„Всяка неизбежна случайност“ – Ребека Ярос

Пътуването със самолет ужасява Изи, но тя е на борда и е готова да приложи всички съвети, за да понесе полета. Съдбата ѝ изпраща подарък в лицето на шокиращо привлекателния Нейт. Той успява да я разсее, да я разсмее и да я очарова. Краят на пътуването им е повече от неочакван и те губят връзка.

Изи и Нейт никога не забравят този полет и въпреки че пътищата им се преплитат, така и не успяват да уцелят правилния момент. Може би просто не им е писано да са заедно... въпреки привличането, приятелството, вълнението и близостта, които успяват да изградят по време на срещите си през годините.

Докато не се озовават в ситуация, която ще ги подложи на огромно изпитание, но би могла да направи бъдещето им заедно възможно.

ТикТок сензацията Ребека Ярос е автор на повече от 15 романа и е сред най-продаваните и награждавани писатели. Тя оглавява класациите на „Ню Йорк Таймс“ и „Амазон“. Има шест деца, обича хокея, да свири на китара и да помага на сираци. Живее в Колорадо със семейството си, което включва и английски булдог, една буйна чинчила и котката Мейн Кун, която властва над всички.

Откъс

Глава първа

Натаниъл

Кабул, Афганистан

Август 2021

Това тук не са Малдивите.

Затворих очи и отметнах глава към изгарящото следобедно слънце. Духаше лек вятър и можех почти да си представя, че влагата, която се стича по врата ми всъщност е вода, все едно току-що съм плувал. Почти.

Всъщност стоях на пистата на летището в Кабул и се питах как, по дяволите, при тази температура ботушите ми не са се стопили на бетона. Може би пък това пропуснато пътуване е знак на съдбата, задето тръгнах без нея.

– Ти се водиш в отпуск – обади се познат глас от лявата ми страна.

– Шшт! В отпуск съм. Не виждаш ли?

Отворих едно око точно колкото да видя Торес, застанал до мен. Масивното му чело беше заслонено от камуфлажната шапка с козирка.

– Какво да виждам? Че стоиш на пистата, отметнал глава назад, сякаш участваш в реклама на „Копъртон“?

Крайчетата на устните ми се извиха нагоре.

– Това не е писта, Торес. Това е малко бунгало на самия бряг на Малдивите. Не чуваш ли вълните?

Въздухът се изпълни с ритмичния шум на далечни витла.

– Чувам, че си си загубил ума – измърмори той. – Май пристигнаха

Неохотно отворих очи и огледах хоризонта за приближаващ самолет. След броени секунди го забелязах.

Пак се започва. Колкото и да обичах екшъна навремето, защото вървеше ръка за ръка с работата ми, трябва да призная, че започна да ми омръзва. Мирът звучи много по-хубаво от постоянната война.

– Как изобщо се забърка в тази работа? Мислех, че това е задача на Дженкинс? – попита Торес.

– Снощи го тръшна някакъв вирус, а не исках да моля Уорд да се отказва от отпуска си. Има деца – преместих ремъка за рамо на пушката, докато самолет С-130 се приземяваше на пистата. – Затова ще го играя бавачка на помощника на сенатор Лорън.

– Ами, с теб съм, както винаги.

– Оценявам го.

Най-добрият ми приятел не се е отделял от мен още от подбора за спецчастите. По дяволите, дори отпреди това!

– Надявам се до другата седмица Дженкинс да е започнал да се оправя, а аз да пътувам към Малдивите, преди да са дошли самите сенатори.

Можех почти да усетя вкуса на онези плодови напитки с чадърчета... един момент! Това е металическият мирис на самолетно гориво. Правилно.

– Знаеш ли, повечето ми познати използват отпуска си, за да отидат да видят семействата си – Торес погледна назад към останалите от екипа, които крачеха към нас и оправяха военните си униформи без нашивки, сякаш вярваха, че е възможно да ги направят пак нормални след четири месеца в тази страна.

– Е, повечето хора нямат семейство като моето – вдигнах рамене. Майка ми почина преди пет години, а единствената причина, поради която доброволно бих се срещнал с баща ми, щеше да е да го погреба.

Останалите от екипа стигнаха до нас и всички застанахме в редица с лице към самолета. Греъм застана от другата ми страна.

– Искаш ли аз да карам?

– Да.

Вече бях избрал хората, които искам да са с мен, докато Дженкинс се върне. Паркър и Елстън останаха в посолството.

– Всички ли са тук? – попита майор Уеб, когато стигна до нас, после се почеса по брадичката.

