Вероника Бенчева: Не позволих на рака да определи живота ми, а аз определих ролята му

Да чуеш диагнозата рак на гърдата с разсейки и то на 34 години, с малко дете у дома, с планове и мечти за сбъдване, е може би най-тежкото, което може да се случи на една жена. Вероника Бенчева го чува.

Тя е една от 4000-те жени в България, които всяка година чуват думите „рак на гърдата“ и знаят, че животът им няма да бъде същият никога повече.

Това, което обаче не знаят е, че в този труден момент силата и волята им да преминат през това изпитание са най-важни. Затова и ви представяме Вероника днес.

Не защото нейната история е уникална или много по-различна от тази на хилядите жени, които водят тази битка. А защото са малцина тези, които се осмеляват да говорят за рака като нея. Храбро, вдъхновяващо и до болка откровено.

„Аз определих каква ще е болестта в живота ми, не тя определя какъв да е животът ми“, казва Вероника за своята лична битка с рака.

Искрено се надявам, че повече хора ще прочетат нейната история и ще почувстват сила да се борят с тежките изпитания в живота си. Защото щом Вероника се е справила, ще можем и ние. 

Как стигнахте до диагнозата рак на гърдата, тъй като споменахте, че са минали месеци, преди да разберете какво ви е наистина?

Всичко започна с признаците на желязодефицитна анемия. Първо, да подчертая, че аз знаейки, че имам фамилна обремененост, ходех на мамологични прегледи на всеки 6 месеца, но оплакванията ми бяха като при желязодефицитна анемия – задъхвах се, падаше ми косата и много време обикалях различни лекари. От всичко това и имунитетът ми падна, започнах много често да боледувам от болести, които по-скоро се отнасят към бактериално-вирусните заболявания. В крайна сметка, аз сама, чрез самопреглед опипах формирование в едната гърда, след като бяха минали може би 8 месеца, в които ходех по лекари, без точна диагноза. Аз вече сама бях започнала да питам лекарите дали не е рак.

А с мамолог срещнахте ли се?

Да, срещнах се шест месеца преди да си опипам формированието в гърдата и той ми беше казал, че ми няма нищо. Че съм анемична, бледа. Анемията така и не се оправи, макар че пих много лекарства. След като напипах формированието, един личен лекар ми каза, моля те отиди в Токуда, защото не знам вече къде да те пратя. Изпрати ме при лекар, който завеждаше отделение по хематология, защото подозирахме, че ако има нещо, то всъщност е свързано с кръвта ми.

После се оказа съвсем различно, разбира се, но да, когато отидох там, беше в общи линии: „Тя е много млада, в детеродна възраст е“ и организираха всички изследвания супер бързо, наложи се да ми преливат кръв. Заради това, че бях в детеродна възраст, се търсеха определени показатели, за да могат да се запазят тези функции. Но не искам да навлизам в терминология, защото може да не съм съвсем точна. Това, което е важно е, че положиха много грижи да запазят детеродните ми функции за по-дългосрочен план. След това вече отидох в отделението по онкология, когато се разбра, че първоизточникът е рак на гърдата, с разсейки в други органи. Там вече лекарите поеха моя случай.

Как възприехте лекарката си, д-р Тазимова, как я усетихте в началото?

Тя влезе в стаята, ние бяхме две жени, аз бях много притеснена, аз бях с високо вдигната опашка и тя беше с висока опашка. И влиза в стаята едно младо момиче, и аз си казах „Боже, това е моята лекарка“ и тя наистина каза „Търся Вероника“, така че още с влизането ѝ в стаята аз усетих, че това е моят човек, моят лекар.

Първият ми разговор с нея беше може би около час, в който тя ме разпита за абсолютно всеки аспект от живота, от историята на заболяването, включително и след диагнозата, и ми вдъхна голямо доверие. Защото още от самото начало тя седна и ми обясни много точно какво ще се случи оттук нататък. Аз искам да го знам, исках да знам какво се случва.

И оттам насетне може би е късмет, че аз се влияя позитивно от всички терапии и всичко при мен се случва така, както трябва да се случи. Това, което се очаква да е страничен ефект, е страничен ефект. Както се очаква да се повлияе, то се повлиява и така.

Вече споменахте, че всичко след диагнозата се е променило в живота ви. Какво точно имахте предвид?

