„Златният час“ от Джени Хейл

За автора

Джени Хейл е автор на летни и коледни романи. През 2017 г. Hallmark Channel адаптира книгата ѝ „У дома за Коледа“ в пълнометражен филм.

През 2019 г. е екранизирана и книгата „Коледни пожелания и бисквитени целувки“, пожънала огромен успех сред българските почитателки на романтични четива. На топъл прием у нас се радват и останалите заглавия от авторката – „Винаги ще има Коледа“, „Всичко започна на Коледа“, „Коледа в Силвър Фолс“, „У дома за Коледа“, „Коледа край фара“, както и летните романи „Обичай ме заради мен“ „Лятната къща“, „Къща край брега на светулките“, „Лято край морето“ и „Магията на морското стъкло“.

За книгата

Джоузи, която губи майка си като дете, а съвсем наскоро и грижовния си баща, е принудена да се завърне у дома, за да се грижи за по-малкия си брат, Ник. Това слага край не само на следването ѝ, но и на първата ѝ голяма любов с Джулиан.

Ник се затруднява да общува с връстниците си, предпочитайки да решава сложни математически задачи. Джоузи вярва безпрекословно в изключителните му способности, затова посвещава живота си на него, оставяйки своите мечти да рисува на заден план. Дори напуска работа и продава къщата им, за да запише Ник за участие в математическо състезание в Розмари Бийч, чиято голяма награда е стипендия за колеж. Двамата се отправят на вълнуващо пътешествие до брега на Мексиканския залив, мястото, което баща им винаги е мечтаел да посети.

Джоузи и Ник са очаровани от красотата на крайбрежното градче с тесни калдъръмени улички, шумни кафенета и кокетни магазинчета. Това, което Джоузи най-малко очаква, е да срещне Джулиан точно тук. Нейната първа и единствена любов. Той сякаш изобщо не се е променил и е все така мил, забавен и... привлечен от нея. Но Джулиан не е единствената изненада, която я очаква в Розмари Бийч. Шокираща семейна тайна ще преобърне представите ѝ за любовта и ще я накара да повярва в знаците на съдбата. 

Очаквайте „Златният час“ на 17.06.2025 г.!

Откъс

Докато растеше, Джоузи Уилс си мислеше, че тепърва в живота ѝ предстои да взима безброй решения. Но в крайна сметка се оказа, че изборът ѝ е бил само един.

Тя не искаше да мисли за пропуснатите възможности. Какъв беше смисълът? Да се предаде на еднообразното ежедневие бе далеч по-лесно. Сигурността на битовизма надделяваше над вълнението от изненадите. Или поне така се опитваше да убеди сама себе си.

Тя угаси лампата в банята и тръгна предпазливо по коридора. Влезе в кухнята, примигна, за да свикне с ярката светлина, и за своя изненада видя брат си Ник, който се бе събудил преди изгрева. Тийнейджърът решаваше задача по математика в ученическата си тетрадка и закусваше яйца с препечена филийка.

– Днес трябва да отида по-рано на работа – каза тя. – Ще се справиш ли?

– Да. – Той изобщо не вдигна поглед от тетрадката, а тя знаеше, че не трябва да приема отношението му лично.

– Добре тогава, обичам те.

– Добре – отвърна той, очевидно прекалено съсредоточен върху задачите, за да се занимава с любезности.

На осемнайсет години лицето му вече не изглеждаше толкова младежко и постепенно ставаше по-изваяно, а здравите му крака се разтягаха и изпълваха пространството под малката кухненска маса. Джоузи се опита да не мисли колко бързо растеше той. Тя обичаше малкия си брат и ѝ се искаше този момент, в който бяха заедно, никога да не свършва.

Въпреки че бяха брат и сестра и имаха същите зелени очи като баща им, двамата бяха съвсем различни. Косата на Ник беше много по-светлокестенява от нейната и докато той беше висок и слаб като останалата част от семейството, тя беше дребна и набита. Ник притежаваше изключителни математически умения, а тя се интересуваше повече от литература и история. И все пак, въпреки различията си, двамата се разбираха чудесно.

Тя грабна чантата си и излезе от къщата, качи се в колата и остана за миг сама в тишината.

Ник отново имаше проблеми в училище. Затова се беше затворил в себе си. Нито учителите, нито неговият терапевт знаеха как да подходят към него, а той нямаше много приятели, които да му окажат подкрепа. Дипломирането беше след няколко седмици. Той бе помолил да не присъства на церемонията и това разби сърцето ѝ. Събитието вероятно щеше да предизвика прекалено голямо сетивно натоварване за него, но тя беше готова да се обзаложи, че нежеланието му да отиде се дължеше повече на факта, че Ник бе уморен от неразбирането, с което постоянно се сблъскваше.

