„Димов гроб“ от Анани Ананиев

За книгата:

„Не може да е лесно да си българин. Това е титла, гордост, светиня и вяра в нашия непоклатим и безсмъртен народ. Трябва да ги пазиш, да си на пост, на оръжие. В бой или миром. Защото ние сме прочути не със сила, не със злато или диаманти, а със своята справедливост. Българите са най-справедливите хора на света…“

Годината е 1576-а. Младият писар Методий пристига в Радомир с турския кадия, за да правят списъци на джелепкешаните. Когато поробителите го принуждават да записва и момчетата, взети за кръвен данък, той се запознава с Димо – негов връстник с буен нрав и смело сърце, и Шуна – егълнишката вещица, почитаща старите богове. Тримата трябва да намерят наследника на последния български цар, който е призван да вдигне България на оръжие след двеста години иго и да върне предишната ѝ слава.

Но речено е, че цар без корона не бива, а най-подходяща за възкресението на Отечеството е изгубената първа корона на рода Дуло. Легендата гласи, че мистичният венец е изкован от паднал небесен камък. Не изпъква с красота и скъпоценности, но сияе и дава на притежателя си неземна сила, разум и власт над човеците, в замяна на което бавно го убива…

Интервю с автора

Анани Ананиев е роден в Радомир, където прекарва живота си, запленен от тайните на Радомирския край. Той е бакалавър по история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. За него тази наука е страст, на която служи с публицистичните си трудове по спорни въпроси от миналото на България и краеведските си проучвания.

Стара легенда, записана от Симеон Мильов, разказва, че между селата Извор и Дебели лак се намирал баирът Котеш. На него се издигала крепостта на цар Котис, а под нея било селището Оролаци. По турско в селото живеел Димо Сирак. Той имал сестра Дена и брат Богдан, когото турците взели за еничар, а имал белег на дясната вежда. Минали години. Веднъж заради размирици в селото от Радомир дошъл Асан ага с войници. Срещнали се Димо и агата. Дигнали ножове. Димо имал по-силна ръка и избил ножа на Асан. Видял белега и не убил Асан, а само нанесъл дълбока рана на челото му. Димо и неговите другари напуснали селото и отишли в Света гора. След време се върнали и станали хайдути при Миленко войвода от с. Извор. Веднъж на Хайдушки поляни турците нападнали Димо и го убили.

Днес легендата оживява в романа „Димов гроб“, кръстен на мястото, където е погребан. За да не забравим! Какво се е случило по-нататък според легендата и дали книгата я следва едно към едно, ще разберете, когато се потопите в света ѝ.

Авторът – историкът Анани Ананиев, посвещава труда си на родния си край Радомир. Зад гърба си Анани има публикации в научни исторически списания и две книги, включващи краеведските му проучвания.

С него разговаряме не само за романа, но и за българското ни съзнание, предадено в дълбочина в „Димов гроб“.

Анани, от всички съществуващи български легенди защо те плени именно тази за Димо?

На първо място, тя ми е своя, родна. Аз буквално съм пораснал в подножието на Шундола и Димов гроб. Тези места ме викат, омайват ме. Благодарение на проучвания за друга книга, имах готови знания за Радомир и Радомирско под турска власт, които можех и се чувствах длъжен да използвам.

Друго много важно нещо: тази легенда притежава всички качества на героичен епос и стои редом до най-добрите образци – като се започне от крал Артур, та се стигне до „Междузвездни войни“. Има несправедливост, битки, предателства, смелост, неочакван и разтърсващ финал. Едно момче няма как да не бъде очаровано.

И накрая – във всяка привързаност има и щипка магия. Нещо ирационално, необяснимо, което кара сърцето да тупти по-бързо и те прави щастлив.

Всъщност романът разказва за подготовката, вдигането и потушаването на Първото търновско въстание през погледа и преживяванията на тримата главни герои – смелия лидер Димо, чародейката Шуна, почитаща старите богове, и писаря Методий, който става свидетел и хроникьор на целия процес. Какво можем да научим от всеки един от тях?

Първото търновско въстание (1598 г.) е благодатна тема за исторически роман, защото за него не се знае почти нищо. И това позволява на автора да се потопи в най-дълбоките слоеве на творческото съзнание, да съпреживее и да възстанови изгубеното минало. Или поне да опита. За Априлското въстание например това не е позволено. За него знаем достатъчно. Не можеш да напишеш, че батачани и брациговци са се обединили и са превзели Пещера, а после, заедно с панагюрци – Пазарджик, което, между другото, е трябвало да направят, а не да седят по селата и да чакат да ги изколят.

После, имаме и списъка на джелепкешаните от 1576-а, който не е измислица, а реален документ и стълб на цялата книга.

Що се отнася до тримата главни герои – от тях най-вече можем да научим що за човек е авторът, защото те го разкриват, разголват го до кост. Методий е всичко, което той представлява наистина, Димо е всичко, което би искал да бъде, а Шуна – всичко, което би искал да обича...

В него видимо се съчетават исторически данни с фентъзи елементи и художествена измислица. Изключително успешна и любопитна симбиоза.

Надявам се симбиозата да е успешна, но ако е така – заслугата не е моя. Дължи се на начина ми на работа, който е малко странен и плашещ донякъде. Когато сядах пред компютъра, аз никога не знаех какво ще бъде написано. Нямах план, нямах очаквания. Но чрез лични, мои си начини се докарвах до едно особено състояние на самохипноза, в което можех не да пиша, а да записвам неща, до които някой непознат и непризнат бог ми позволява да се докосвам през мъглите на времето. Знам, че звучи налудничаво, но това е истината. Съвсем случайно наскоро научих, че има дума за такова състояние и тя е „дуенде“. Нещо като творчески екстаз.

След това ми оставаше само да шлайфам, изглаждам. Всяко изречение, всяка дума. Отново и отново. С години. Като вода речен камък. Като песен. Песен трябва да е книгата за Димов гроб. Затова – ако намерите нещо некадърно и тромаво – моя е вината! Ако ли пък нещо ви хареса – не е заради мене, а от старото и истинското, което някак е успяло да възкръсне из пепелищата на миналото.

Съпоставят ли се християнството с езичеството в „Димов гроб“, или се допълват?

Те са заедно. Винаги заедно. Истината е, че българинът така и не прие християнството по канон, както се полага. Непокорен и упорит е той. Запази нестинарите, калушарите, коледарите, сурваскарьето, кукерите. Запази оброците, курбаните. Да се носи храна по гробищата. На мен лично стари жени са ми „гасили вода“, хвърляли са ми брашно за гадаене. Кое му е християнското на това? За българина Бог не е нито Йехова, нито Исус, ами беловлас старец дедо Боже, когото не можеш да излъжеш, но с когото можеш да се спазариш и да го убедиш, че си прав, за да ти прости.

Истинският символ на България не е Мадарският конник, а Демир Баба теке, където всички идват да се молят заедно – и християни, и мюсюлмани, и езичници, и безбожници. Всички. Заедно. Ето това е България!

Писал си книгата в продължение на 15 години. Какво се промени в историята от началото спрямо сега, а и в теб самия?

Петнайсет години... Много са... Какво ли не се случи... Нека да го кажа така: поне по моя преценка, най-хубавото в книгата са първата и последната част. Тогава, преди петнайсет години, не бих могъл да напиша края, защото бях млад, възторжен и глупав. Сега не бих могъл да напиша началото, защото съм тъжен, уморен и глупав. Но пък ето – усилието даде плод. През цялото това време всичко се случваше някак правилно, редовно. Стареех, старееше с мене и книгата, за да се получи всичко добре. Помни ли въобще някой днес какво е да си редовен – не вайръл, не вирусен, а редовен? Да си такъв, какъвто трябва да бъдеш?

И още нещо – преди петнайсет години нямаше да посмея да напиша сцените с брутална жестокост. Защото бях дете, но то си отиде и го няма вече, колкото и да ми липсва. Знам, че много хора ще се ужасят и ще ме намразят заради тия сцени. Нека! Но годините ме научиха поне на едно: злото не бива да бъде укривано, прикривано, изтривано. За него трябва да се крещи. За да не се забравя и да не се повтаря. Ако не кажеш на злия, че е зъл, той как ще го разбере? Никой сам за себе си не мисли такова нещо...

Ти си историк, имаш преки наблюдения в сферата. Българите забравят ли своите корени?

Отношението на българите към корените, към родната земя, е изключително мъдро, здравословно и достойно. Ние обичаме земята си, както се обича майка – тихо, ненатрапчиво и неотменно. Няма омраза към „врага“, няма маршируване, няма факелни шествия, няма биене по гърдите и „България на три морета“.

