Лили Спасова. Снимка: личен архив.
Лили Спасова е дама, за която не мога да пиша без емоция, защото освен писател, експерт по детското четене, библиотекар, философ, психолог, тя е мой вдъхновител. Човек, който диша и живее за изкуството, за литературата и за Словото – онова слово, което ни събира и обединява, и ни прави по-добри хора.
През 2025-а Лили Спасова отбелязва 20 години от дебютната си книга „По Диогенски“. От 2005-а досега Лили издава множество книги: поетичните творби „По Диогенски“ и „Парченца щастие“, книгата с разкази „Седмият ден“, детските издания „Арти и знаещото динозавърче Оги“, „Приказките на Дара“, „Ментолчо“, „Уана. Една морска история“. Лили Спасова е и съставител на сборника „Българската народна мъдрост по света. Светци и празници.“
Днес разговаряме с Лили за пътя ѝ в литературата, който започва далеч преди дебютната ѝ книга, а именно – в детството. Тогава се заражда тази нейна нестихваща любов към книгите, към приказките и към невидимия свят, който литературата създава и в който всички обичаме да се крием, когато сърцето и умът ни натежат от ежедневни тревоги.
За издадените книги досега, както и за бъдещите ѝ планове, разговаряме с Лили сега. Приятно четене.
Двадесет години не са много, но не са и малко. Празникът ще отбележа с торта и приятели, с музиката на поезията и прозата, с вълшебството на приказките и усмивките и светлината, струяща от очите на присъстващите на празника. Надявам се и с нова поетична книга.
Пиша от дете. От първите си стъпки в литературата си спомням как на сцената на Младежкия театър получих първата си литературна награда за стихотворението „Пинокио“. Писането за мен е естественото ми състояние и ако не се изразявам по този начин, то не бих била себе си. Не ми е било трудно да се осмеля да пиша. Колкото до публикуването, то просто се случва в момента в който е необходимо да се случи.
Животът е предизвикателство и приключение, животът е прекрасен и вдъхновяващ. Преминавайки през предизвикателства, си мисля, че най-важното е човек да остава верен на себе си. Правя това, което обичам и се имам за щастливка.
Навярно в началото най-голямото предизвикателство беше да открия своя глас и да му се доверя – да не се страхувам от собствените си мисли и чувства.
Сега предизвикателствата са различни: да останеш искрен, когато светът предлага шум и бързина, и да поддържаш вниманието си към детайла, към човека зад думите. Винаги е борба между вътрешния свят на писателя и външния свят, който не спира да настоява.
Няма да забравя прегръдката на Кина Къдрева и въпроса ѝ след прочита на ръкописа на книгата ми с разкази „Седмият ден“, а той беше: „Лили, кога съумя да съпреживееш толкова истории и да ги напишеш? Запълваш в литературното пространство ниша, която е важно да бъде запълнена. Поздравявам те!“ Помня ги тези нейни слова.
Думите на Дядо Пънч, /писателят Панчо Панчев/ след прочита на книгата ми „Седмият ден“, а те бяха „Ама ти пишеш много хубаво! Прочетох два пъти книгата ти! Много си добра ма, много“.
Думите на Здравка Евтимова „Разказите на Лили Спасова разкриват пред човешките сърца пътеката към доброто и почтеността.“ Или за разказа Иконостасът тя възкликна – ИКОНОСТАСЪТ Е ПРЕКРАСЕН! – за мен това е нещо, което никога няма да забравя.
Поетът Аксиния Михайлова, която сподели в поетичната ми книга „Парченца щастие“, че „от пейзажите на душата Лили Спасова с пестелив изказ ни оттласква навън и ни подканя да погледнем нагоре, в небето, или най-изненадващо ни принуждава да се взрем вътре в себе си и да помислим за изконните ценности, за онова, което ни прави човеци…“
Васил Константинов – Графа, който написа предговор за моя книга с приказки и в него сподели, че: „Приказките на Лили Спасова са от планетата на Малкия принц.“ Е, такива думи няма как да забравя!
