“Варко“ от Емил Андреев . Корица: Хермес
Премиерата на „Варко“ ще се състои на 1 септември от 18:30 часа в книжарница „Умберто и Ко“. Датата не е избрана случайно – тогава Емил Андреев навършва 70 години.
По време на събитието книгата ще бъде представена от Тони Николов и Младен Влашки, а откъси от „Варко“ ще чете актрисата Ана Пападопулу.
За автора
Емил Андреев е роден на 1 септември 1956 г. в Лом. Завършил е университета „Св. св. Кирил и Методий“ във Велико Търново. Работил е като учител, журналист и преподавател. Андреев е автор на книгите: Ломски разкази, Късен сецесион, Островът на пияниците, Боби Блажения и Другия американец, Стъклената река, Проклятието на жабата, Нашата книга и др.
Емил Андреев е носител на награда ВИК (Стъклената река, 2005 г.) и награда „Хеликон“ (Проклятието на жабата, 2007 г.). Той е автор и на пиесите Да убиеш премиер, Иманяри, Вълшебната лодка на Жъц. Неговите романи Стъклената река и Боби Блажения и Другия американец са екранизирани. Андреев е съсценарист и на телевизионните сериали „Под прикритие“, „Четвърта власт“ и др.
Произведения на Емил Андреев са превеждани на английски, полски, румънски, хърватски, украински, испански и други езици.
За книгата
Докоснат от Бога с дарбата на виртуозен музикант и съсечен от дявола с ориста да бъде осакатен от своето време. Захвърлен между величието и лудостта. Такава е съдбата на цигуларя Варко. Пътят му започва от Лом, за да възмъжее в Грац, да се прочуе в Будапеща, да свири в Париж и из цяла Европа, за да завърши във Виена и София.
С цигулка и пистолет Варко ще изживее както мигове на слава и възвишена любов, така и ужасите от човешкото падение в най-изродения му вид. Живот, белязан от грохота на Втората световна война и възшествието на два сатанински режима. И след като е изтърпял всички мъчения на новата власт, ще се завърне в Лом и ще издъхне в деня, когато пада Берлинската стена.
Очаквайте „Варко“ на 25.08.2026 г.
Откъс
3.
„Хенриета Колер била половин австрийка. Майка ѝ била словенка от Марибор, а баща ѝ – местен евангелистки пастор от Грац“ – така започна разказа си на другия ден Хана. Бе дошла с баба си Грета за редовното им кафе с маминка и леля Велика. Бе събота, а ние бяхме в моята стая, легнали един срещу друг в двете страни на старата спалня; хем се гледахме, хем можехме да се докоснем с крака. „Хенриета била стара мома“, продължи съученичката ми. „Не била хубава, но имала стегнато тяло за трийсетте си години.“
Когато я видял за пръв път, Варко се впечатлил най-много от прозрачната ѝ бяла кожа и изпъкналите ѝ воднистосини очи. Говорела тихо и гледала някак разсеяно встрани, докато го прави; рядко се усмихвала. Години по-късно, в спомените си, Варко я идеализирал и виждал далеч по-красива. Тя била първата му жена, а за нея той си останал най-талантливият ученик и любовник, когото тя имала и никога нямало да забрави. Още в началните часове Хенриета се изненадала от схватливостта му, силната му музикална памет и виртуозните му дълги пръсти. Освен че имал невероятен слух и можел да повтори до съвършенство всяка музикална пиеса, Варко много бързо усвоил и нотите – четял и изсвирвал на прима виста каквото му дадеш, бързо го запаметявал и само след година – а той не спирал да се упражнява денонощно – Варко вече можел свободно да свири и в оркестър, и солово. Амбицията му, наред с отдадеността му към цигулката, възхищавали все повече учителката му и тя, въпреки унаследената си набожност, усетила, че изпитва силни чувства към възмъжаващия Варлаам; за трийсетте си години Хенриета не била срещала подобен мъж – хем красив и привлекателен, хем талантлив. Избягвала погледа му, страхувала се от зелените му проницателни очи, но с трепет докосвала ръцете му, когато, макар и рядко, поправяла постановката му. Накрая не издържала.
Станало в последния час от обучението му. Д-р Теодор спазил обещанието си: първо купил цигулка на приемлива цена (до славните дни, когато Варко щял да свири на Cappa, предстояли доста години), а после предплатил курса до края на 1925-а. От шест месеца Варко вече работел като келнер в бирарията Adler („орел“) и изкарвал добри пари. Взимал щедри бакшиши, собственикът бил доволен, а той не спирал да напредва със свиренето. В началото на октомври, когато щял да се раздели с учителката Хенриета, Варко решил да позабавлява клиентите си на своя глава. Извадил цигулката и подхванал любимите си пиеси, които изпълнявал най-добре. Естествено, минал през Щраус, баща и син, но не пропуснал и някои от любимите маршове на австрийците, унизени след Голямата война. Станало малко чудо! Клиентите така се въодушевили, че оборотът се удвоил. И тогава Варко усетил силата си: бил различен, но с цигулката обединявал множеството. Възхищението на публиката било по-опияняващо и от най-силната бира, която бил пил. От тая вечер започнал само да свири, без повече да разнася халби. Оберкелнерът го заобичал още повече. Така тръгнала кариерата му на музикант. Дълга, успешна, с много пари и любов, но и с ужасни превратности, които променили живота му завинаги. Накрая Варлаам щял да замени цигулката с брадвата, а красивите звуци, които извличал с ръцете си, щели да спрат, за да се появи едничкият отривист възглас: „Арлаам-пипи-цър“.
Възторгнат и горд от успеха си, Варко тръгнал за последния си урок с Хенриета, която отдавна вече не знаела какво повече да го учи; давала му партитурите и му се наслаждавала като на малък бог. От време на време го спирала, колкото да го докосне, и отново се унасяла в мечтанията си. И дали защото нямало повече да го вижда, дали защото копнежът ѝ надминал своя предел, но след края на пиесата Хенриета отишла до Варко, сграбчила го и започнала да го целува. Той не бил изненадан, а по-скоро радостен, че изпълнението му предизвикало подобен изблик. Откликнал на тая първа целувка с вродена вещина и умение, които извирали от топлата му кръв и божията дарба да е различен. Хенриета бързо овладяла припряността му и макар да нямала много опит, успяла да превърне сношението в щастливо забвение. След малката смърт Варко се почувствал както никога, а Хенриета се просълзила.
Тук Хана ме погледна особено за десетгодишна, а после ме попита: „Ти целувал ли си се някога?“. От смущение щях да я изритам с крак, ако не беше гласът на маминка, която се провикна от коридора.