Защо в България няма такива фирми?

Алберто Кампо Баеза и Масимо Бенетон насочват голяма част от финансите и грижата си за бъдещето. При тях фразата (децата са нашето бъдеще) не е просто клише, а ежедневие. Проектът не само улеснява родителите, които работят във фирмата, но се стреми да открие уникалността на всяко дете, да възпитава естетическия му вкус, любовта към изкуството и желанието за творчество. Педагозите полагат усилия да открият специфичните дарби на децата и да ги развиват, а родителите, докато работят, могат да са спокойни, че наследниците им получават най-доброто. Така бидейки лоялни към фирмата, те инвестират максимално в бъдещето на децата си.

Дори само това да знаех за тази фирма, би ме ентусиазирало и привлякло да работя за нея. Но... както се досещате, Понцано не се намира в България. Не че у нас няма прекрасни селца и градчета, където подобни фирми могат да направят същото. Но уви, досега никой не е решил да инвестира по подобен начин в бъдещето. И у нас вече има много големи корпорации, които, както чувам, дават по няколко хиляди лева заплата на служителите си, но към момента няма такава, която има подобно отношение към децата. Тъжно е, че в една такава голяма компания, например, когато една моя позната кандидатства за работа и на интервюто споменава, че има три годишна дъщеря, която отглежда сама, веднага я питат – как смятате да се справите? Пред жената има два пътя – да стои без работа и да гладуват, или да изпрати детето си на отглеждане в провинцията при възрастните си родители и да се отдаде на новата си работа. Какво значи това? – дори за водещите български компании е важно да си на разположение, и това, че имаш дете или че би искал да повишиш стандарта си на живот, за да създадеш такова – ни най-малко не им влиза в приоритетите. Робите нямат личен живот.

Но българският бизнес твърди, че е социално отговорен. Обаче този случай не е изолиран – майките с малки деца, добре познават тази реалност. Ако нямат достатъчно дебели връзки, трябва да приемат работа за по-малко пари и без перспективи, за да могат да обръщат поне малко внимание и на детето си. А ако искат да правят кариера – тогава трябва да се посветят на работата, а за децата да търсят бавачки, баби и т. н. – т. е. децата да отстъпят на втори, трети и четвърти план. И да познават, че мама си е била в къщи по новата играчка, която ги чака до креватчето, когато се събудят.

В България да се грижиш за децата на служителите, в повечето случаи се разбира да им организираш коледно парти и да им подариш торбичка с бонбони. А по-малките фирми и организации не правят дори и това.

Държавата е тази, която е длъжна да предостави детски градини за децата. Но голяма част от детските градини вече са продадени на фирмите, които последните използват за складове или офиси. В държавните детски градини не само няма места за всички, но децата там са отглеждани на конвейер. Деца масово производство. Ако ви се харесва. Става популярната фраза – за толкова пари – толкова. И с това се приключва всичко... че текло от покрива... че мистериозно може детето да се натрови с лексотан или с непроверено мляко... или че може да изостане в развитието. За толкова пари – толкова – като искаш по-добро... иди другаде. И докато имаме такова мислене, историята ще се повтаря.

А ако държавните детски градини може да се намалят още повече, за да може да процъфтява частният бизнес с училища и забавачки, някои хора биха били истински щастливи. Тъжно е, че се прави бизнес с бъдещето на децата.

И за да не си помислите, че в частните училища и градини в България няма преференции за служителите ще дам един личен пример. Преди време ми предложиха работа в много добро частно училище, където децата на служителите учат на преференциални цени. Но уви, заплатата, на която трябваше да започна беше смешно малка в сравнение с преференциалната такса. Друг е въпросът дали в частните училища се дава наистина по-добро образование – като учителските кадри са едни и същи, а желаещите да практикуват учителската професия прогресивно намаляват. На този сумрачен фон няма как да не ни впечатли идеята и особено реализацията на проекта на “Бенетон”. Всеки родител би адмирирал подобно отношение към децата и предполагам би бил много по-лоялен към работодателя си.