„Дива страна“ – третата книга от серията „Роуз Хил“ на Елси Силвър

На 3 ноември излиза „Дива страна“ – третата книга от серията „Роуз Хил“ на Елси Силвър, завладяла световните класации.

За авторката

Елси Силвър е канадска писателка на произведения в жанра съвременен любовен роман. Живее близо до Ванкувър със съпруга си, петгодишния им син и трите им кучета. В свободното си време обича да готви, дегустира екзотични храни, пътува и да прекарва време със семейството си сред природата.

На българските читатели Елси Силвър е позната с поредиците „Честнът Спрингс“ и „Роуз Хил“.

След огромния успех на „Дива любов“ и „Диви очи“ „Хермес“ представя третата книга от „Роуз Хил“ – „Дива страна“. А многобройните фенове на поредицата ще могат да се насладят и на телевизионната ѝ адаптация, по която „Прайм видео“ вече работи!

За книгата

Той има дива страна, за която никой не подозира. Страна, която ще я накара да се влюби неудържимо...

Табита Гарисън винаги е мечтала за сватбения си ден. Но не си е представяла, че ще се омъжи за най-големия си враг: Райс Дюпри. Мъжа, заради когото е загубила сестра си и попечителството над племенника си. За да задържи детето в Роуз Хил обаче, тя се съгласява да сключи фиктивен брак.

Райс е вечно умислен и влудяващо потаен. Мистериозната му работа го отвежда далеч от Роуз Хил за цели седмици. А когато се връща, е покрит със синини, за които никога не говори. Той постоянно я следи с поглед, от който я връхлитат неприлични мисли.

И макар да се е заклела, че никога няма да му прости, Табита постепенно опознава мъжа зад маската. Нежен, търпелив и винаги насреща, когато тя има нужда от него. Райс не е този, за когото всички го смятат. А това означава, че ще е по-трудно да мрази фиктивния си съпруг, отколкото е предполагала. И далеч по-лесно да го обича...

Откъс

Чувам звънеца на вратата. И го игнорирам. Не искам да ми продават нищо.

Затова продължавам да преглеждам опциите за предавания по телевизията, които да гледам. Нищо не грабва вниманието ми. Тед Ласо ме накара да изгубя интерес, а и съм силно контузен, за да тренирам, и ми е скучно.

Сега на вратата се почуква силно три пъти. А аз все още не искам да отворя. Идвам на това място, за да ме оставят на мира, затова се преструвам, че не чувам. Хората, които обикалят от врата на врата, винаги си тръгват, рано или късно.

Този човек обаче не.

Сега чука пет пъти.

Ядосвам се и ставам. Не обръщам внимание на острата болка в коляното си, докато куцам през просторния хол.

– Каквото и да е, не ме интересува! – Отварям рязко вратата, но пред мен няма никого. Само ясна гледка към улицата отпред.

– Здрасти, аз съм Табита. – Твърдият глас идва отдолу и аз навеждам глава, за да проследя звука. – Райс, нали така?

На прага пред мен стои жена. Косата ѝ е тъмна, почти черна. Черните като оникс, извити вежди ограждат шоколадовите ѝ очи, обрамчени с гъсти мигли. Тя е ниска в сравнение с мен – повечето хора са, но нещо в държанието ѝ я прави да изглежда висока.

Тя има присъствие.

Не казвам нищо, но тя подава ръката си, за да се здрависа с мен. Взирам се в нея – не искам да съм груб, но все пак се чудя какво, по дяволите, иска. Това място е моето убежище. Никой не ме познава в Канада.

Когато съм в Емералд Лейк, никой не ме притеснява. И точно така ми харесва.

– Здрасти? Здравей? – Тя разклаща ръката си отново, като ми напомня, че стоя вторачен в нея, без да помръдна. – Ако английският не ти е първи език, мога да опитам с малко френски. Иначе ще извадя телефона си да превежда.

Стисвам устни и подавам ръката си напред, за да хвана нейната ръчица.

– Говоря английски – измънквам, когато погледите ни се срещат отново. – Просто не очаквах никого.

Усещам мазолите по дланите ѝ, докато стиска здраво ръката ми. Силно. Това е истинско, точно, честно здрависване.

– Кой не обича изненадите, нали?

– Аз. Аз не обичам изненадите – отговарям, но тя не откъсва поглед от моя и усещам, че ме преценява. За какво, нямам представа.

Продължаваме да се взираме един в друг и да стискаме ръце, макар че в този момент този ритуал се проточи по-дълго от необходимото.

– Ами, изненада! – обявява тя изведнъж. – Аз съм сестрата на новата ти наемателка и ѝ помагам да се нанесе. Трябва да си поговоря с теб, докато я няма.

