Зловеща трагедия в дом за момичета с деструктивно поведение

За почитателите на напрегнатите трилъри предлагаме трето заглавие от шведската сензация в криминалната литература Ларш Кеплер. „Свидетел на огъня“ е умело изграден роман, в който напрежението и страхът растат с всяка прочетена страница. Читателите вече познават писателската двойка от двете книги, издадени от „Ентусиаст“ досега – „Хипнотизаторът“ и „Договорът ПАГАНИНИ“.

Авторите на сензационните шведски психотрилъри – съпрузите Александър и Александра Андорил, в живота са щастливо семейство с три дъщери. В литературата те са избрали псевдонима Ларш Кеплер за своя писателски тандем в знак на почит към световноизвестния шведски писател Стиг Ларшон и големия учен Йохан Кеплер. Александър и Александра имат свои отделни творчески биографии и известност, но решават да създадат нова идентичност, с която читателите да свързват съвместните им криминални романи.

Страховитата история в романа „Свидетел на огъня“ отвежда читателя в дом за момичета с деструктивно поведение, където са намерени в кръв една от възпитаничките и медицинската сестра. Откриват непълнолетната Миранда в леглото в оплискания с кръв изолатор, закрила очи с длани, и с кърваво петно до главата ѝ. Мъртвото тяло на Елисабет Грим е заключено в бившата пивоварна до дома. Друго момиче е безследно изчезнало, оставяйки след себе си кървави дири. Вече е ясно, че наоколо дебне убиец. В същото време една отчаяна жена съобщава в полицията, че някакво странно момиче е откраднало колата ѝ и е отвлякло четиригодишния ѝ син. Никой не е видял нищо. Свидетели няма. Инспектор Юна Лина поема тези два случая, между които на пръв поглед няма нищо общо. Когато започва да търси отговори, се задействат мощни унищожителни сили.

Напрежението и страхът растат, а сюжетът става все по-напрегнат и по-заплетен. Безцеремонният и понякога груб инспектор Юна Лина е твърдо решен да разплете жестоката загадка и да намери бруталния убиец. За целта той прибягва до спорни методи в хода на своето разследване – допитва се до медиум, но все пак разчита на това, което сам вижда.

Със своя трети роман Ларш Кеплер затвърждава позицията си на най-популярния автор на трилъри на Швеция. Книгата е невероятно умело изградена с наситен и богат на нюанси сюжет. „Свидетел на огъня“ е истински психотрилър, който буди ужас и разкрива най-тъмните кътчета от човешката душа. „По-експресивен от Менкел, социално ангажиран като Ларшон, Кеплер най-много се доближава до Несбьо и неговия готически екстаз“ – пишат световните медии за книгата. „Дъ Телеграф“ наричат романа „брилянтен, добре написан, изключително удовлетворяващ“, а „Ивнинг Стандарт“ го определят като „най-добрият скандинавски психотрилър!“

Към днешна дата поредицата за упорития финландски инспектор Юна Лина е продадена в 40 страни, с тираж над 6 милиона копия по света и 3 милиона само в Швеция. Успехът на скандинавската двойка е толкова голям, че писателският им талант е забелязан и от филмовата индустрия.

За Ларш Кеплер

Съпрузите Александър (р. 1967) и Александра (р. 1966) Андорил в живота са щастливо шведско семейство с три дъщери. Двамата пишат романи и поотделно, но през 2011 г. излиза „Хипнотизаторът“ и така се „ражда“ Ларш Кеплер. Още от първия прочит на ръкописа издателят Алберт Бониер разбира, че в ръцете си държи бъдещ бестселър – трилър, който ще те накара да си гризеш ноктите от страх.

В едно интервю, на въпроса как са могли да напишат толкова смразяващ трилър като „Хипнотизаторът“, и въобще защо шведските трилъри са толкова добри, те обясняват: „По някакъв начин шведското общество е много добро, почти перфектно на повърхността си, а това подтиква писателите да видят онова, което се крие под нея... Ние се чувстваме сигурни в Швеция. Ето защо можем да пишем тези ужасни книги и да открием онова, което е истински плашещо...“

Александър Андорил има девет свои книги преди „Хипнотизаторът“, но с никоя не е преживял толкова голям успех и световната слава така, както с този първи роман на Ларш Кеплер.

Александра Коельо Андорил и Александър Андорил вече се радват на успеха на своя шести трилър. Двойката живее в Стокхолм с трите си дъщери – само на една крачка от шведското седалище на Скотланд Ярд.

Откъс

А колкото за страхливите, невярващите, мръсните, убийците, блудниците, чародейците, идолопоклонниците и всичките лъжци, тяхната участ ще бъде в езерото, което гори с огън и жупел.

