Емоционално заразяване: Как да не поемате чуждото напрежение в разговори. Снимка: istock
Случвало ли ви се е да разговаряте с човек, който е напрегнат, раздразнен или тревожен, а няколко минути по-късно да усетите същото в себе си? Влизате в разговора спокойни, вероятно денят ви е бил хубав, но постепенно започвате да говорите по-бързо, стягате челюстта си, повишавате тон или просто усещате неприятно напрежение, с което трудно можете да се разделите часове след срещата с въпросната личност.
Психологията има обяснение за това. Нарича се емоционално заразяване. Това е процес, при който несъзнателно започваме да възприемаме част от емоционалното състояние и поведението на друг човек.
Най-лесният начин да прекъснете автоматичната реакция е да я забележите. Ако човекът срещу вас говори напрегнато, за момент обърнете внимание на собственото си тяло. Стегнали ли сте раменете? Дишате ли по-бързо? Стискате ли зъби? Имате ли усещане, че трябва веднага да решите проблема?
Това кратко „проверяване“ на собственото състояние връща вниманието към вас.
Според Cleveland Clinic осъзнаването на това как определени хора и ситуации влияят на настроението ни е една от първите стъпки за ограничаване на негативния ефект от емоционалното заразяване.
Това не означава да игнорирате човека или да омаловажавате проблема му. По-скоро разделете две неща - мога да разбера как се чувстваш, без аз самият да се чувствам по същия начин. Това е особено полезно при разговор с човек, който е ядосан, паникьосан или силно тревожен.
Вместо автоматично да се присъедините към емоцията, опитайте мислено да я определите:
Самото назоваване на преживяването може да ви помогне да направите крачка назад, вместо веднага да реагирате.
Когато някой говори бързо, нервно или агресивно, много лесно е да започнем да правим същото. Това е част от механизмите, чрез които емоционалното заразяване може да се случи. Хората несъзнателно се синхронизират с изражения, тон, движения и поведение на другия.
Затова опитайте обратното:
Не е необходимо да „печелите“ разговора. Целта е да не позволявате на чуждата нервност да определя вашата реакция.
Когато разговорът стане напрегнат, мислите лесно започват да препускат. Точно тогава може да помогне нещо много просто, а именно да насочите вниманието към тялото. Усетете стъпалата си върху пода. Отпуснете ръцете. Поемете по-бавно въздух и направете по-дълго издишване.
Техники като осъзнато дишане се препоръчват като начин човек да остане емоционално присъстващ, вместо да действа на автопилот.
Не става дума за някакъв специален ритуал. Понякога са достатъчни две-три секунди, в които си напомняте: „Аз съм тук. Спокоен съм. Мога да избера как да реагирам.“
Това е особено важно при хора, които са силно съпричастни. Когато някой споделя тревогата си, първият импулс може да бъде да го успокоим, да намерим решение, да дадем съвет или да поемем част от проблема. Но да изслушате някого не означава да станете отговорни за неговото емоционално състояние.
Психолозите разграничават съпричастността от т.нар. empathic personal distress - ситуация, в която чуждото страдание започва да предизвиква толкова силен дискомфорт у нас, че самите ние се чувстваме претоварени.
Понякога най-доброто, което можем да кажем, е просто: „Разбирам защо това те напряга.“. Без веднага да добавяме куп решения.
Съпричастността не означава да бъдете на разположение безкрайно. Ако разговорът се превръща в постоянен поток от оплаквания, обвинения или напрежение, имате право да прекъснете или отложите разговора.
Например:
„Искам да те изслушам, но в момента нямам капацитет за този разговор. Нека да продължим по-късно.“
Или:
„Разбирам, че си ядосан/а, но не мога да продължа разговора, ако ми говориш по този начин.“
Това е пример за емоционална граница. Тя не се опитва да контролира другия, а ясно показва какво можете и не можете да приемете. Cleveland Clinic препоръчва именно ясното и спокойно формулиране на личните граници, включително чрез изречения от първо лице.
Можем да бъдем до някого, без да носим неговия проблем със себе си. Можете да кажете:
„Съжалявам, че ти се случва това.“, без да казвате: „Аз трябва да оправя това.“
Тази малка разлика е важна.
Изследванията и психологическите обяснения за емоционалното „заразяване“ показват, че чуждото състояние може да ни повлияе, но това не означава, че трябва да го приемем като собствено. Осъзнаването на собствените граници помага да останем подкрепящи, без да се претоварваме.
Понякога разговорът приключва, но напрежението остава. Вместо веднага да преминете към следващата задача, дайте си няколко минути. Излезте навън, разходете се, отворете прозореца, изпийте чаша вода или просто останете за момент без телефон.
Физическата активност, дълбокото диафрагмено дишане и други здравословни стратегии за справяне със стреса, могат да помогнат на човек да регулира емоционалната си реакция.
И най-важното - не е нужно да анализирате целия разговор отново и отново.
Понякога е достатъчно да си кажете: „Разговорът приключи. Това, което чувстваше другият човек, не е нещо, което трябва да продължа да нося.“