Пускам ръката ѝ и примигвам. Тонът ѝ ме кара да се чувствам така, сякаш съм загазил. Всичко, което исках, беше някой ненатрапчив да живее в съседство и да поддържа мястото, докато отсъствам. Вместо това виждам терористично човече на прага си, което изглежда така, сякаш е готово да ме разпитва.

– Покани ме вътре. Ще си кажем каквото имаме да си казваме и ще си тръгна по живо, по здраво.

Сега тя се усмихва.

И, мамка му, усмивката ѝ е ослепителна. Не е сдържана, нито срамежлива. Истинско оръжие е и тя знае точно какво прави, като го използва върху мен.

Допреди малко мълчах, защото винаги съм подозрителен спрямо хората, които случайно се появяват на вратата ми. Сега мълча, защото мозъкът ми дава на късо, а очите ми се лутат. Лутат се по лъскавите ѝ кичури коса, по загорялата ѝ кожа и женствените извивки на бедрата ѝ.

Да. Табита, сестрата на новата ми наемателка, е секси и явно мисли, че в мазата си крия трупове; освен това се здрависва здраво.

Странно, но ми харесва.

Затова се отдръпвам и я поканвам с жест да влезе.

За момент тя омеква, на плътните ѝ устни разцъфва усмивка, която разкрива облекчението ѝ, и избърсва длани в бледите си дънки.

Престъпва в антрето и навежда глава.

– Благодаря – казва глухо.

Успявам да кимна, преди да затворя вратата и да ѝ посоча да влезе в кухнята. Прозорците от тази страна на двускатната постройка гледат към езерото. Гледката е пленителна и не я виня, че се спря, за да ѝ се порадва.

– Красиво е.

Оставам да я наблюдавам за миг, проследявам профила ѝ с интерес, който не се стремя да скрия. Държи раменете си изправени, а меките ѝ устни са леко разтворени.

– Красиво е, да.

Погледът ми се спира на устата ѝ. Устните ѝ се извиват в дяволита усмивка, когато се обръща към мен и повдига вежда. Оглежда ме точно толкова открито, колкото и аз нея.

– Мъж, който пести думите си, а?

– Предполагам – казвам и се обръщам с гръб към нея, за да отворя хладилника. – Питие?

– Не, няма да се бавя толкова – отвръща и мога да чуя развеселеността в тона ѝ, докато дръпва щъркел от барплота.

Изваждам кенче със сода и го отварям. После се облягам на плота зад мен, за да я погледна. Тя е свила ръце, пръстите ѝ са преплетени, а устните ѝ са свити в линия.

– Значи... – Думите ѝ секват и аз чакам.

И чакам.

Отпивам небрежно от газираната вода и я оставям на плота до мен.

Тя продължава да се взира в мен и не ми убягва как очите ѝ сменят посоката си, следвайки движението на ръцете ми, докато ги скръствам пред себе си. Поглеждам я.

– Значи... – отвръщам ѝ, а устните ми леко потрепват.

Тя подсмърква и се поизправя, като мести очи ту встрани, ту към мен.

– Ще го карам направо. На Ерика не ѝ е било лесно. Историите ѝ не са мои, за да ги споделям. Просто имам нужда да знам, че тя и синът ѝ Майло ще са в безопасност тук.

Помръдвам леко.

– Добре. Аз живея извън страната и идвам тук само от време на време. Но съм инсталирал алармена система.

– Не говоря за такъв вид безопасност. – Тя прехапва устна и въздъхва. – Слушай, знам, че прекрачвам границата, но сестра ми най-накрая е добре и не съм сигурна какво би или не би... Ох... – Тя прокарва разтревожено ръка по косата си. – Мразя се, че те моля за това, и тя би ме убила, ако разбере, но... Ако разполагаш с по-силни лекарства от парацетамол, може ли да ги оставиш някъде, така че никой да не заподозре, моля?

Веждите ми се отпускат и се навеждам напред.

– Какво?

– Лекарства с рецепта. Искам да съм сигурна, че няма да има достъп до тях.

– Тя ще живее в съседство. Не с мен.

Табита свива рамене и отмества отново поглед.

– Тя е очарователна и красива и най-накрая е стъпила на краката си. Никога не казвай никога.

Тази жена няма никаква представа колко трудно се доверявам на хората.

– Не възнамерявам да преследвам сестра ти.

Тя трепва, но не се поколебава да ме погледне право в очите.

– Е, този план може да е само от твоя страна.

– Ти да не... – Спирам, понеже не знам какво да кажа. Никога не съм водил по-странен разговор с напълно непознат.

– Аз съм просто любопитна, прекалено грижовна сестра, която от два дни я слуша как не спира да говори за теб. Просто кимни, ако ме разбираш, и може да се разберем повече да не повдигаме въпроса.

Прекарах около трийсет минути с Ерика, когато ѝ показвах мястото за първи път. И още малко след това, когато ѝ дадох ключовете и се запознах със сина ѝ. Тя ми се стори отзивчива по отношение на това, че ще взема пощата ми и ще наглежда двора и градините. Беше мила. Добре, наистина мила.

Твърде мила?

И детето ѝ беше сладко.

Но определено не си мислех в тази посока.

Все пак кимвам.

Табита плясва с ръка по гранитния плот и на лицето ѝ се появява победоносна усмивка.

– Чудесно. Страхотно. Хубав разговор – казва и се плъзва от щъркела, за да слезе; преди това обаче поглежда с копнеж наоколо. – Хубава кухня. Няма нищо по-хубаво от това да имаш красива гледка, докато готвиш.

– Обичаш ли да готвиш?

По устните ѝ разцъфва лека усмивка.

– Може да се каже.

Минавам покрай барплота, пристъпвам по твърдия дървен под, привлечен от хаоса и непредсказуемостта ѝ. Тя обаче вече върви към вратата.

Изстрелва се навън така, както и нахлу. Самоуверено и директно, но също и... малко колебливо.

Може да се каже.

Това ме кара да се запитам какво се крие между редовете на този отговор. Цялата тази среща ме кара да се чудя каква е историята на сестра ѝ.

– Трябва ли да се тревожа за нея? За сестра ти. Като наемателка?

Гостенката ми си оправя сандалите, изправя се и ме поглежда още веднъж. Лъчите на залязващото слънце проникват през прозорците около предната врата и хвърлят топъл отблясък върху чертите на жената. Бузите ѝ са леко зачервени, сякаш се срамува, че е нахлула така тук и е споделила твърде много. Че се е намесила.

– Тя е момиче, което се контузи, докато играеше волейбол в гимназията, и ѝ предписаха нещо, което не трябваше. Беше в тежко състояние. Наистина тежко. Но сега е здрава. Получи помощ. Честна дума. Тя е добра майка. И ще бъде добра наемателка. Обещавам.

В очите ѝ се чете молба. Челюстта ѝ изразява решимост. И въпреки цялата си външност съм твърде мек, за да я отблъсна. Ако толкова отчаяно се нуждае от помощ, мога да ѝ помогна.

– Добре. – Навеждам глава и прибирам ръце в джобовете на сивия си анцуг. Всички сме минавали през трудни моменти. Далеч съм от мисълта да се чувствам заплашен от жена, която едва познавам.

– Но...

Поглеждам бавно нагоре; не ми харесва как звучи това „но“.

– Ако, и това е едно голямо ако, тя изостане с плащането на наема, може ли да ми се обадиш, моля? През деня, през нощта, по което и да е време. Искам тя да е на безопасно място. Искам да има покрив над главата си. Искам Майло да е щастлив и да е в безопасност. Ще платя, ако се наложи.

Тя измъква визитка от задния си джоб и ми я подава. Посягам да я взема по-нетърпеливо от обичайното. Пръстите ми докосват визитката и виждам отпечатания върху нея надпис: „Бистро Дебелорогият овен“. Когато обаче понечвам да я дръпна, жената не я пуска.

Стрелвам я с очи и виждам как в нейните гори свирепост. Вдига другата си ръка и протяга кутрето си.

– Закълни се.

– Да се закълна?

Тази среща става все по-странна.

– Да. Закълни ми се с кутрето си, че ще ми се обадиш, ако има някакъв проблем.

Вдигам кутрето си и се засмивам гърлено.

– Знаеш, че тези не важат пред закона, нали?

Тя увива пръста си около моя и впива очите си в мен като стрели.

– Знам, но само един пълен гадняр би нарушил клетва с кутре.

Жената е напълно сериозна. А аз съм твърде слисан, за да ѝ откажа.

– Заклевам се – отговарям дрезгаво.

Тя ме наблюдава за кратко, сякаш да прецени искрена ли е клетвата ми. После кима и се отдръпва. Без да каже повече нищо, дръпва входната врата и си тръгва от къщата ми. А аз просто стоя там, подпрял ръка на вратата, и се опитвам да осмисля разговора ни.

Да разбера тази жена.

Тази жена, която се обръща да надникне през рамо, докато върви по алеята.

Хващам я, че ме гледа малко по-продължително. Или тя ме хваща, че я гледам. Честно казано, не ме интересува кое от двете е.

Само знам, че обикновено правя всичко възможно, за да се скрия от прекалено много внимание.

Нямам нищо против обаче начина, по който ме гледа тя.

• Корична цена: 14,95 €
• Обем: 488 стр.
• ISBN: 9789542625742
• Преводач: Хубавена Димитрова  
• Книгата е с цветни порезки