Откровение на свети Йоан Богослов 21:8

Медиум е лице, което се представя, че притежава паранормална дарба, способност да наблюдава взаимовръзки извън обсега на общоприетата наука.

Някои медиуми посредничат за контакт с мъртвите по време на спиритични сеанси, докато други предлагат напътствия, например чрез карти таро.

Опитите за връзка с мъртвите чрез медиум могат да бъдат проследени далеч назад в историята на човечеството. Още хиляда години преди рождението на Христа царят на Израил, Саул, се опитал да поиска съвет от духа на мъртвия пророк Самуил.

В цял свят полицията търси съдействие от медиуми и спиритисти при заплетени случаи. Това се прави много пъти през годината, макар да няма нито един документиран случай, при който медиум да е допринесъл за разрешаването му.

ЕЛИСАБЕТ ГРИМ е на петдесет и една години, косата ѝ е прошарена в сиво. Има весели очи и когато се усмихне, се вижда как единият ѝ преден зъб е леко издаден пред другия.

Елисабет работи като медицинска сестра в „Биргитагорден“, специален дом за младежи, на север от Сундсвал. Институцията е частно стопанисван дом за грижи и настаняване, който приема осем момичета на възраст между дванайсет и седемнайсет години съгласно Закона за специални правила относно грижата за младежи.

Много от момичетата, които идват тук, имат в биографията си злоупотреба с наркотици, почти всички са се самонаранявали и страдат от хранителни разстройства, а доста от тях са склонни към насилие.

На практика не съществува алтернатива за затворените домове за грижи и настаняване с техните аларми на вратите, решетки на прозорците и заключени портали. Следващата инстанция обикновено са затворите и принудителната психиатрична грижа в света на възрастните, но „Биргитагорден“ спада към малкото изключения. Тук се настаняват момичета, на които да се помогне да се завърнат към света извън стените на някоя институция.

В „Биргитагорден“ отиват добрите момичета, както обикновено казва Елисабет.

Тя взема последното парченце черен шоколад, пъхва го в устата си и усеща сладостта и горчивото изтръпване под езика.

Раменете ѝ бавно започват да се отпускат. Вечерта се бе оказала бурна. А пък колко хубаво започна денят. Учебни занятия сутринта, игра и къпане в езерото след обяд.

След вечеря домакинката си тръгна и Елисабет остана сама в дома.

Персоналът нощем бе намален четири месеца след като холдингът „Бланшфорд“ придоби компанията за здравни грижи, част от която е „Биргитагорден“.

На ученичките бе позволено да гледат телевизия до десет часа. Самата тя седеше в сестринската стая и се опитваше да навакса с писането на куп лични оценки, когато чу гневни крясъци. Бързо отиде в стаята с телевизора и видя, че Миранда се бе нахвърлила върху малката Тула. Врещеше ѝ, че била путка и курва, смъкна я от дивана и я зарита в гърба.

Елисабет започна да свиква със склонността към насилие на Миранда. Жената се втурна вътре, отскубна момичето от Тула, отнесе един удар по бузата си и ѝ се наложи да кресне на Миранда, че поведението ѝ е недопустимо. Без повече разисквания Елисабет я поведе към приемната стая и после към изолатора в коридора.

Там ѝ пожела лека нощ, но Миранда не ѝ отвърна. Просто седеше на леглото, втренчена в пода, и се подсмихваше, докато Елисабет не заключи вратата.

Новото момиче Вики Бенет всъщност имаше час за вечерно събеседване, но времето не стигна за него поради конфликта между Миранда и Тула. Вики плахо посочи, че е неин ред за събеседването; когато то бе отложено обаче, тя се натъжи, счупи една чаена чаша, взе едно парченце и се наряза по корема и китките.

Когато Елисабет влезе, Вики седеше, захлупила лице с длани, и кръвта се стичаше надолу по ръцете ѝ.

Елисабет проми външните рани, залепи лейкопласт на корема ѝ, превърза дланите ѝ с бинт, утеши я и я нарича „миличка“, докато не видя бледа усмивка на лицето ѝ. За трета поредна нощ даде на момичето десет милиграма от успокоителното „Соната“, за да може да заспи.

СЕГА ВСИЧКИ УЧЕНИЧКИ СПЯТ и в „Биргитагорден“ е тихо. На прозореца в канцеларията е запалена лампа, която прави светът отвън да изглежда потънал в непрогледна чернота.

Смръщила чело, Елисабет седи пред компютъра и описва събитията от вечерта в журнала.

Наближава дванайсет часа и тя осъзнава, че дори не е успяла да вземе вечерното си хапче. Своята малка дрога, както обича да се шегува. Нощни дежурства и изнурителни дни са разбили съня ѝ. Обикновено взема десет милиграма „Стилнокс“ в десет часа, за да може да заспи в единайсет и да си осигури няколко часа почивка.