Беше ѝ трудно да говори с него за чувствата му и тя се страхуваше, че техният град няма да му предостави възможност да разкрие потенциала си. Джоузи трябваше да го измъкне оттук, да му покаже друг живот, но нямаше нито средствата, нито времето за това. Трябваше да работи, за да плаща сметките и да заделя оскъдни спестявания.

С ръце на волана, тя се вгледа в тъмнината на късната пролет. Искаше да осигури по-добро бъдеще за себе си и брат си. Но не знаеше как да го стори.

Джоузи включи двигателя на колата и тръгна към закусвалнята, но бе напрегната.

Всеки път, когато се сблъскваше с трудности – а напоследък това се случваше често, в съзнанието ѝ изплуваха спомени от детските години, сякаш умът ѝ трупаше и пазеше всички преживявания, довели я до настоящия момент. Но това не ѝ помагаше. Напротив – спомените я изтощаваха още повече.

Сега, без предупреждение, един спомен изплува на повърхността на съзнанието ѝ. Тя се опита да го прогони, докато шофираше, но той не ѝ даваше мира. Боса – както прекарваше всяко лято като дете, петгодишната Джоузи пое напряко през гъсталака от къщата на приятелката си Рут към своя дом – място, сгушено в планината, където живееше с родителите си.

– Тръгвай към вкъщи, когато светулките започнат да се появяват – винаги казваше майка ѝ.

Тази вечер само баща ѝ си беше у дома и Джоузи тръгна по-рано, за да не го тревожи. Майка ѝ беше в болницата за изследвания на кръвното и заради честите си главоболия. Скоро щеше да се върне у дома заедно с новороденото братче на Джоузи.

Седмици наред, чак до деня, в който отиде в болницата, мама учеше Джоузи как да се грижи за бебе. Използваше куклите, за да ѝ покаже как да му слага пелени и да му придържа главичката. Джоузи нямаше търпение братчето ѝ да се роди, за да се грижи за него. Мама ѝ каза, че някой ден от нея ще стане страхотна майка и това я зарадва, понеже копнееше за това от цялото си сърце.

На път за вкъщи онази вечер слънцето едва се виждаше, розово-оранжевата му светлина очертаваше долините, преди да се скрие зад планината – мама наричаше това време от деня „златния час“. Джоузи спря край близкото поточе, потопи краката си в прохладната вода, после се наведе и вдигна камъче със сребриста ивица, което бе привлякло погледа ѝ. Реши да го занесе вкъщи и да го изрисува – изплакна го в потока и го избърса в захабената си лятна рокля. Цикадите вече започваха да свирят, затова тя бързо пъхна камъчето в джоба си и скочи обратно на брега. Продължи по пътеката към дома, като внимаваше къде стъпва и мислеше какво да приготви за вечеря за себе си и татко. Джоузи беше само на пет години и не ѝ позволяваха да използва готварската печка, затова сега тя се чудеше как да изпържи доматите, които смяташе да сготви.

Тя успя да мине през гъсталака, да прекоси поляната и да стигне чак до двора, преди златният час на мама да свърши. Горда от себе си, задето се беше прибрала толкова бързо, тя се втурна през тревата с босите си крачета и спря чак когато стигна до баща си, който седеше приведен на стъпалата пред входната врата.

– Здравей, тате – каза тя.

Но нещо не беше както трябва. Щом татко вдигна глава, видя че очите му бяха подути и зачервени и Джоузи се зачуди дали не беше получил алергичен пристъп – беше му се случило веднъж, когато яде фъстъци. Той протегна ръце, придърпа я в силна, топла прегръдка и тя реши да го утеши така, както бе направила мама, когато бе получил алергичния пристъп.

Онази вечер обаче часът не беше златен. Той беше първата стъпка към живота на възрастен, който Джоузи сега водеше. В онзи момент дори не бе подозирала колко много щеше да се промени всичко. На съвсем крехка възраст щеше да ѝ се наложи да научи какво означават еклампсия и мозъчен кръвоизлив. Трябваше също да се научи да живее без майка си.

Сега, с една ръка върху волана, тя пъхна другата в джоба си и прокара пръсти по назъбените ръбове на стария компас, някога принадлежал на баща ѝ, който носеше навсякъде със себе си. Месинговото капаче беше паднало, а двете панти бяха счупени. Баща ѝ беше казал, че някога неговите родители не му разрешили да следва мечтите си, затова той искаше компасът винаги да ѝ напомня да следва сърцето си и да я води към по-добро бъдеще.