Винаги съм искала да помагам на хората и започнах да го правя, но не по онзи начин – виждам една история по телевизията и се хвърлям да помагам, а започнах да го правя по-целенасочено. Например, октомври месец е световен месец за борба с рака на гърдата и винаги вадя справки къде ще има безплатни мамологични прегледи и го разпространявам. Аз нямам последователи, не съм инфлуенсър, но имам приятели във Фейсбук, в Инстаграм. Винаги съм на разположение, ако някой ми се обади и има нужда от съдействие или само да изслушам. Никога не отказвам.

Когато чуеш диагнозата, животът наистина ти минава пред очите и си казваш „Най-важно ми е семейството, да съм здрава за него, за детето ми, за себе си“.

Разбрах, че е много важно да отделям време за себе си, не само за здравословното ми състояние, но и за психоемоционалното ми състояние като човек, като майка, като работник дори, защото в крайна сметка всички работим.

Срещнахте ли подкрепа от семейството, от приятелския си кръг, когато разбрахте за диагнозата?

Да! Всички казваха, че щом аз успявам да остана позитивна и усмихната, те нямат причина да се държат по друг начин. Казваха „Няма как да роним сълзи, при положение, че ти си усмихната и казваш, че и това ще мине“. Всички казват, че съм много силна и че ми се възхищават за целия период на лечение. 
Това, което може би е най-важното е, че не позволих на болестта да определи живота ми. Аз определих на болестта ми как ще бъде тя в моя живот.

Свързани статии

Комплексният подход е бъдещето на лечението на рака

Проф. д-р Кенет Александър: Ракът на маточната шийка има младо лице

Много сте вдъхновяваща и много силна. Имаме нужда от такива истории.

Честно казано, допреди 7-8 месеца може би нямаше да кажа тези думи, защото изпаднах в едно състояние, не точно депресия, но... случи се така, че две мои колежки починаха от болестта, като за едната въобще не знаехме, че е болна. Тя просто излезе в болничен и един ден се обадиха да кажат, че е починала... Приех го изключително тежко, защото едната ми колежка, в последния ден, в който ми беше химиотерапията, тя постъпи за нейната първа. И си станахме близки през годините. За съжаление, при нея не се стекоха нещата както трябва. И ми дойде в повече, когато разбрах и за другата колежка.

В този момент отидох при моята лекарка, д-р Тазимова и ѝ казах, че имам нужда от психологическа помощ, защото просто това е период, в който сама не мога да се справя.

Благодарение на това, че имат отделение по "Клинична психология, психоонкология и психосоматика", веднага започнах сесии. Минах интензивен психотерапевтичен курс, за да разбера, че не всичко е на всяка цена. Че здравето е най-важно. Истината е, че на много места могат да ме заменят, но не и вкъщи. Така че разбрах, че аз, аз трябва да съм на първо място. Но това е процес.

Преди 5 години, когато започнах терапия, си мислех защо няма психолози, които да работят с нас. Защото виждах много отчаяни хора в отделението. Аз самата си изградих защитна стена, може би е много грозно да го кажа, но аз не контактувам с хора в отделението. Когато отида, си слагам слушалките и  отварям лаптопа, защото никой не е там по хубава причина. Много хора започват да се оплакват, а това натоварва и смазва психически. Аз нямам нужда от това.

Имам нужда да съм позитивна, на никого не му е лесно. Моят път не е лесен.

Аз бях в ремисия, когато ракът опита да се върне, така че след нагоре, съм имала и периоди надолу. След това взех едно много тежко решение, лично за себе си като жена, да се подложа на тежка операция, за да спася живота си. Така че много неща съм преживяла и за съжаление, нямам капацитета да съпреживявам и други тревоги всеки месец.

Вашата отговорност е към вас и вашето семейство. И с примера си, че днес заставате и говорите за своя път, мисля, че ще помогнете на много жени. 

Много се надявам да ги вдъхновя. Защото знам, че дори и в момента има жени, които чуват тази диагноза за първи път, в някое отделение, в някоя болница в някой град.

Искам да знаят, че заболяването може да бъде контролирано. Може да бъде дори излекувано, поне в моите очи. Може би не е точен медицински термин да се каже така, но аз имам много такива примери пред мен за хора, които водят терапия, в ремисия са и нещата са окей. Но трябва да са силни.

И другото, което искам да знаят е, че ако не могат да са силни, могат да потърсят подходящите специалисти и психолози, които да им помогнат. Не е срамно. Не е нещо, което да трябва да ни спира. Това помага.

Да завършим този разговор с вашето пожелание към читателите на Az-jenata.bg.

Пожелавам им здраве. На всички пожелавам преди всичко здраве.

Пожелавам да отделят време за себе си, да се грижат за себе си и да не игнорират проблемите в себе си, когато ги усетят, защото ние жените се усещаме много.