Септемврийският мрак е обгърнал гората, ала все още се вижда как гладката повърхност на езерото Химелшон блещука като седеф.

Най-сетне тя може да изключи компютъра и да си изпие хапчето. Загръща се с жилетката и си мисли, че чаша червено вино би ѝ се отразила добре. Копнее да си легне с книга и чаша вино, да чете и да си бъбри с Даниел.

Ала тази нощ е дежурна и ще спи в стаята за пренощуване.

Стряска се, когато Бустер внезапно се разлайва отвън на двора. Лае така ожесточено, че по ръцете ѝ полазват тръпки.

Много е късно, отдавна трябваше да си е легнала.

Обикновено по това време спи.

Когато компютърът угасва, в стаята става тъмно. Изведнъж се възцарява пълна тишина. Елисабет осъзнава звуците, които самата тя издава. Как пружината на офис-стола изсвистява, когато тя става от него, как дъските на пода скърцат под краката ѝ, докато отива до прозореца. Опитва се да погледне навън, но мракът отразява само собственото ѝ лице, канцеларията с компютъра и телефона, стените с изрисуваните с шаблон шарки в жълто и зелено.

Изведнъж вижда как вратата лекичко се отваря зад гърба ѝ.

Сърцето ѝ забива по-бързо. Вратата беше открехната, но сега е наполовина отворена. „Сигурно е от течението“, опитва се да си внуши тя. Кахлената печка в трапезарията засмуква огромни количества въздух.

Елисабет усеща как я обзема странна тревога, по жилите ѝ започва да пълзи страх. Не смее да се обърне, просто се е вторачила в отражението на вратата зад гърба си в тъмния прозорец.

Вслушва се в тишината, в компютъра, който все още бръмчи.

В опит да се отърси от неприятното усещане, тя протяга ръка, угася лампата на прозореца и се обръща.

Сега вратата зее широко.

Тръпки я полазват от шията и слизат надолу по гърба ѝ.

Таванът на коридора от трапезарията до стаите на ученичките свети. Тя излиза от канцеларията и тъкмо си помисля, че трябва да провери дали капаците на кахлената печка са затворени, когато внезапно чува шепот от ученическите стаи.

ЕЛИСАБЕТ ЗАСТАВА НЕПОДВИЖНО, загледана в коридора, и се ослушва. Отначало не се чува нищо, сетне отново го долавя. Лек шепот, така крехък, че едва може да бъде дочут.

– Твой ред е да жумиш – прошепва някой.

Елисабет стои като вкаменена и се взира в мрака, примигва отново и отново, но не може да различи никакви фигури.

Тъкмо си казва, че някое от момичетата говори насън, когато се чува странен звук. Сякаш някой е изпуснал на пода презряла праскова. И после още един плод. Тежък и влажен. Крак на маса проскърцва по пода и после още две праскови тупват долу.

С крайчето на окото си Елисабет долавя движение. Една сянка, която се приплъзва покрай нея. Тя се обръща и вижда, че вратата на трапезарията бавно се затваря.

– Почакай – казва, макар да смята, че пак вятърът прави течение.

Втурва се към вратата, хваща дръжката и и усеща странна съпротива. Разиграва се кратка игра на дърпане, преди вратата просто да се отвори.

Елисабет влиза в трапезарията. Нащрек е и се опитва да обхване с поглед помещението. Набраздената от резки маса за хранене слабо блести. Предпазливо продължава напред към кахлената печка, вижда как собствените ѝ движения се отразяват, проблясвайки по затворените месингови капаци.

От нагретите димоходи струи топлина.

Внезапно иззад капаците се разнася шумолене и пукот. Тя отстъпва крачка назад и бутва един стол.

Просто нажеженото дърво се е разпаднало и се е ударило във вътрешната страна на капака. Стаята е съвсем празна. Тя си поема дъх, излиза от трапезарията, затваря вратата и тръгва обратно към коридора, който води до стаята за нощуване, ала отново спира и се заслушва.

От отделението на момичетата не се чува нищо. Кисели ухания преминават през въздуха, парещо металически. Погледът ѝ търси някакво движение в тъмния коридор, но всичко е неподвижно. Въпреки това нещо я тегли натам. Към редицата незаключени врати. Някои изглеждат открехнати, други са затворени.

От дясната страна на коридора се намират тоалетните, а след тях е нишата със заключената врата към изолатора, където спи Миранда.

Ключалката слабо мъждука.

Елисабет спира и затаява дъх. Звънък глас прошепва нещо в една от стаите, ала внезапно замлъква, когато Елисабет продължава натам.

