Роман със супергерой ветеринарен лекар завладява сърцата на малките читатели

Нов детски роман със супергерой ветеринарен лекар ще завладее сърцата на малките читатели. Книгата „Ветман и неговите бионични животни“ (издателство Noble Star Books) разказва за Имоджен и Финдли, сестричка и братче, които много обичат животните. Един ден те се сблъскват със сериозна опасност и по пътя си към спасението на малко таралежче в беда се запознават с Ветман. Когато Имоджен и Финдли го отвеждат при Ветман, те нямат представа, че им предстои да поемат на важна мисия за спасението не само на новия си бодлив приятел.

Ветман не е обикновен ветеринарен лекар – той притежава лечебни сили, които надхвърлят общоприетите представи, както и племе от бионични животни, които му помагат. Действието в романа се развива малко преди Коледа и е чудесен коледен подарък за всички деца на възраст между 7 и 12 години, както и за всички онези, които обичат животните.

Кой е Ноел Фицпатрик, автор на детския роман „Ветман и неговите бионични животни“?

Автор на романа е д-р Ноел Фицпатрик, световноизвестен ветеринарен хирург, основател на ветеринарна клиника, в която извършва хирургични и ортопедични операции, включително чрез имплантиране на бионични крайници. Д-р Фицпатрик е и водещ на телевизионното предаване „Супервет“ („Суперветеринар“), в което показва случаи от практиката си и използването на бионика в лечението на животни. Методът на протезиране, разработен от него, се използва и от хуманни лекари.

Снимка: Marsha Arnold 

Авторът на романа – ветеринарният лекар д-р Ноел Фицпатрик, измисля героя си Ветман, когато е на 10 години. В представите му Ветман спасява всички изоставени, болни и наранени животинчета посредством бионика – обединяване на биология и електроника в едно чрез пренасяне на технологиите в медицината. Днес биониката е широко разпространена в медицината и напредва все по-бързо и по-осезаемо с разработването на протези за загубени крайници, слухови и зрителни импланти и други.

Ноел Фицпатрик влага в своя герой разбирането, че всички ние трябва да се грижим за животните. В своята история за любов, надежда и вяра, претворена в детски роман, той се ръководи от своята неизменна пътеводна светлина, която го напътства през цялата му кариера и в личния живот – любовта към всяко живо същество.

„Дълбоко вярвам, че Ветман и неговото бионично племе ще вдъхновят децата да следват мечтите си и да осъзнаят какъв значим принос могат да имат, ако се отнасят с любов и уважение както към хората, така и към животните“, споделя д-р Фицпатрик.

В последните дни от подготовката на ръкописа на „Ветман и неговите бионични животни“ Ноел Фицпатрик губи кучето си от порода Бордър коли Кийра. Днес той живее в Съри с котките си от порода Мейн кун Рикошет и Ескалибур.

Издател е Noble Star Books – издателство, създадено през пролетта на 2022 г. До момента с логото на Noble Star Books са излезли три книги – „Как да насърчим осъзнатост при децата“ на Шели Мърфи, PhD, практическо ръководство за насърчаване на осъзнатост при децата; детският роман „Ветман и неговите бионични животни“ на д-р Ноел Фицпатрик, както и триизмерната картинна книжка „Елфите и обущарят“. В ноември се появиха и първите две заглавия от поредицата „Чудесата на познанието“ – „Да изследваме роботиката“ и „Да изследваме Космоса“.
Повече информация може да намерите тук: www.noblestarbooks.com.

* * *

Представяме ви откъс от книгата:

Глава 1

Пират подскочи на задните си крака и избута подвижната вратичка към клетката си, както правеше винаги, щом Имоджен дойдеше на смяна. Киара, жената, която ръководеше Приюта за домашни любимци, казваше, че той е едно от най-умните и смели кучета, които някога е имала привилегията да спасява, а тя се занимаваше с тази работа от трийсет години! Началото на живота било трудно за Пират – бяха го изоставили на някакъв глух път в мрака и той беше благодарен, че получава ласки и има покрив над главата си. Всички други кучета започнаха да лаят и вият, щом видяха голямата черна торба, която Имоджен буташе в количката, но не и Пират. Той наклони настрани черно-бялата си рошава глава по своя неповторимо сладък начин и просто въздъхна, докато размахваше опашка. Имоджен застопори количката и погали муцуната му през решетките.– Здравей, момче – поздрави го тя. – Изви- нявай, че не дойдох по-рано. Бях заета да чистя клетките. Готов ли си за разходката?Докато Имоджен вземаше каишката от близката стойка, опашката на Пират се раз- движи още по-свирепо. Тя идваше в Приюта за домашни любимци вече почти шест месеца от лятото насам, по четири пъти седмично. Майка ѝ беше предложила да стане доброволец тук, понеже Имоджен я тормозеше да ѝ подари кученце. Според нея щеше да се откаже сама, като видеше каква отговорност е – разходки независимо от времето, събиране на кучешкото ако, отлагане на нещата, които иска да прави, заради грижите за кучето. Но Имоджен възприемаше тези отговорности не като тежест, а като привилегия.
Всъщност всичко в приюта ѝ харесваше: храненето, чистенето на клетките, ресането на козина и рязането на нокти, работата по строежа на нови площадки за игра… За нея беше много по-добре да е с животните, отколкото сред хора. Освен това обожаваше всички кучета, независимо от породата – от малките чихуахуа, които джафкаха през цялото време, до бавните немски догове с големите им езици, които се лигавеха навсякъде. Но най-любим ѝ беше Пират. Той беше бордър коли с бяло лице и черно петно козина около лявото си око. Вече не беше млад, но не беше и стар. Никой не знаеше точната му възраст. Дори след като Имоджен срешеше козината му, което правеше редовно и той го обожаваше, Пират винаги си оставаше рошав. Докато нагласяше повода за каишката му, той подскачаше около нея.– Искаш ли си палтото? – попита го тя. – Навън е студено. Но Пират вече я дърпаше през вратата и към откритото поле. Да разхожда кучетата беше любимата част от задълженията на Имоджен. Можеше да прекара целия си живот на полето и да гледа как кучетата тичат наоколо заедно, докато душат живия плет и се наслаждават на всеки момент свобода. Докато двамата с Пират вървяха един до друг, тя му говореше, разказваше му за училище, за нещата, които я пра- вят щастлива, и нещата, които я тревожат. Той накланяше глава и наостряше уши и Имоджен беше сигурна, че я разбира по свой начин. В приюта имаше всякакви видове кучета, от изоставени кутрета, до такива, чиито стопани бяха починали или не можеха повече да се грижат за тях. Понякога беше по-лошо и за животните, които идваха, очевидно не се бяха грижили добре за тях. Това късаше сърцето на Имоджен. Някои бедни кучета и котки бяха преживели трудности и травми, заради които се страхуваха от хората и от другите бездомници, ръмжаха и драскаха и дори се опитваха да хапят. Киара обясни на Имоджен, че всички те всъщност искат само да се чувстват обичани и в безопасност. А не искаха ли точно това дълбоко в себе си и всички хора?Всяка седмица хората, които искаха да осиновят куче или котка, идваха в Приюта. Понякога взимаха да гледат някое куче за няколко дни, преди да решат окончателно. Обикновено най-лесно си намираха дом най-младите или най-чудатите кучета. За старите, мърляви кучета като Пират, който беше дошъл след смъртта на възрастната си майка, беше по-трудно. Киара не приспиваше кучета и котки, освен ако не бяха много болни и ги болеше, но парите в приюта винаги бяха проблем. Тя разчиташе на дарения и Имоджен искаше да прави всичко, което може, за да ѝ помогне. Веднъж изпече сладки за градински фестивал, всяка от които беше във формата на Пират, разбира се. Друг път направи цветна леха в полето, след което насади цветята в малки контейнери за предстояща разпродажба. Баща ѝ редовно работеше в градината и на нея градинарството също ѝ се удаваше. Когато стана 3 часът, времето да си тръгва, Имоджен гушна Пират за последен път, преди да затвори вратата на клетката му. – Съжалявам, Пират – каза тя. – Благодаря ти, че се разходи с мен. До съвсем скоро. Той облиза ръката ѝ и изскимтя. Това беше най-лошият момент.– Един ден ще дойдеш вкъщи с мен – про- шепна му тя. – Обещавам ти. Пират размаха опашка сякаш я разбираше. Имоджен помаха на Киара, докато се отправяше към изхода.– Благодаря отново, Ими! – извика тя след нея. – До скоро. Когато Имоджен излезе навън, видя, че на покрива на колата им е завързана голяма елха. Майка ѝ беше ходила в градинския център. Тя се покатери отпред при нея. Брат ѝ Финдли, както обикновено, играеше игри на задната седалка.– Здрасти – каза му тя. Той дори не я поздрави. Кафявият му бретон беше паднал над очите. Финдли беше такъв през повечето време – живееше в своя свят. А след смъртта на баща им стана по-зле. Докато майка ѝ потегляше, Имоджен зърна някакъв проблясък. Видя голяма черна птица, може би врана, която седеше неподвижна на покрива на кучешките колиби.
Само главата ѝ се движеше, потрепваше наляво–надясно. После се взря в нея. Очите ѝ проблясваха в червено, но сигурно беше игра на светлината. Имоджен потрепери.– Първо добрата или първо лошата нови- на? – попита майка ѝ.– Започни с добрата.– Ами, намерих украсата за Коледа в гаража.– А лошата?– Там явно е имало мишка.– О, колко сладко!Майка ѝ се намръщи.– Може би. Но е издъвкала половината украси.– Може ли да купим други?– Всичко вече е разпродадено – отвърна майка ѝ. – Мислех си дали да не събереш шишарки от градината и да ги изрисуваме?– Става – усмихна се Имоджен. Всъщност това ѝ звучеше като нещо доста скучно, като занимавка за деца, но не искаше да разочарова майка си. Докато потегляха, погледна назад и видя, че странната врана е изчезнала.

Име на книгата: Ветман и неговите бионични животни

Автор: Ноел Фицпатрик

Илюстратор: Джеймс Лансет

Преводач: Милена Иванова

Брой страници: 400

ISBN: 9786199218648