„Седем истории за любов, грях и смърт“ от Валентин Георгиев. Корица: Хермес
За книгата
Валентин Георгиев (1961–2025) е роден в Асеновград. Завършил е чешка филология. Автор е на белетристичните книги „Ако сме вечни“ (1989), „Самотни светци“ (1993) и „Седем истории за любов, грях и смърт“ (2000). Носител е на литературните награди „Пловдив“ (2000) и „Светлоструй“ (1995, 2001). Негови творби са превеждани на сръбски, полски и немски език.
Уличката вече я няма.
Събориха къщите, отрязаха липите, откараха с огромни камиони паветата от площадчето.
И хората ги няма.
И птиците отлетяха.
Но аз – онова малко някога момченце, продължавам да сънувам уличката, никой не може да я изтрие от паметта ми. Нея и героите на тези истории: Палазов, Мина и Лина, Стефан, Макс и Мара, Божко и Дебелата Вера, Боби, Ореа, Христина и Постол.
Всяка вечер се моля за упокой на мъртвите ми близки и приятели, за здраве и щастие на живите се моля. И се чувствам все по-грешен.
И пак се моля.
Откъс
В ПАМЕТ НА МОЯ ПРИЯТЕЛ
Всяка вечер се моля
за упокой на мъртвите ми близки и приятели,
за здраве и щастие на живите се моля.
И се чувствам все по-грешен.
И пак се моля.
Сънувах го. Бяхме на някакво вечерно събитие. Нещо като премиера на книга, нещо като парти, така и не разбрах какво. Ту в битова обстановка, ту в шумно заведение. Странно, всички бяхме с черни панталони, бели ризи, черни обувки... Много разговори, емоции, закачки... Към 2 часа се запитахме дали не е време да си ходим. Същото направихме и към 5 часа. Вальо ми каза: „Хубаво беше, но продължи дълго. То няма време да се прибираме. Оттук да тръгнем за работа!“.
Но работа вече няма. Повече от година столът стои празен и го чака. Но той няма да дойде. Само в романите, които издавахме, духът побеждава тялото. Вальо имаше силен дух. Виждах ежедневно как се бореше с болестта. Гледах как излизаше на обичайната си разходка в махалата, имаше собствени маршрути, знаеше, че трябва да ходи, да ходи... Но тялото натежаваше. Ходенето ставаше все по-трудно. Беше все по-замислен и вглъбен. Вгледан в себе си. Вероятно е предчувствал онова, което ще му се случи. Краят наближаваше.
Излезе в болнични, уж за малко – и не се върна. В началото гласът му звучеше бодро. Следеше всичко, което се случваше в издателството. После в гласа му усетих умора и някакво примирение. Последните му думи бяха вопъл: „Трудно, много трудно!“.
Цели 33 години от съзнателния му живот минаха в издателство „Хермес“. Като редактор и директор в издателството. Работеше с българските писатели, редактираше техните книги, заедно правихме маркетингови стратегии, програми, следеше продажбите... Работата му носеше радост и удовлетворение. Издателството наистина му даде много за неговия душевен комфорт, но му отне нещо много важно – писателското поприще.
Първата му книга – „Ако сме вечни“ (1989 г.), беше впечатляваща и се хареса на много читатели. Умееше да вижда красотата в човешката душа. Особено на героите, които бяха потърпевши в живота, „унизените и оскърбените“ по смисъла на Достоевски. Даваше им светлина и мечти, и кураж да продължават битката за собственото си щастие. После излезе романът „Самотни светци“ (1993 г.), за да изкристализира след няколко години съдбовната му книга „Седем истории за любов, грях и смърт“ (2000 г.).
Това беше творческото начало на писателя Валентин Георгиев. Постепенно издателската работа го поглъщаше, насищаше и потискаше неговите творчески импулси. Мечтаеше за пенсионното време, когато държавата ще се грижи за него, и ще може да пише, да пише... Имаше натрупани мълчания, но болестта го смаза. И му отне красивите видения.
Столът в издателството продължава да стои празен. Неизписаните листи на писателя са бели. Но книгата, която държите в ръцете си, думите в неговите „Седем истории за любов, грях и смърт“ са живи.
Прочетете ги!
Стойо Вартоломеев
Основател на „Хермес“