„Кървава луна“ от Сандра Браун

За книгата

Детектив Джон Боуи е на една погрешна стъпка от това да бъде уволнен от полицейското управление в Оклеър, Луизиана. Той все още не може да си прости, че е допуснал разследването на изчезналата преди три години тийнейджърка Криси Мелин да доведе до задънена улица. Боуи, чийто личен живот също претърпява крах, намира утеха в алкохола. А когато му предлагат да участва в телевизионно предаване по истински престъпления, чийто нов епизод е посветен на Криси, той категорично отказва.

Продуцентката Бет Колинс обаче е убедена, че изчезването на момичето не е изолиран случай, а част от зловеща поредица от отвличания, случили се в нощта на кървавата луна. Тя се обръща за помощ към детектив Боуи, за да разкрият самоличността на извършителя преди следващото пълно лунно затъмнение, което е само след четири дни.

Двамата се впускат в разследване из дебрите на Тъмната мрежа и узнават за древни окултни практики, които някой се опитва да възобнови с цената на невинни човешки животи, но дали не са закъснели?

За автора

Сандра Браун е автор на над осемдесет бестселъра, влезли в класацията на „Ню Йорк Таймс“ и продадени в над 80 милиона екземпляра по цял свят. Тя е единственият писател, който е имал 3 заглавия в класацията по едно и също време. Пише професионално от 1981 година. Произведенията ѝ са преведени на 34 езика.

Писателката печели признанието на критиците, удостоили я с наградите „Уелдънбукс“ и „Далтън“, с наградата на „Романс Райтърс ъв Америка“ за постижения в жанра, с отличителния знак на успеха на „Американ Бизнес Уименс Асосиейшън“, с наградата за изключителни литературни постижения и наградата „Ей Си Грийн“.

Откъс

– Още една?

Когато барманът излезе иззад бара и се отправи към тях, Джон видя отражението му в затъмненото стъкло. Но Бет Колинс, изцяло погълната от разговора, изглежда, не бе усетила приближаването му и се сепна.

Джон се отдръпна от нея, усмихна се на бармана и посегна към новото питие.

– Благодаря, човече. Как се сети?

– Е, както изглежда, една няма да свърши работа. – Смехът разтърси широкия гръден кош на мъжа. – А за теб, скъпа? Нещо по-силно този път?

При обръщението „скъпа“ тя се напрегна за миг, но реагира с усмивка и хладнокръвно.

– Не, благодаря.

Отново не капеше мед от устата ѝ.

– Всъщност... – Отвори скъпото си портмоне, извади двадесетдоларова банкнота, сякаш се бе погрижила да я има подръка, вместо да плати с кредитна карта. – Това трябва да стигне за питиетата ни. Задръжте рестото.

– Благодаря. – Барманът взе банкнотата и докато нехайно се отдръпваше, перна Джон по рамото и прошепна под носа си: – Късмет, приятел.

Когато се отдалечи достатъчно, тя попита:

– Мислите ли, че ще ме запомни?

Шегуваше ли се? Ако бе влязла в това заведение с диамантена тиара на главата, нямаше да изглежда по-подозрително, отколкото с тази бейзболна шапка. Всичко в нея, с изключение на шапката и обикновената бяла тениска, отдалеч издаваше класа.

Вярно, виждаше я само от кръста нагоре, но тениската беше от еластична материя и ако долната половина на тялото ѝ бе дори наполовина толкова изваяна, колкото горната, през ума му мина мисълта, че час-два родео в някой приличен мотел не би било лош начин да прекара останалата част от следобеда.

Стига тя да няма възражения.

– Да, мисля, че ще ви запомни – отговори на въпроса ѝ. – Защо това е проблем? Нима се явява спънка за заговора ви за саботаж?

– Няма никакъв заговор.

Стрелна я с поглед.

Тя се подпря с две ръце на масата и се наведе напред.

– Не разбрахте ли какво казах?

– Отлично разбрах. Освен това разбирам, че сте ми устроили засада. Не мога да си простя, че се хванах, но сега си тръгвам.

Той погледна назад към четиримата до масата за билярд, които очевидно се преструваха, че не ги забелязват. Особено нея. Измърмори ругатня под носа си и въздъхна, след това отново се обърна.

– Скрийте тази проклета чанта под мишница. Плътно. Не ги гледайте. Схванахте ли? Никого от тях. Дори не си помисляйте да спорите с мен за това.

Измъкна се от сепарето, наведе се и я хвана за лакътя, а когато се изправи, я поведе към изхода. Барманът му намигна и вдигна палец.

Когато минаха покрай мърлявата компания, мустакатият заядливец с кибритената клечка в устата направи неприличен жест. Джон го игнорира, дръпна тежката врата и изведе жената навън.

Облаците се сгъстяваха и въпреки че не беше по-хладно от обичайното за сезона, въздухът бе влажен и предвещаваше дъжд.

Тя освободи ръката си от неговата и посочи към черен седан.

– Досетих се – каза той.

