Ясно е, че всеки се ядосва, че живеем в несъвършен свят и поводи за раздразнение колкото искаш. Но как си изливаме яда и върху кого? Ето това е болезненият въпрос?!

Защото, колкото и да четем позитивни книги, да спазваме правилата на фън шуй, на християнското милосърдие и прочее и прочее, когато ни припари под краката изпускаме парата върху първия срещнат.

И по законите на лавата всичко започва от върха. Шефът се ядосал, за нещо си, било то дребно или по-едро, но започне ли веднъж лавината, трудно се спира.
Малко са смелчаците, които се опитват да се разкрещят на някой по-висш от тях. Особено по-големите шефове никога не си позволяват да се озъбят на прекия си началник, защото знаят, че изхвърчат ли, ще паднат от доста високо. И се почва едно разтърсване, едно крещене, едно сумтене, едно вледеняване и изригване, в зависимост от темперамента, манталитета и привичките. И на принципа на лавината се помитат всички засегнати пряко или косвено в ситуацията. Получават се доста неприятни ситуации. Дали ще те облеят с гореща лава или леден студ – ефектът е все един и същ – скапват ти самочувствието и от там защитните сили, имунитета... разкъсват ти душевния мир и ти разклащат нервите и здравето. И подсъзнателно тази лава, превзела те веднъж, напира да излезе и да продължи разрушителния си устрем. Трябва да си много силен психически, много великодушен и мъдър, за да успееш да я удържиш и спреш. Такива хора са рядкост. И обикновено лавината от лава или студ се спира от само себе си при най-слабия по веригата.

Никой не е очарован да го назидават и да го обиждат, да му крещят и да го поучават като малко дете. Неща, които родителите не би трябвало да си позволяват с децата си. Но, колкото и да си кривим душата и да казваме „моят шеф е душа човек, никога не би постъпил така“, факт е че при други 90 процента положението не е такова. И другото, в което редовно се кълнем, че ние никога, ама никога не бихме си позволили да се държим по такъв начин с колегите. И когато ни припари на нас под краката, без да искаме дори си позволяваме някоя и друга обидна квалификация по нечии адрес, някое друго обвинение, саркастичен тон, списъкът е дълъг. Колкото по-ниско сме в хранителната фирмена или корпоративна верига и колкото повече са успели да потъпкат самочувствието ни, толкова по-болезнено го преживяваме и толкова по-зле се отразява и на здравето ни.

И ако това оставаше само в работата щеше да е прекрасно. Но за голямо съжаление тези неразбории и ядове се пренасят и вкъщи, къде на съзнателно, къде на подсъзнателно ниво. И най-близките ни си го отнасят. Най-често се ядосваме на най-невинните и беззащитните – децата. И то защо? Защото в работата с нас са се отнасяли цял ден като с парцали, а вместо да потърсим човешките си права с достойнство – да подадем контра жалба, да се обърнем към Синдикати и т. н. ние си знаем априори в каква страна живеем и че никой няма да ни защити. И си мълчим. И на свой ред обвиняваме несправедливо и травмираме собствените си деца. Нещо, което сме си обещали, че никога няма да правим. Докога? И дали изобщо някога ще излезем от този омагьосан кръг?

Снимка: Reuters

Прочетете още: