„Повече от музика“ – Аби Хименес

Колко често се случва непознато куче да скочи внезапно в колата ви? Слоун още не подозира, но тази случайна и доста комична среща с четириногия Тъкър ще промени живота ѝ из основи. След множество неуспешни опити да се свърже със собственика му, Слоун решава да го задържи... Докато не получава обаждане от вбесяващия, но изключително привлекателен музикант Джейсън. Той е на турне в Австралия и иска да прибере любимеца си веднага щом се върне. Колкото повече разговарят, толкова повече се разпалват искрите между тях. Тя не е сигурна, че е готова за нова връзка. Той е решен да я спечели. Но Джейсън е в разгара на кариерата си, а музикалната индустрия и истинската любов сякаш са несъвместими...

Аби Хименес обича да пие кафе и да пише любовни истории. През 2007 година открива собствена пекарна за сладкиши, която събира посетители от цял свят. Книгите ѝ пленяват сърцата на хиляди читатели и бързо се превръщат в бестселъри.

Откъс

Джейсън
Песен: Talk Too Much, Изпълнител: Coin,
Албум: How Will You Know If You Never Try

Голямата разлика във времето между Мелбърн и Калифорния ме прецака. Искаше ми се да мога да кажа, че съм се забавил заради умора след дълъг полет, но истинският проблем беше, че трябваше да отложа съобщенията до Слоун, за да не я събудя посред нощ. Закачките с нея се бяха превърнали в новото ми любимо занимание. Говорихме си в чата и си разменяхме съобщения целия четвъртък, по мое време, но в петък имах репетиции и саундчек.
Беше ми изпратила снимка на Тъкър, а аз ѝ отговорих само с една дума. След това нямах нито миг свободен чак до след вечеря, в 19:00 часа австралийско време, което за Слоун беше 01:00 часа сутринта.
В събота сутринта се събудих от вибрацията на телефона си на нощното шкафче. Въведох съобщението си още съвсем сънен.
Джейсън: Нов ден е и имам право на нов въпрос.
Подскачащите точки не се появиха и когато телефонът иззвъня в ръката ми, се оказа, че е Ърни.
– Добро утро там, долу. Доколкото разбирам, не си си проверявал имейла днес?
По вятъра, който се чуваше в телефона, можех да разбера, че той е в колата си с отворен гюрук.
– Сега те моля да не откачаш от ужас, когато чуеш какво имам да ти казвам. Полетът до Австралия е петнайсет часа и не мога да дойда, за да те стисна за врата, за да се стегнеш. По дяволите! Седнах в леглото и пуснах разговора на високоговорител. Отворих имейла, хвърлих един поглед на прикачения файл и поклатих глава.
– Не. Аз си пиша текстовете. Пея свои текстове, Ърни.
– Знам. Знам, че е така, и това са абсолютни глупости, но вече сме говорили за това.
– Говорихме ли за това, че някой друг ще ми пише текстовете? – Примижах към екрана. – Какво е това, по дяволите? Прилича на поп песен. Римуват „бонбонче“ с „фъстъче“. Аз не пея такива глупости.
По телефона прозвуча клаксон и Ърни каза на някого да си го начука. Агентът караше като луд.
– Виж, имаш нужда от кросовър* хит. Харесвам инди рок. Готино е да слушам, докато си дръпвам джойнт, криейки се от съпругата си, но тези неща не стават платинени. Ако искаш да станеш известен като Дон Хенли**, както беше казал, че искаш, начинът да го направиш е с кросовър хит за масовата публика.
– Да, ясно – опънах се аз. – Но трябваше аз да напиша музиката.
– Е, опитахме по твоя начин. Не си писал нищо от шест месеца и твоите продуценти стават неспокойни. Искат да са сигурни, че инвестицията им ще се върне. Вече си се хванал на хорото с тези хора, време е да им направиш малко вятър. Излъжи ги. Кажи им това, което искат да чуят – че ще отстъпиш, ще се съгласиш с настояванията им и ще изпееш това, което те помолят, после напиши нещо, което ще ги побърка, и ги смени при първа възможност. Така се прави.
Прокарах ръка по лицето си.
– По дяволите! – измърморих. – И ако не мога да напиша нещо, което ще ги подлуди? Тогава какво?
– Тогава това значи две песни в албум от десет, и правиш каквото, по дяволите, искаш с останалата част. Виж, ти и твоите продуценти имате едни и същи цели. Да продавате. Ако не можеш да осигуриш материал, който да се продава, те ще ти го осигурят. Това е партньорство. Знам, че си творец и това е твоят свят и самото предложение да пееш нещо, което не си написал, ти се струва като да избереш коя полово предавана инфекция искаш. Но се набута в света на големите батковци и сега е времето на големите батковци. Време е да станеш голямо момче.
– Чуха се две леки изсвирвания на клаксона. – Ухилваш се и се справяш! И знаеш ли защо? Защото си проклет професионалист.
Още един дълъг, оглушителен клаксон.
Загледах се в отражението си в черния телевизор на скрина в края на леглото. Не можех да пиша. Изпитвах някаква лирична тревожност за представянето си. Никога преди не ми се беше налагало да пиша по поръчка и сега, като знаех, че това чакат от мен, се чувствах така, сякаш изсмукват енергията ми. Бях „пипнал“ саундтрака, но едва-едва, и най-доброто в албума бяха трите песни, които написах с Лола Симоне – и в по-голяма степен го направи тя. Позволих си тези две седмици на преход в Нова Зеландия с надеждата, че усамотението ще даде отново тласък на моето творчество, но дори това не ми беше помогнало. Не бях против сътрудничеството. Дори не бях напълно против да пея нещо, което не съм написал – но песента трябваше да е страхотна. Трябваше да звучи като мен и трябваше да е невероятна. А тази не беше такава.
Стиснах силно очи.
– Мразя това.
– Да, добре, нека парите и славата те утешат.
Погледнах отново текста и се свих. Дори не ми харесваше мисълта да кажа, че ще изпея това. Но какъв избор имах? Не исках да изглеждам така, сякаш не желая да съдействам, а и не беше като да имам нещо друго да им предложа.
– Така да бъде. – Изплюх думите, като че ли имаха лош вкус в устата ми.
– Добро момче. Освен това те ще добавят пиротехника и мъгла на концертите ти.
– Какво?
– Надявам се, че харесваш конфети. Ще ги уведомя, че си съгласен и си много развълнуван. Хей! Гледай си шибаната лента...
Ърни затвори.
Изпуснах дълга въздишка. Пеех на сцената само с прожектор, табуретка и микрофон. Не съм подготвял реквизит и ефекти и със сигурност не съм пял поп лайна, които не съм написал.
Ърни ме беше предупредил за това. Когато подписвах договора за звукозапис, знаех, че този ден може да дойде и щеше да се окаже, че компрометирам виждането си за работата. Но сега се чувствах още по-зле. Имах чувството, че продавам проклетата си душа. Хвърлих телефона на леглото, станах и си взех душ. След това си направих черно кафе в малката кафеварка и излязох на балкона да го изпия.
Стаята ми гледаше към стадион „Марвъл“, където щях да свиря утре. Хората се разхождаха долу по улицата като мравки под слабия дъждец. Докъдето стигаше погледът ми, се виждаше стъкло и мокър бетон. Никакви дървета. Само миризмата на влажен асфалт. Този хотел беше хубав. С всички удобства. Не че съм придирчив къде отсядам. Мога да спя на диван, като покрия лицето си с ръка. Това беше просто хубава промяна – която дойде, защото имах голям музикален продуцент, който ми беше назначил личен мениджър на турне. Дневни за румсървис, отлични звукозаписни студия, солидни аванси, полети в първа класа – които обикновено раздавах на приятелите си, но въпреки това си бяха превземки. Примирен, издишах през носа. Ърни беше прав. Това беше само бизнес. Бях независим музикант толкова дълго и просто не бях свикнал да ми казват какво да правя и как да го правя. Трябваше да свикна. Слоун все още не ми беше изпратила съобщение. Облегнах се на парапета и отново погледнах телефона си, чудейки се дали не е изпиукал, а аз да не съм го чул. Пак проверих дали е получила последното съобщение. Беше означено като прочетено. Никога преди не ѝ беше отнемало толкова време да отговори. Когато Лола ми изпрати съобщение със снимка как си облизва зърното, останах двойно раздразнен. Тя имаше нов телефонен номер. Отново. Вече бях блокирал последните два. По дяволите, вероятно щеше да се наложи аз да си сменя номера, тъй като блокирането на нейния не променяше нищо.Раздразнен, изтрих снимката и реших да отида на фитнес. Нямах нищо по график. Всъщност очаквах с нетърпение деня, когато щях да имам време да се шегувам със Слоун, както намеря за добре. Не ми беше хрумнало, че може би тя няма да е на разположение или няма да се интересува.