Освен неговия джип и седана, единственото друго превозно средство на паркинга беше пикап с изкривена предна броня и две дупки от куршуми в ръждясалата задна. Придружи Бет Колинс до седана.

След като тя отключи с електронното устройство, посегна покрай нея и отвори вратата откъм шофьорската седалка.

– Хубава кола. С всички екстри.

– Не зная за какво са половината от тях. Наех я на летището.

– Кога?

– Вчера.

– Долетели сте от Ню Йорк?

Не беше трудно да се досети. Предаването, за което работеше, се излъчваше от там.

– Да.

– Не говорите като нюйоркчанка.

– Отраснала съм в този край. Веднага след като завърших Университета на Луизиана, се преместих там.

– Където са ви обучили да подмамвате хора за тайни срещи? Или не се нуждаехте от обучение? Телевизионният канал ли ви научи да го правите толкова сполучливо, или е вродена дарба?

Тя смутено извърна глава и се загледа в голям камион на магистралата, който профуча покрай тях. Когато отново се обърна към него, каза:

– Господин Боуи... или да ви наричам детектив Боуи?

– Какво ще кажеш за Джон?

Без да го назовава по какъвто и да е начин, тя каза:

– Дойдох тук специално да разговарям с вас.

– Е, жалко, защото няма да говоря. Кажи на зализания ви водещ, че да ме нарича арогантен кучи син е обида за всеки истински кучи син. Кажи на шефовете си, че съм груб, циничен женомразец. Използвай каквито искаш определения. Мнението им за мен не ме интересува. Всъщност колкото е по-лошо, толкова повече ще се радвам.

Трябваше да ѝ признае, че успя да запази хладнокръвие.

– Не сте ли поне малко любопитен да чуете защо мисля, че случилото се с Криси Мелин ще се повтори, че ще има друга жертва?

– Разбира се, че ще се повтори. Сто пъти. Хиляда пъти. За жалост. Тъжно е. Трагично. Насилието срещу жени е зло, което разяжда повечето цивилизовани общества. Но тези престъпления са грижа на други хора. Не моя.

– Ще бъде ваша грижа. Това се опитам да ви кажа.

Може би трябваше да я помоли да обясни или поне да попита: „Защо, по дяволите?“. Но пропусна възможността и се радваше за това, защото не беше глупав.

Бяха изминали три години, откакто след случая „Мелин“ той ходеше по острието на бръснача и избягваше да се забърква в каквито и да е неприятности. Ако приеме, че в онова, което бе казала Бет Колинс, имаше дори частица истина, и направеше и най-малка крачка в тази посока, лесно можеше да наруши крехкото равновесие, което бе постигнал с Томас П. Баркър, негов шеф и заклет враг. Техните антагонистични отношения не я засягаха и ако започнеше да ги обсъжда с нея, това би провокирало нови разговори, за които би сторил всичко, за да ги избегне. Но въпреки думите си, че не го интересува мнението на другите, не искаше да я остави с впечатлението, че Джон Боуи е абсолютен и непоправим задник.

Пристъпи от крак на крак и чакълът изхрущя под ботушите му.

– Слушайте, госпожице Колинс...

Вместо да го изслуша, тя го прекъсна:

– Предстоящият епизод започва с твърдението, че похитителят на Криси Мелин е мъртъв.

– Мъртъв е, мамка му. Лично аз отрязах въжето, на което висеше тялото му.

– А ако онзи млад мъж не е извършителят?

– О, разбирам накъде биеш. Не сме хванали истинския виновник – изсумтя той. – Не е онзи, когото намерихме обесен в килията му.

– Не, не е.

– И истинското чудовище все още е на свобода?

– Вероятно.

– Аха.

– Но как е възможно това? – каза тя с раздразнение.

– Кое?

– Да сте толкова безчувствен. Току-що ви казах нещо, което би трябвало да ви разтърси. Отхвърлихте го с лека ръка. Сякаш е нещо обикновено. Сякаш ви се случва всеки ден.

– Случва се. Както всяка полицейска служба на света, приемаме десетки обаждания всеки ден. Звънят какви ли не откачалки с теории на конспирацията или да съобщят...

– Няма значение. – Тя му обърна гръб и се качи в колата. – Обърнах се към вас, защото в една статия цитираха изказването ви, че разследването е било „претупано“. Очевидно през изминалите години сте променили мнението си. Извинете ме за безпокойството.

Посегна да затвори вратата.

– Почакай, почакай минута.

Осъзнавайки, че по-късно ще му се иска да се срита отзад заради онова, което се канеше да направи, той хвана вратата над стъклото и я задържа. Поиграха си на теглене на въже с нея. Той надделя и продължи да държи вратата, докато очите ѝ гневно святкаха срещу него от шофьорската седалка.

Тя сложи ръка върху клаксона.

– Пуснете вратата или ще го натисна.

Джон кимна към постройката зад тях.

– Онези отрепки ще дойдат да те спасяват и след като ме пребият, какво? Ще останеш сама с тях да се гаврят с теб? Не мисля, че е добра идея.

Тя въздъхна.

– Моля ви, пуснете вратата.

– Защо беше цялата тази потайност?

Зададен извън контекста, въпросът привлече вниманието ѝ. Престана да се опитва да затвори вратата.

– Какво?

– Когато се обади снощи, защо веднага не ми каза, че си от онова предаване?

– Щяхте да ми затворите.

Правилен отговор. Но докато го изричаше, бе отместила поглед от лицето му към третото копче на ризата му. Хвана я в лъжа. Или полулъжа.

– И?

Тя не каза нищо.

Джон сниши гласа си.

– И?

Отвори уста, за да отговори, но после отново я затвори. Отпусна рамене и наведе глава. Бейзболната шапка падна и руси кичури се разпиляха пред лицето ѝ. С раздразнение хвърли шапката на предната седалка и прибра косата си назад, като използва всичките си десет пръста.

– Не съм тук като представител на телевизията – каза тя. – Дойдох на своя глава, на свои разноски. – Тя се засмя смутено, когато вдигна поглед към него. – Моля ви, простете ми, че отнех от времето ви. Порадвайте се на останалата част от почивния си ден.

Отново дръпна вратата на колата.

Той се канеше да я пусне и да си тръгне, да се прибере у дома, да си пусне ESPN, да си отвори една бира и да направи точно това, което му бе предложила: да се порадва на останалата част от почивния си ден.

Но в момент на умопомрачение, по-кратък от част от секундата, той промени решението си и отново задържа вратата.

– Какво те кара да мислиш, че той е на свобода и причаква следващата си жертва?

С поглед, вперен право в очите му, тя каза:

– Кървавата луна.

Продължи да се взира в него още няколко мига, след което успя да затвори вратата.

*

Озадачен и ядосан, Джон я проследи с поглед, когато подкара седана на заден ход и се задруса по изровения паркинг към двулентовото шосе. Няколко коли минаха покрай нея, преди да успее да завие наляво към платното на изток. Докато чакаше пролука, той бе успял да извади телефона си и да снима задния регистрационен номер.

Изпита импулсивно желание да я последва. Здравият разум крещеше: „Полудя ли, мамка му?“.

Остана загледан след нея, докато колата ѝ изчезна зад завоя, после бавно тръгна към джипа си. Отвори вратата, но за момент остана прав, премисляйки всичко, което се бе случило, откакто бе влязъл в бара.

Не, дори преди това. Още при вчерашния им телефонен разговор бе доловил някаква предпазливост в нея, сякаш се налагаше да говори полушепнешком, сякаш имаше какво да крие. Или се страхуваше. Притеснена? Гузна? Проклет да бе, ако знаеше. Но се питаше.

Въпросите бяха толкова дразнещо настоятелни, че го бяха накарали да дойде на срещата днес следобед. Беше пристигнал на това необичайно място любопитен, но и предубеден. През първите пет минути му се струваше забавно, както бе забелязала.

Но сега не можеше да се отърси от чувството, че дори и да се лъже, тя наистина вярва, че „ще се случи отново“.

Гневно перна комара, който се опиташе да кацне върху него, докато беше толкова ядосан. Първо, изпитваше гняв към нея заради появата ѝ. Нямаше нужда някой да клати разнебитената лодка, която представляваше сегашният му живот.

След това се ядосваше на себе си, че бе такъв глупак да бие целия път дотук, за да се срещне с жената със секси глас по телефона, а сега стоеше тук и се бранеше срещу комарите, които щяха да му изпият кръвта, докато мислеше защо е толкова сигурна, че е останало нещо неизяснено при случая „Криси Мелин“.

Много му се искаше да приеме официалното заключение по този случай. Искаше му се да го приеме и след това да зарови случая дълбоко, да го заличи от съзнанието си и да приключи с него веднъж завинаги.

След повече от три години беше толкова близо до възможността да се примири с това. А сега... тя. С разрошените като след страстна нощ коси. Беше раздвижила паметта му, бе възродила съмненията, бе събудила отново онази обсебваща непримиримост, която имаше потенциала да разрушава всеки аспект от живота му отново и отново, да става все по-зле и по-зле.

За нищо на света, госпожице. Колкото и неустоими да са устните ти.

През цялото време, докато в него се надигаше гняв към Бет Колинс, бе останал с поглед, прикован във входа на бара.

„Майната му“, каза си той и затръшна вратата на джипа. Закрачи към шумоизолираната врата, рязко я отвори и влезе.

Барманът вдигна поглед от списанието си и му се усмихна злорадо.

– Отрязаха те, а?

Без да отговори и без да забавя крачка, Джон пристъпи към мъжа с кибритената клечка, който му бе показал среден пръст, и му нанесе удар в корема.

• Корична цена: 21,95 лв.
• Обем: 432 стр.
• ISBN: 9789542624929
• Превод: Валентина Атанасова-Арнаудова
• Издателство „Хермес“