Преди години Мария беше капка акациев мед сред разноцветни буркани, пълни с пясък. Не подозираше колко уникална е сладостта й и колко потенциал има в атомите неподправено очарование дори на сламената й шапка. Това го знаеше само пчелата майка, но Мария не й вярваше и продължаваше да си мисли, че не се различава от всички останали провинциални момичета, дошли в столицата да се борят за съществуването си. Най-ценните й предмети се състояха в два чифта обувки (летни и зимни), шнола за коса под формата на пеперуда (с нащърбени краища), сламена шапка, за която вече стана въпрос, черно сако на райета (с протрити ръкави) и най-любимото й – Библията. Тогава не знаеше, че всъщност животът е по-суров от току що одрано агне за Гергьовден, по-кисел от миналогодишното зеле в бъчвите на дядо й, по-непредсказуем дори от сляпото куче в градината с картофи.

Много лесно си намери работа като секретарка в една адвокатска кантора. Колежките й я отбягваха, защото не можеше да си позволи да обядва с тях в близкия ресторант и си носеше сандвич, увит във вестник. Освен това говореше с акцент и не знаеше кой е Орландо Блум. Последното май беше най-голямото й прегрешение според тях. На Мария това й тежеше, но тя не можеше да предаде себе си и да бъде просто пластмасова кукла, мечтаеща за рокля от “Zara”.

Няколко месеца Мария работи много усърдно и успя да спести пари за първия семестър в университета. Записа “Право”. Шефката й забеляза упоритостта й и започна да й възлага по-отговорни задачи. След година я повиши и момичето от провинцията стана адвокат в една от най-елитните кантори в столицата.

Сега идваше най-трудната част – колежките й, които до скоро я отбягваха, й станаха подчинени и Мария трябваше деликатно да се справи със ситуацията. Тя не беше злобна и не се зарадва, че сега те са в ръцете й и дори може да ги уволни ако поиска. Напротив, тежеше й мисълта, че те ще се чувстват унизени. Реши да поговори с тях и дълго мисли как да ги накара да разберат, че тя всъщност не ги мрази и ще се радва да продължават да работят заедно.

В един прекрасен неделен следобед Мария покани колежките си на кино – на премиерата на “Елизабеттаун” с Орландо Блум. Купиха си пуканки и сок, смяха се и плакаха от сърце на някои сцени. После се разходиха по “Витошка”, зяпаха по витрините, пробваха рокли и панталони, а най-накрая отидоха в известно заведение. Поръчаха си по една “Кайпириня” и след като обсъдиха апетитните задни части на сервитьора, Мария реши, че това е нейният миг. Въпреки че, до скоро те въобще не я забелязваха, тя им благодари за помощта, която уж са й оказали и им заяви, че за нея е истинско удоволствие да работи с такива приятни и интелигентни момичета като тях. Каза им също така, че занапред ще продължава да разчита на техния професионализъм и тя винаги ще се старае да защитава интересите им. Момичетата се почувстваха малко гузно и съжалиха мислено за пренебрежението им към нея. След около час се разделиха весели и с очакване на утрешното начало на новата седмица.

Днес Мария все още е капка акациев мед сред разноцветни буркани, пълни с пясък. Сега обаче тя знае цената си и гордо разхожда червения си нов костюм по коридорите на съдебната палата. Уверена е в

собствените си сили и в най-ценния си съюзник – усмивката.

Цветелина Иванова участва в конкурса “Бъди уверена, общувай свободно!”
Чудеса в общуването с ангели
Да бъдем уверени в това, което сме