– Пазете тишина – произнася тя на всеослушание.

Сърцето ѝ започва да бие по-учестено, когато прозвучава поредица бързи тупкания. Трудно е да се определи откъде идват, но звучи сякаш Миранда лежи в леглото и рита с босите си крака по стената. Елисабет си мисли да отиде там и да надзърне през ключалката, когато вижда, че някой е застанал в тъмната ниша. Човек е.

Тя издишва тежко и тръгва заднишком, с усещане за загадъчност, сякаш тялото ѝ е натежало от вода.

Мигом проумява опасността на положението, ала страхът я сковава.

Едва когато подът на коридора изскърцва, идва импулсът да бяга, за да спаси живота си.

Фигурата в мрака изведнъж започва да се движи бързо.

Елисабет се обръща, затичва се, чува стъпките след себе си, подхлъзва се на чергата, удря лакътя си в стената и продължава напред.

Мек глас я призовава да спре, ала тя не спира, а тича, втурва се по коридора.

Вратите се разтварят и отскачат обратно.

Обхваната от паника, тя профучава покрай приемната стая, опира се в стените. Таблото с Конвенцията за защита на детето на ООН се откъсва от куката и се удря в пода. Тя достига входната врата, несръчно натиска дръжката, бутва вратата и изтичва навън, в нощната прохлада, ала се подхлъзва на стъпалата към преддверието. Пада на хълбок и затиска единия си крак под себе си. Болката в глезена ѝ е толкова силна, че Елисабет изпищява. Влачи се по земята, чува тежки стъпки във вестибюла, пропълзява известно разстояние, изгубва чехлите си и стенейки, се изправя.

КУЧЕТО ЛАЕ СРЕЩУ ѝ, обикаля тичешком, пъхти и скимти. Елисабет, куцукайки, продължава да се отдалечава от сградата през тъмния, застлан с чакъл, двор. Кучето лае отново, ожесточено и накъсано. Елисабет е наясно, че няма да може да се добере до гората, а най-близкото стопанство е далеч – на половин час път с кола. Няма къде да иде. Оглежда се наоколо в мрака и се шмугва зад сушилнята. Стига до пивоварната, отваря си с треперещи ръце, вмъква се вътре и внимателно придърпва вратата, докато се затвори.

Дишайки тежко, жената се свлича на пода и изнамира телефона си.

– О, Боже, Божичко...

Ръцете ѝ треперят толкова силно, че изтърва апарата на пода. Капакът му се отваря и батерията пада. Елисабет започва да събира частите, когато чува хрущене от стъпки по чакъла на двора.

Затаява дъх.

Пулсът ѝ кънти в тялото ѝ. Ушите ѝ бучат. Опитва се да види нещо през ниския прозорец.

Кучето лае точно отвън. Бустер я е последвал тук. Животното дращи по вратата и скимти ожесточено.

Тя допълзява още по-навътре, в ъгъла до зиданата камина, опитва се да диша тихичко, скрива се съвсем зад коша за дърва и след това намества плоската батерия на мястото ѝ в телефона.

Елисабет изкрещява, когато вратата на пивоварната се отваря. Панически започва да се влачи покрай стената, но не стига доникъде.

Тя вижда ботушите, скритата в сянка фигура, после ужасяващото лице и чука в ръката, тъмния блясък и тежестта.

Елисабет кимва, вслушва се в гласа и после закрива лицето си с ръце.

Човешката сянка се поколебава, ала после тичешком прекосява помещението, натиска я на пода с крак и я удря силно. Тя усеща пареща болка на челото, точно където започва косата ѝ. Зрението ѝ изчезва напълно. Боли я страшно много, но едновременно с това ясно усеща как топлата кръв се стича надолу по ушите и шията ѝ като милувка.

Следващият удар попада на същото място, главата ѝ се олюлява и единственото, което усеща, е как дробовете ѝ засмукват кислород.

Замаяна, тя си помисля колко прекрасно сладостен е въздухът, после загубва съзнание.

Елисабет не усеща останалите удари и как тялото ѝ се разтриса от тях. Не забелязва как изваждат от джоба ѝ ключовете от канцеларията и изолатора, не вижда как остава да лежи на пода, как после кучето влиза в помещението и лочи кръв от размазаната ѝ глава, докато животът бавно я напуска.

На книжния пазар от 9 септември 2016 г.

Превод: Меглена Боденска
Художник: Тони Ганчев
Обем: 464 стр.

Издателство: „Ентусиаст“
Корична цена: 18 лв.

ISBN 978-619-164-218-2

Прочетете още:

• „Магията на венецианското огледало“ – Наталия Солнцева
• „В тъмната гора“ – Рут Уеър
• „Жената в черно“ – Кери Уилкинсън