе “лети”, като вятър, а свободно разлюляните му ръце допълват това усещане.
Такива сме ние, българите – когато правим нещо, го правим истински, всеотдайно и с много любов, независимо дали става дума за работа или развлечение.
Това се отнася с пълна сила, разбира се, и за работата ни по настоящия самоучител. Той е плод на старанието и професионализма на един чудесен екип, който “повежда хорото” през една тематична област, която е неимоверно трудна, необятна, но изключително красива и благородна – подпомагането ни в разучаването на българските народни танци.