Но тя вече не вярваше, че нещо бе в състояние да я отведе към това бъдеще. Съмняваше се, че магнитната стрелка някога би показала място, различно от това, на което се намираше в момента. Въпреки това компасът беше единственото, което бе останало от баща ѝ – с изключение на старата къща в планината, затова тя го носеше със себе си, за да усеща присъствието му. Джоузи го пусна в широкия джоб на ризата си и взе последния завой по пътя към работното си място.

Всеки ден Джоузи изминаваше все същия шестминутен маршрут през планините на Тенеси от дома си в Локс Крийк до закусвалнята в края на града. Тя пристигна за сутрешната смяна и паркира до контейнерите за боклук отзад.

Джоузи влезе в кухнята и поздрави готвачите, после прибра обяда си в хладилника до струпаните буркани с дресинг за салати. След това се отправи към стаята за почивка. Обичаше да идва по-рано, за да избегне разговорите с другите сервитьорки, когато те пристигаха за смяната си. Познаваше повечето от училище и само преди няколко години вероятно би се включила с охота да побърбори с тях, но сега това ѝ се струваше излишно. Успя да открадне още няколко минути за себе си, застана пред замъгленото огледало и върза дългата си кестенява коса на опашка. После сложи престилката си – униформа от тънък дънков плат, върху която над сърцето беше закачена табелка с името ѝ, изписано със семпъл черен шрифт.

През остатъка от деня тя приемаше поръчките на клиентите с възможно най-любезната усмивка и се преструваше, че всичко е наред. Но Джоузи не позволяваше проблемите да пречат на работата ѝ.

Тя бе едва на двайсет години, когато се нагърби с този живот. Ник разчиташе единствено на нея – и това щеше да продължи поне още няколко години – затова тя правеше всичко по силите си, за да извлече най-доброто от ситуацията. Успяваше да се справя с помощта на оптимизма, който си налагаше. Повтаряше си, че беше късметлийка в толкова много отношения: беше здрава, имаше работа, която плащаше сметките, а също така и малко семейство, съставено от двама души – тя и Ник. Двамата бяха заедно и можеха да разчитат един на друг.

– Здрасти – поздрави колежката ѝ Рут Суансън с обичайния си незаинтересован глас, нахлувайки като вихър в стаята за почивка. Езикът на тялото и разрошената ѝ коса подсказваха, че се бе успала. Отново.

– Добро утро – отвърна Джоузи и върза престилката си.

Рут я погледна с леко присвити очи и бързо сложи престилката си. Поведението ѝ нямаше нищо общо с времената, когато двете се смееха весело на люлките в училищния двор като деца. Някога Рут и Джоузи бяха приятелки, но сега почти не си говореха. Откакто Джоузи се бе върнала у дома, след като прекъсна следването си в колежа, Рут се държеше хладно и дистанцирано, а Джоузи така и не разбра защо. Може би Рут мислеше, че Джоузи бе заминала в търсене на по-добър живот и я бе изоставила. Но тя просто се опитваше да направи най-доброто за себе си и да следва съвета на баща си – да поеме в посоката, в която я водеше вътрешният ѝ компас. Никога не бе предполагала, че работата в закусвалнята щеше да се окаже върхът на нейната кариера.

Джоузи отиде до работната станция и се зае да завива приборите в хартиени салфетки, след което ги пускаше в големия контейнер, който сервитьорките използваха, за да зареждат масите по-бързо между клиентите.

– Нож, вилица, после лъжица – беше ѝ казала Хелън още на първия ѝ работен ден. – Ножът трябва да е най-отдолу, защото е най-дълъг.

С времето наставленията на Хелън избледняваха, а Джоузи все по-често се унасяше в мислите си.

Рут мина покрай нея и пое към салона. Тя нямаше представа през какво преминаваше Джоузи в последно време, защото Джоузи така и не беше намерила време да ѝ разкаже – всъщност не беше споделила с никого. Разбира се, в града обсъждаха „горкото момиче и брат ѝ, които изгубиха всичко“, но никой не знаеше какво точно беше загубила Джоузи. Тя не си позволяваше да се потапя в спомените твърде често, защото не можеше да понесе неизменния въпрос „ами ако...“.

• Корична цена: 19,95 лв.
• Обем: 304 стр.
• ISBN 9789542624707
• Превод: Мария Демирева  
• Издателска къща „Хермес“ ООД