Не знам дали помните, преди време за едни избори се извърши отвратителна гавра с песента за Райна Княгиня. Тогава българите се събраха в Панагюрище. Не за да протестират, да чупят, да палят или да разнасят ковчези. А за да пеят и да играят хоро. Тия кадри са общодостъпни, потърсете ги и се вгледайте в очите на хората. Там е истината дали българите са забравили своите корени.

И още нещо от тоя ритуал в Панагюрище – няма друг народ по света, който да е способен да играе хоро и да се весели на „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“. Това нито е християнско, нито даже българско, а спомен и завет от траките, които „безсмъртствуват“ и превръщат в бог падналия герой точно така – с песни и танци. Такава е България – с предълбоки корени, впили се чак до сърцето на Земята. И е наша. Обичаме я. Чуждото не щем. И своето си не даваме.

Как да си възвърнем този интерес към миналото ни във времена, в които светът е толкова широк и имаме достъп до всякакви култури, обичаи и митологии?

Интересът вече се връща. Това даже не е въпрос на история или на публицистика, а на обикновена физика. Когато махалото се залюлее в едната посока, неизбежно то се връща в другата със същата сила. Доста време вече ни обясняваха колко сме незначителни, колко сме калпави, че България е „малка държава“. От мен ако зависи, тази фраза бих я направил престъпление. Защото България НЕ Е малка държава. Защото България е средно голяма европейска държава, по-голяма от Австрия, Дания, Унгария, Сърбия, да не изреждам. И българите все по-ясно осъзнават истината и разбират, че ги лъжат ония, които нашите офицери навремето наричаха „юди на българщината“. Доскоро „селянин“ беше най-обидната дума. Но все повече хора изпитват неудържим копнеж да се върнат на село, на село да си отгледат децата, да орат и да сеят. Спомнят си, осъзнават се. Това е нашето минало. Това е нашето величие. България не е била велика с мечове, а с мотики.

Откъс от „Димов гроб“

Аз не съм от Мраката. Роден съм далече, далече към изгрев слънце, във великата планина, наричана Хем или Хемус, близо до старата престолнина. Нашето село беше дервентджийско, чисто българско, там турски крак нямаше право да замръкне. И пò не се усещаше робският хомот, защото нашите люде не бяха обикновена рая, служеха на султана, дано Бог прокълне семето му вовеки, като пазеха проходите от разбойници. Пък и бедни не бяха, защото не плащаха данък и къде явно, къде тайно въртяха някаква търговийка. Баща ми беше от първенците. Взел си той лична мома от стар болярски род. Родила ме майка ми и умряла. Така се отворила първата рана в татковата душа, та не повторил венчило, нищо дето всички му говорили, че е грехота млад и здрав мъж да стои вдовец и с едно дете само. Вместо дом и жена, захванал той да трупа пара върху пара, та белким златото угаси мъката му.

Веднъж бил в Солун и видял как гърците се подиграват с българите, че били прости орачи и копачи и че нямали ни даскали, ни книги за своя род, а поповете им били по-прости и от народа, та не знаели да четат и пишат. И вместо да излекува първата, отворил втора рана в душата си, загдето народът ни чезне в тъмнина и безпросветност и няма кой да го изведе наравно с другите народи. Затова, когато си отворих очите и станах човек – сиреч седем-осемгодишен, баща ми ме отдели от себе си и ме прати да уча. Първо в Бачковския манастир, после в Рилския и накрая в Света гора. Там прекарах много лета, видях и четох старите хрисовули и кондики и разбрах, че лъжат гърците като казват, че не сме имали царство и господарство и сме били безкнижни и безпросветни. Защото тъкмо гърците горяха нашите книги без срам и милост, а и българи го правеха – поради небрежност и от простотия. В манастирите се изучих изтънко да чета и пиша на български и гръцки език, че и на турски се изучих. В Бачковския имаше един стар монах, дядо Григорий, да се свети името му, дето казваше, че всички езици са от Бога и че турският, ако и да е погански, и той е от Бога и ме учеше на него, нищо че го кълняха и пустосваха другите братя.

