Моят най-труден разговор

Аз съм от хората, които трудно споделят най-съкровените си мисли. Причината е ясна – страх, че казаното от теб, веднъж изречено, вече не ти принадлежи и не можеш никога да си сигурен за какво ще бъде използвано и дали няма да се обърне в един прекрасен момент срещу теб. Такава бях до скоро. Страхувах се да рискувам и да загубя, залагах все на сигурно. Разочарованията наистина бяха малко. Но... не можех да се похваля и с кой знае какви победи. Късно разбрах, че силният човек не се страхува да падне, защото винаги ще може да стане, да излекува раните и да продължи напред. Умният извлича полза и поука дори и от провала и огорчението си, може би дори предимно от тях, защото те го стимулират да се развива и да надмине самия себе си, докато успехът по-често заслепява.

Кое ме промени към добро ли? Именно един от тежките ми моменти, в които на пръв поглед не само загубих, но и се изложих много. Една любов, която трябваше да е щастлива и споделена, а в крайна сметка от нея не остана дори приятелство и сега изглежда повече като разказ, а не като действителен спомен. В нашето общество все още не е прието жената да е активната, смелата, дръзката. Като че ли на такива постъпки се гледа малко като на леко поведение, предварително обречено на неуспех. Но и мъжете днес не са каквито са били преди, нали? Вече рядко ти отстъпват място, отварят врати пред теб, подаряват цветя. От теб се очаква да работиш наравно с мъжа, да се обслужваш сама, а ако настояваш за някой и друг елементарен жест, често изглеждаш като лигава глезла.

Аз съм от семейство на силни и властни жени. Може да се каже, че именно те са били центърът и основната сила в семейството. Свикнала съм да бъда горда и нищо от никого да не искам. С крехко здраве, много чувствителна, но и също толкова упорита. Бях се зарекла никога да не се поставям в зависимост на никого, аз да определям с кого да бъда и ако свържа живота си с някого, то ще е защото аз съм го избрала, а не защото с нещо съм му задължена. И, разбира се, никога няма аз първа да призная чувствата си първа, а ще чакам той да се досети, да забележи и ако иска – да ми отвърне.

Той изглеждаше идеален. Открит, щедър, не иска нищо в замяна на жестовете си към другите. И ме разбираше. Имах чувството, че усеща всяка промяна в настроенията ми, всяка мисъл, всяко желание. Дори му прехвърлях настроенията си, болките и радостите. Случва ми се с много хора – по това разбирам кои са “моите” хора и кого ще е по-добре да държа надалеч. Но никога не ми се бе случвало да е така бързо и неусетно, без каквито и да било усилия и манипулиране от моя страна. Разбира се, той се досещаше, че искам тази “сродна душа” за нещо много повече от приятел, за нещо по-дълго от увлечение, което да си спомням в дългите студени нощи пред камината след много години. Да, за първи път нямаше смисъл да използвам маски, да се крия зад повърхностни шеги и измислени митове за принцесата, която чака своя рицар на бял кон да дойде при нея, а самата тя не прави нищо, за да го доближи до себе си. Можех да говоря с часове и да не ме е страх, че ще ме гледат озадачено или направо ще ме пратят на психолог. Не са много хората, които истински да ме разбират, затова и повече ги ценя като ги открия.

Само че животът не е филм или книга, в която happy end-ът е гарантиран, каквито и перипетии да са мачкали героите. Вълшебната приказка имаше банален край. После нещата така се завъртяха, дотолкова се промениха, че все едно никога не се е случвало, не сме се срещали и съм го прочела в някоя книга в почивката между работата и разказите ми, или пък сама съм го измислила, скучаейки в някое задръстване в тролея. Но нищо не може да се сравни с безценния дар, който получих. Сега престанах да гадая до безкрайност какво ли мисли другата страна, какво е бъдещето ми, съдбата ми. След като разбрах силата на казаното, си обещах повече никога да не си причинявам безкрайната агония на затъването в догадки, илюзии, неизяснености. Все пак, не всеки е длъжен да чете мисли, да знае какво изпитваш, мислиш, искаш. Понякога истината е до теб и обстоятелствата са в твоя полза, но едно мълчание от криворазбран срам и принципи провалят всичко. Случва се и да не те разберат, да загубиш, но поне знаеш, че си опитал, а не се питаш до края на живота си какво ли би било, ако не беше толкова страхлив и пасивен.

Подобни думи са безкрайно трудни за всяка жена. Наистина усещането е като че поставяш живота си в нечии ръце и той може да направи с него каквото поиска. Е, “моят” човек се оказа един от онези почтени хора, каквито рядко се срещат в наши дни – не си позволи да сипе сол в раната. Остави ме да продължа пътя си и да намеря истинската си сродна душа, както и аз бих постъпила и постъпвам в подобни случаи. Не си позволи да сграбчи с длан и да смачка сърцето ми като нещо, което му принадлежи и има право да направи с него, каквото пожелае. Не, че не би могло да има нещо между нас. Би могъл дори да се привърже истински с времето. Но не би било онова, което искам и заслужавам. Затова и най-трудният разговор всъщност не бе чак толкова тежък и болезнен. Когато срещнеш достоен човек, ти не мислиш за последствията, за загубите и ползите. Направо действаш – честно и открито. С хора като тях не може по друг начин.

Разбрах, че тайните не могат да те наранят, ако ти сам не допуснеш това, мислейки се за предаден, използван и наранен. Ключът е в теб. Ти решаваш дали да бъдеш личност или просто да се носиш по течението, очаквайки от него да има милост и да не те удави.

Вера Хинчева участва в конкурса “Бъди уверена, общувай свободно!”
Най-ценният съюзник – усмивката
Чудеса в общуването с ангели
Да бъдем уверени в това, което сме