– Еха! Не помня кога за последен път видях истинското ти лице – Греъм се ухили на командира ни. Ведрата му усмивка контрастираше с тъмнокафявата кожа.

Уеб измърмори нещо за политиците, докато самолетът обикаляше съгласно инструкциите на координаторите на въздушния трафик.

Да си елитът на спецчастите, определено си има предимства. Неофициалният дух на другарство и незадължителното бръснене определено са сред тях. Да си загубиш отпуска, за да го играеш охранител на предварително пристигналата част от група на някакви сенатори – категорично не са предимство. Тази сутрин прекарах цял час с досието на Грег Нюкасъл. Моят повереник беше трийсет и три годишният заместник началник щаб на сенатор Лорън – както изглежда, един от лъскавите хора, отишли от юридическия факултет на Харвард направо в Капитолия. Групата идваше, както се казва, на мисия за „намиране на факти“, за да могат да докладват у дома как върви изтеглянето на американските части. По някаква доста смътна причина се съмнявах, че ще се зарадват на това, което ще открият.

– Само за освежаване на паметта... – каза Уеб, извади сгънат лист хартия от джоба си и погледна към определените шефове на охранителните отряди. – Маруун, твоят екип взема Бейкър от кабинета на конгресмен Гарсия – започна той. За тази мисия Уеб използваше кодираните имена, които ни бяха дадени за употреба на обществени места. – Голд, ти си с Търнър, на конгресмен Мърфи. Уайт, ти поемаш Хол от кабинета на сенатор Лиу. Грийн, ти отговаряш за Астор от кабинета на сенатор Лорън...

– Дадоха ми досието на Грег Нюкасъл... – прекъснах го аз.

Уеб погледна към листа.

– Изглежда, че в последния момент са направили промяна. Сега вземаш Астор, от кабинета на сенатор Лорън. Това е кабинетът, който се съсредоточава върху южните провинции и се опитва да доведе шахматния екип на девойките в Щатите.

Астор. Стомахът ми се качи в гърлото. Изключено е. Просто не е възможно!

– Отпусни се – прошепна Торес. – Това е често срещана фамилия.

Точно така. А и когато за последно чух за нея, тя работеше в някаква нюйоркска фирма, но оттогава минаха три години.

Дъждът се беше просмукал през палтото ми...

Потиснах безразсъдните си мисли и спомени, докато самолетът спираше пред нас, ръководен от наземния екипаж. От настилката се излъчваше горещина на блещукащи вълни и изкривяваше зрението ми. Задната врата се отвори, а пилотите спряха двигателите.

От самолета първо слязоха униформени военни пилоти, а след тях – група цивилни, за които предположих, че са съветниците на конгресмените. Пилотите дори помогнаха да свалят един „куфар“ от рампата.

Вдигнах вежди. Този тип не може да слезе сам по рампата, а е решил, че е добра идея да дойде в Афганистан

– Вие сериозно ли? – Келман, по-точно сержант Уайт за тази мисия, изсумтя. – Моля ви, кажете ми, че това не е моят човек.

– Започва се – мърмори Торес до мен.

Въздъхнах дълбоко и преброих до десет с надеждата по някакво чудо да съм се сдобил с търпение, преди да стигна до края. Не се сдобих. Само ни губеха времето.

Пилотите се усмихваха до уши, докато вървяха към нас, и скриваха от поглед хората отзад. Естествено, че бяха щастливи. Дошли са тук да оставят „куфарите“. Много се съмнявах, че биха продължили да се хилят, ако на тях им натресат да придружават надути цивилни без грам представа какво се случва край цял куп изнесени бази, които съвсем не са туристически дестинации, а зони на активни бойни действия.

Майор Уеб пристъпи напред, а пилотите насочиха политиците към първите редици на малкото си стадо. Бяха общо шестима...

Мамка му, сърцето ми... спря.

Примигнах бавно един, два пъти. Един порив на вятъра прогони лятната мараня. Не можех да сбъркам нито меднозлатистата коса, нито ослепителната усмивка. Бях готов да заложа живота си, че зад тези огромни слънчеви очила има тъмнокафяви очи, обрамчени от гъсти мигли. Ръцете ми се свиха и отпуснаха, сякаш след толкова години още усещам линиите на тялото ?.

Тя е.

– Добре ли си? – попита съвсем тихо Торес. – Изглеждаш така, сякаш ще си повърнеш закуската.