Когато станах на петнайсет, ме постигна беда велика. Баща ми затворил всичките си пари в стока, продал я, а когато се връщал с печалбата, нападнали го турци-разбойници и го убили. Повикаха ме от Атон да уредя делата му. А като ги уредих, видях, че не само една пара не е останала, но и бащината ми къща искаха да вземат. И се възбуди голям гняв у мене, та турих огън на всичко, оставих селото и отидох при турците, защото си мислех, че те, макар и поганци, поне са чужди, а кога те мамят своите, що да сториш и кому да се оплачеш? Така ме довя вятърът при татарпазарджишкия кадия и тръгнахме ние в лето Господне 1576-то да правим списъци на джелепкешаните по българската земя. Обиколихме Пловдивската, Пазарджишката, Софийската, Ихтиманската каза и други още, на брой всичко дванайсет. Дойдохме накрая в Радомирско. Там за пръв път чух историята на Шуна.

Много, много отдавна, не знам кога, ала като да е било при достойния и приснопаметен цар и самодържец на всички българи и гърци, славния Иван Асен Втори, та по негово време шетал по Българско някой си латински рицар на име Милохнев. Заживял той при царския велможа Богорис. Веднъж по време на лов мечка току-речи убила рицаря. Спасила го щерката на болярина Ладика. Залюбили се младите и Ладика станала трудна от Милохнев, ала той я оставил и си заминал за неговите земи. Едни разправят, че му дали да пие вино в черепа на Никифор, та се погнусил, други казват, че се уплашил, защото Ладика била магьосница и баячка. И така, и иначе, заминал Милохнев и сетне умрял в голямо нещастие. Умряла и Ладика като раждала детето, не от болка, а от мъка. Останало, горкото, сираче и го прибала прабаба му, старата Асла. Тя била велика чародейка. Разправяли, че живяла повече от двеста години и сам Боян Магесникът я учил на забравеното и забранено българско древно знание. Взела Асла детето и се запиляла вдън горите тилилейски, дето и звяр не смее да минава. Там отгледала внучка си и ѝ предала всичко що знаела. После умряла. Погребала младата Шуна прабаба си и тръгнала на път. Вървяла ни малко, ни много, та стигнала накрая до село Егълница и рекла в него да се засели. Вдигнали егълничани голям вой, че отдалеч ѝ се носела славата на вещица и не рачили да я пуснат в селото. Тогава заживяла Шуна наблизо на един хълм, дето имало камъни още от римско време. Така минали много години. Добре, ама видели егълничани, че кога в село град бие, при Шуна роса роси, кога в село овце мрат, при Шуна агнета скачат, кога в село чума ходи, при Шуна гайди свирят. Обърнали егълничани другия тефтер и захванали да я калесват да слезе в селото: „Шуно, слезни доле, Шуно, слезни доле!“, ала Шуна хич не ги слушала, а си останала на баира. Тогава някои се качили при нея, други си останали в старото землище, а трети – напук (че са инатливи егълничани, Бог да им прости), напук надалече се заселили. Така Егълница се разтроила и разчетворила и захванала земя колкото трябва за десет села, както е и до днес. А Шуна, като станала на сто години, намерила отнякъде момиче – хранениче, дала му името и му предала занаята си, пък сетне умряла. Заживяла новата Шуна над село Егълница, а после следващата и по-следващата. На хълма започнали да викат Шундоле или Шундола. А на мене ми било писано да видя славата и смъртта на последната Шуна.

И така, обиколихме ние кази всичко дванайсет, та дойдохме накрая в Радомирско. В града, помня, стигнахме почти по тъмно. Град, град – град го било. То да речеш и София и Пловдив не са повече от спомен за минала слава с порутени къщи и потънали в кал криви улички, ала Радомир, милият, и до днес е чисто село – затънтено и забутано. И ако въобще му се чува сегиз-тогиз името някъде, то е защото се намира на стария римски път през Кюстендил, Диканите и Друган за Бали ефенди и София. А пътят пък от Върба за Радомир прави голям завой на запад, за да заобиколи блатата и мочурищата, и докато да влезем в града, комарите – лято беше – все ни поядоха, та моят кадия ги намрази радомирци още преди да ги е видял. Нейсе, настанихме се в хана, дето го държи грък от Янина, и турците бързо забравиха комарите, като ги напоиха с червена канелена ракия, нищо че уж им било забранено от Мохамеда.