Съвсем наскоро д-р Росица Чернокожева от БАН сподели, че „сборникът с разкази на Лили Спасова „Седмият ден“ излиза през 2012 г. и я прави един от най-изявените автори на късия разказ. Знае се, че късият разказ е предпочитан жанр и е един от най-трудните за създаване.“
Или ученици от училище в София – „Обичаме Ментолчо“!
Мисля, че е време да спра с тези споделяния, защото се чувствам като „хвалипръцко“. Казвам го с усмивка. Мило ми е да си спомням как светли и истински човеци, чието мнение безкрайно ценя са ме окрилили и ме окрилят. Усещам как бузите ми започват да порозовяват.
Всичко тече, и нищо не е същото…Творческият процес е като нестихващо море, понякога с вълни докосващи небето, понякога с тихи или почти заспали, но никога спиращи устрема си.
През тези 20 години творческият процес се промени не в същността си, а в начина, по който го усещам. С времето научих да бъда по-търпелива към себе си, да слушам по-внимателно тишината между думите и да се доверявам на вътрешния си ритъм.
Емоциите, които ме водят към нов текст, са – тъгата и радостта, страхът и надеждата, самотата и жаждата за близост. Често това са тихи, почти незабележими трептения, които се крият в ежедневието – един поглед, недоизказана дума, спомен от миналото. Те ме приканват да ги уловя и с думите, да им дам форма и да ги споделя, защото именно в тях се крие човешка и простичка истина.
Екзюпери и „Малкият принц“, Юго и „Човекът, който се смее“, Бронте и „Джейн Еър“, Мопасан и „Огърлицата“, Йовков и всичките му творби и много други. Тези автори са съумели да улавят човешката уязвимост и красотата и са ме научили да се вслушвам в света и в себе си.
Обичам всичките си рожби и с дефектите и с красотата им. Приказката ми – „Ментолчо“ е много скъпа за сърцето ми. Но се надявам най-любимата ми творба тепърва да се роди на бял свят.
През годините Лили гостува в детски градини и училища, за да разкаже на децата за света на приказките.
Помни, че всичко преживяно има смисъл, защото е Път. И не се страхувай да обичаш математиката, и смело рисувай…Не слушай другите, че не можеш. Можеш всичко, което си пожелаеш.
Продължавам да рисувам с думи приказни светове. Накъде ли? В новите 20 години.
Литературата в дигиталната епоха не изчезва – тя променя формите си и разширява границите си. На фона на бързата дигитална култура литературата става пространство за дълбочина, размисъл и емпатия – качества, които дигиталният шум често заглушава. В това отношение мястото ѝ е по-важно от всякога. Както обичам да казвам – „да потънеш в книгата“ е едно от най-чистите удоволствия, които литературата може да даде.
Това е моментът, в който светът около теб изчезва и остава само историята, героите, думите. Никакъв екран не може да замени това чувство на пълно потапяне. И не, не се страхувам.
Дигиталното може да е удобство, но физическата книга е дом, побрал в себе си не само света на писателя в себе си, но дом, където читателят открива света и пътя към самия себе си.
Книгата те кани да влезеш в нейния ритъм – без да бърза, без да изисква нищо, освен присъствие. А когато намериш творба, която те „държи“, времето спира по най-красивия начин. Нещастни са онези, които не си подаряват такива тишини.
Да бъдеш писател отвъд книгите е да носиш думите като светлина и като отговорност. Те могат да лекуват или да нараняват, затова писателят слуша повече, отколкото говори.
Призванието е да уловиш трептенията на света и да им дадеш форма – да бъдеш мост между човека и неговата вътрешна вселена. Отвъд книгите писателят е мост – между себе си и другите, между човека и неговата неподозирана вътрешност. Това е тиха, но постоянна работа: да присъстваш, да усещаш, да назоваваш.
Виждам се седнала на пода, заобиколена от внуци и правнуци, на които разказвам приказки. Виждам се как ги наблюдавам и пиша поредната си книга. Виждам се с голяма слънчева шапка и как пътувам до места, до които съм си представяла, че отивам. Виждам се преди всичко себе си! Момичето с нестихващо любопитство към света. Пък и току-виж съм се научила да плета чорапи…И се виждам много четяща макар и с диоптрични очила, защото страстта ми към книгите едва ли ще отмине някога.