Междувременно съобщението от Лола и обаждането на Ърни скапаха сутринта ми. Досега не бях осъзнавал колко се радвам на всекидневния спаринг със Слоун, докато не се оказа, че тя може да спре да приема предизвикателствата ми. Тя беше забавна. Приятно ми беше да говоря с нея. Харесаше ми също да чувам какво прави Тъкър, макар че ми се струваше, че щях да го проверявам ужасно рядко, ако беше останал при Моник. Връзвах си маратонките, когато мобилният ми телефон изпиука. Обърнах екрана към себе си и се усмихнах.
Слоун: Нали не си мислиш, че имаш право на два въпроса, само защото пропусна вчера.
Изхлузих обувките си, върнах се на леглото и седнах усмихнат до таблата.
Джейсън: Имаш ли време да те чуя по телефона?
Точките започнаха да подскачат. По дяволите, обичах тези точки!
Слоун: Разбира се.
Кликнах върху иконката и притиснах телефона до ухото си.
– Значи ще ме лишиш от въпрос, защото бях джентълмен и не ти се обадих в един часа посред нощ, за да ти го задам? – подразних я, когато вдигна.
– Струва ми се, че един джентълмен, който наистина иска да ме опознае по-добре, щеше да намери време да изпрати съобщение със своя въпрос в разумни часове.
– Вчера бях много зает.
– Звучи така, сякаш просто не си бил мотивиран правилно.
Съобщението отнема няколко секунди. Сега не ми остава друго, освен да те накажа.
Тонът ѝ беше закачлив, но тя нямаше да ми спести критиките. Дали пък не ми беше малко ядосана, че не ѝ обърнах внимание вчера? При тази мисъл се усмихнах на себе си.
– Какво мога да направя, за да те компенсирам? Дай ми адреса си и ще ти изпратя цветя. Кои са ти любимите?
– Слънчогледи. И няма такъв шанс.
– Предположих, че може да отговориш така.
– Знаеше, че ще отговоря така. Е, какъв е въпросът?
Дори не трябваше да мисля върху това.
– Какво каза на приятелката си Кристен за мен?
Слоун изпъшка.
– Мисля, че бих предпочела да ти изпратя снимка.
– Толкова лошо ли е, а?
– Ако ти позволя да си зададеш пропуснатия въпрос, ще промениш ли този?
– Определено не. – Тя въздъхна и аз изсумтях. Тогава ѝ хвърлих спасителен пояс. – Ще ти кажа какво ще направим: ако се съгласиш, че излетът ни с Тъкър ще бъде среща, ще те попитам нещо друго. Или можеш да продължиш да го наричаш среща и после да ми разкажеш всичко за това, за което вие, двете дами, си говорихте вчера. Или можеш да ми изпратиш снимка. Във всички случаи печеля. Всъщност не мога да реша кой вариант ми харесва най-много – всички са толкова страхотни.
Тя се засмя.
– Няма да се откажеш, нали?
– Не.
– Знаеш ли какво? Мисля, че ще ти кажа какво казах. Защото всъщност казах много малко. Показах ѝ снимката ти. Казах, че сме си разменяли съобщения и сме се чули по телефона. И че ще си вземеш Тъкър. Това е. Зададе грешния въпрос. Трябваше да попиташ какво каза Кристен в отговор на моите думи. Забележката ѝ беше от пикантните.
– Показа ли ѝ моя снимка? – попитах, ухилен.
– Да.
– Защо?
– Кристен е най-добрата ми приятелка и си говорихме за теб – защити се Слоун.
– Значи си съгласна, че е полезно да имаш снимка на някого?
– Усещам накъде биеш, но номерът няма да мине.
– Знаеш ли, и аз имам най-добър приятел. Купър, барманът долу, също би искал да види снимка, която да върви заедно с разказите ми за теб.
– Е, Купър ще трябва да ти помогне да измислиш много по-добри въпроси, нали?
Сложих ръка зад главата си и се усмихнах.
– Направи си снимката ми като уолпейпър на телефона.
– Какво? Не!
– Направи го, предизвиквам те.
– Не. Тъкър е моят уолпейпър. Харесва ми Тъкър да ми е уолпейпър. За разлика от баща си, Тъкър се държи добре.
– Е, честно казано, той има среща, а не делово мероприятие.
Тя се засмя.
* Музикални произведения или изпълнители, които се харесват на различна публика. – Бел. прев.
** Американски музикант, певец, автор на текстове, продуцент, основател на групата „Игълс“. – Бел. прев.
В четивото всяка глава включва песни, а плейлистът за книгата е достъпен в Spotify и Apple Music.

На книжния пазар от 29 юни 2021 г.
Обем: 352 стр.
Издателство: „Ера“
ISBN: 978-954-389-626-4
Корична цена: 17 лв.