Не беше зъл човек кадията Сюлейман, ама лош беше! Нямаше го у него тоя мерак да мъчи раята и да се наслаждава на християнското страдание. Обаче, колкото дебел, толкова лаком, та ненаситен. Поне да събираше тия пари за прокълнатата им царщина, а той само за себе си гледаше и до края не можа нито да се наяде, нито да се напие, нито да се награби. А много пари завлече кадията. Само от Радомирско се наброиха 18 390 овце като джелепкешански данък за султана, но поне още за толкова Сюлейман прибра подкуп да ги скрие. Зная аз най-добре, защото всичко аз записвах и ако Чуче Стоян от Дебели лак имаше да дава петдесет овце, кадията викаше: „Пиши двайсет и пет!“, ако Степан Димно имаше да дава шейсет, оня викаше: „Пиши трийсет!“, а после джелепите един през друг му носеха торбите. Прибираше ги верният слуга на Сюлейман – едни див анадолец, сух, мръсен, грозен и прост. Приличаше повече на караконджул, нежели на човек, та майките по селата с него си плашеха децата да слушат. Трудно го търпях Анадолеца, не искам и името му да споменавам, ала пред телопазителя на кадията този ми се виждаше ангел същи. Оня беше Сатана. Пари не трупаше, искаше само от всичко да има най-доброто – било коне, било кучета, било оръжие, било дрехи, било какво било. Целият светеше в аба чохена и сърма коприна, а и хубав беше, дяволът, строен и младолик. Влезеше ли в някое село, яко черно пожарище влизаше – силеше наред моми и невести, че и на момчета посягаше. Писнало беше мало и голямо. Няколко пъти се събираха хайдути българи да го трепят, ала за зла беда оня беше голям стрелец и ятагана въртеше, та сума глави наби на кол, а него го нищо не стигаше. Ще питате що правех аз с тия. И аз питам – мене си питам и Господа. И Шуна съм питал. Господ още не ми е продумал. А Шуна ми рече: „Така било писано“. И е право – ако не бях тръгнал с турците, нямаше сега да съм монах в егълнишкия „Свети Спас“. Нямаше да видя Мраката и Радомир.

Който не знае, нека да узнае – не е богато Радомирско, ала хората не се оплакват, защото си обичат родния край. Поминуват като гледат повече овце. Сеят мешано жито, зеле, праз, кромид, бостани, коноп. Имат и плодни дръвчета – круши, ябълки, череши, орехи. Ловят риба, а за Божик колят свине, както е от време онò. Пестеливи, честни и работливи са радомирци, ако и да са малко завистливи, та се плодят и умножават, дори в тия черни дни на кланета и неправди. Множат се обаче и поганците – пришълците и потурчените. Само в радомирските махали – махалата „Джамия“, махалата „Базар“ и махалата „Меджид Мехмед-бег“, живеят петдесет и девет ханета и двайсет и шест неженени мъже. А потурнаците по селата – във Върба, Беланица, Горна Диканя, Углярци – тях кой да ги брои? Ето – Муси бей и Извор са си вече турски села. В Кондофрей пък оказаха голяма съпротива и се запазиха християни и българи, само не знам докога ще удържат. И селото Егълница е чисто българско. Помагай, Боже, да запазим светата православна вяра и светия език български, защото за тия три махали в Радомир стърчат три минарета на джамии. Първата от тях вдигнал някой си Юсуф, недостоен потомък на деспот Константин. На джамия е обърната и най-голямата радомирска църква „Свети княз Борис Покръстител“. Говорят, че тя била построена някога от болярина Радомир, ала да вярва ли човек на това, що се говори, и на това, що се записва? Гледам, някои братя писали по църковните книги „Свети цар Борис“ вместо княз, но то е поради незнание или от преголямо усърдие в родолюбството. Нека четат Тодор Дуксов, братов син на Бориса, който казва: „Това бе великият, честният и благоверният наш господар български княз на име Борис, чието християнско име бе Михаил.“ Така е писано – княз, а не цар. Даже е казано, че синът му – книголюбецът и преголям грешник Симеон, и той не е бил цар, ами го е излъгал цариградският владика, като му сложил на главата не царска корона, а своя си епириптарий. Виж неговият вече син – Свети цар Петър – си е бил самодържец български и праведник. Бил той честит да се учи от отеца наш и застъпник Свети Ивана Рилския, дето е живял по него време и в пещера близо до съсипаната крепост Перник, просияла при великия Кракра.

Но стига вече за царе и князове, зарекъл се бях да пиша за простия народ, да пиша за Шуна и за Денка, да пиша за Егълница и за Радомир, огън да го гори... И за Димо. За него се зарекох да пиша аз, недостойният. За Димо Сирак.

• Издателска къща „Хермес“ ООД
• Корична цена: 12,95 €/25,33 лв.
• Обем: 464 стр. 
• ISBN: 9789542625544
•