Не, не бях добре. Бях толкова далеч от добре, колкото е Ню Йорк от Афганистан. Не можех дори да продумам. Десет години минаха, откакто се срещнахме на съвсем различна писта, но когато я видях сега, дъхът ми просто секна.

Тя подаде дясната си ръка на Уеб за ръкостискане и намести дръжката на позната тъмнозелена раница с жълтеникав подтон на рамото си с лявата ръка. Още ли я пази? Слънчевата светлина падна върху тези пръсти и отражението заблестя по-ярко от сигнално огледало.

Какво... става... тук? Сърцето ми се люшна, подскочи и се съживи, после заби като лудо. Желанието ми да отрека случващото се беше толкова силно, че чак сърцето ме заболя.

Единствената жена, която съм обичал, беше тук – в проклета военна зона – с пръстена на друг мъж на ръката си. Щеше да стане съпруга на друг! Дори не познавах това копеле, но вече го мразех, вече знаех, че не е достатъчно добър за нея. Не че аз съм. Точно това открай време беше проблемът в отношенията ни.

Тя се обърна към мен и отвори смаяно уста, а усмивката ? посърна. С треперещи пръсти бутна слънчевите очила на темето си и отдолу се показаха големи кафяви очи, които изглеждаха също толкова стъписани, колкото се чувствах и аз.

Някакво менгеме стегна гърлото ми.

В периферното ми зрение Уеб продължаваше с посрещането, запознаваше политиците с охраната им и приближаваше към нас като някакъв предстоящ ядрен апокалипсис, докато ние се гледахме. Разделяха ни три метра, може би по-малко, и това разстояние беше едновременно и прекалено голямо, и твърде, твърде малко.

Тя тръгна напред и потръпна. Хвана косата си в юмрук, когато вятърът засвистя и засипа всичко с пясък и пръст, включително бялата блуза с навити ръкави. По дяволите, какво прави тя тук? Не ? беше мястото тук. Мястото ? беше в някой удобен ъглов офис, където нищо не може да я докосне... особено аз.

– Госпожо Астор, запознайте се с... – започна Уеб.

– Натаниъл Фелън – довърши тя, като оглеждаше лицето ми така, сякаш може би няма да го види никога повече, сякаш искаше да запомни всяка промяна, всеки белег, който бях получил през последните три години.

– Изи – само това успях да изрека при вида на тази скала от милион карата, която блестеше на ръката ? като предупредителен фар. По дяволите, на кого е казала „да“?

– Познавате ли се? – вдигна вежди Уеб и премести поглед от единия към другия.

– Да – отговорих аз.

– Вече не – отговори тя едновременно с мен.

Мамка му!

– Добре? – Уеб отново премести поглед от единия към другия и осъзна какво означава този неловък момент. – Това проблем ли ще бъде?

Да. Огромен проблем. Във въздуха между нас свистяха хиляди неизречени думи, плътни и безмилостни като пясъка, който връхлиташе над пистата.

– Вижте, мога да назнача някой друг... – започна Уеб.

– Не! – троснах се аз. За нищо на света няма да рискувам сигурността ?, като я поверя на друг. Тя беше вързана с мен, все едно дали ? харесва или не.

Уеб примигна – единственият признак на изненада, който проявяваше при каквито и да било обстоятелства – и погледна към Изи.

– Госпожо Астор?

– Всичко ще е наред. Моля ви, не се безпокойте – отговори тя с непринудена, добре отработена фалшива усмивка, от която по гръбнака ми пропълзяха тръпки.

– Добре тогава – бавно каза Уеб, обърна се към мен и изрече безшумно, само с устни: „Късмет!“, преди да продължи.

Вперихме поглед един в друг, докато всички чувства, които се борех да потисна от три години насам, си разкъртваха път със зъби и нокти към повърхността, разкъсваха стари рани, които така и не успяха да заздравеят до белези. Всъщност беше логично да се срещнем така. Открай време имахме навика да се сблъскваме в най-неподходящия момент на най-неудобното място. Беше доста подходящо този път да се случи на бойно поле.

– Мислех, че си в Ню Йорк – успях да изрека най-накрая. Гласът ми прозвуча така, сякаш са ме влачили по паважа поне десет минути. Където никой няма да се опита да те взриви.

– Така ли? – тя вдигна вежда и намести раницата обратно на рамото си. – Странно, защото аз си мислех, че си мъртъв... Май и двамата сме сбъркали.

На книжния пазар от 28 февруари 2024 г.
Обем: 384 стр.
Издателство: „Ера“
ISBN: 978-954-389-774-2
Корична цена: 22. лв.