„Играта“ – Ви Кийланд

Получих наследство, което не очаквах, от баща, за когото дори не подозирах и това промени напълно обикновения ми живот. Обичах работата си – създаването на алгоритми и предвиждането беше всичко, с което исках да се занимавам.

И изведнъж се оказвам начело на един от най-големите футболни отбори, пресата ме преследва, а аз нямам никаква идея как да се справя. Помощта идва от най-неочакваното място – капитана на отбора Крисчън Нокс – суперзвезда, супер секси и супер забавен. Крисчън е твърде самоуверен и може да има всяка жена, която пожелае. Ала напоследък сякаш единствената, която иска, съм аз...

Въпреки че присъствието му ме обърква, а трапчинките му блокират мозъчната ми дейност, според всички изчисления той не е подходящ за мен. В тази игра и двамата ще загубим.

Ще е огромна грешка да престъпим границите, нали? Но знаете какво казват за грешните решения – понякога ни карат да се чувстваме толкова добре...

Романите на Ви Кийланд са преведени на 27 езика, от тях са продадени милиони копия и достигат челни места в повече от хиляда класации. Преди да се отдаде на писането, Ви Кийланд е била адвокат и е специализирала в областта на данъчното право.

Откъс

– Браво, Разбойник! Бра-а-а-во-о-о! – извиках и махнах на Уайът, който току-що отбеляза гол в края на втората четвъртина и тичаше към мен. Спря задъхан и каза:
– Видя ли! Налага се да ме вземете в „Бруинс“!
– Не трябва ли първо да завършиш училище и да следваш?
– Ученето е за глупаците.
– Следвах четири години и защитих докторс­ка степен. Ще рече, че съм завършен глупак, така ли?
Уайът се засмя.
– Било е напразно! Имаш си цял футболен отбор.
Спестих му лекцията за ценностите на образованието и попитах:
– Къде е майка ти? Не я видях.
– Трябва да работи до късно. Ще дойде на мача в събота.
– Тогава ще ръкопляскам и за нея.
– Благодаря! Отивам, че треньорът ще ми се скара, ако закъснея.
Докато четях купищата имейли в телефона си и поглеждах към игрището, забелязах, че пред входа на игрището спряха репортерски коли. Дано да са тук заради мача, а не заради мен! Към края на третата четвъртина колите бяха запълнили целия паркинг, а репортерите все така стояха до колите и сякаш чакаха някого. Съсредоточих се върху играта на Уайът, гордеех се с него и с усърдието му. Познавам го от малко дете, когато си правехме мачове и аз бях вратар, а той вкарваше гол след гол. Ето че и сега се беше приготвил за поредния гол и аз стисках палци със затаен дъх. Как ли понасят всичкото това напрежение и стрес професионалните играчи! Сърцето ми се беше свило и поех дъх чак в мига, в който всички извикаха: „Г-о-о-л!“ Скочих радостно и в този миг някой докосна рамото ми.
– Бела, миналата неделя Макензи обърна мача в наша полза точно преди полувремето, но тогава не беше чак толкова ентусиазирана.
– Крисчън! Какво правиш тук?
– Доведох медиите. Нали каза, че момчето играе добре, но никой не обръща внимание на училището. И реших да помогна.
Гледах го и не можех да повярвам, че разговарям с Крисчън Нокс, който е дошъл на училищния мач на Уайът! Извън всичко друго, изглеждаше невероятно секси – в спортно облекло, с небрежно обърната назад бейзболна шапка и с чаровна усмивка, която струва ми се често озаряваше лицето му.
– Как разбра за мача?
– Нали те чух да говориш с момчето!
– А, да. Не мога да повярвам, че си тук! – рядко ми се случваше мъжете да ме слушат, а какво остава да обръщат внимание на думите и да ги запомнят. – Тази орда навсякъде ли те следва?
– Уведомих един от спортните журналисти къде и защо отивам и той информира колегите си. Браво на твоя Разбойник! Отбеляза страхотен гол.
– Трети страхотен гол!
Репортерите наобиколиха игрището и Крисчън ми обясни:
– Първо ще интервюират кикъра на отбора домакин и след това ще коментирам мача.
– Много ти благодаря. Уайът направо ще откачи, като разбере, че репортерите са дошли заради него. Е, те са тук, за да видят и теб, но все пак...
– Майка му тук ли е?
– На работа е. Често ѝ се налага да работи вечер и затова почти винаги идвам аз.
Уайът и съотборниците му гледаха към нас и ни сочеха.
– Крисчън, децата те видяха!
Той им махна.
– Помня какво изпитвах някога в подобни ситуации. Тренера идваше на всички мои мачове. Бях на възрастта на Уайът, когато доведе известния си син за пръв път. Нямах търпение да се запознаем. Хукнах след края на мача, спънах се и паднах насред игрището. Не вярвах, че ще го видя лично някога отново след това. Но той дойде и на следващия мач. Докато гледах Уайът, си мислех, че на Тренера ще му бъде приятно да присъства на някой от мачовете му. Не го е гледал, нали?
– Не. Не карам кола и ми е трудно да го доведа.
– В наши дни транспортните компании предлагат всякакви услуги. Не знам дали ти е известно, но милиардерите често се ползват от тях.
Изгледах го сразяващо и заявих с подчертана ирония:
– Така ли?! Остроумен си, Крисчън, това известно ли ти е?
– И други момичета са ми го казвали – затапи ме той с вежлива усмивка.
Изгледахме играта и към края на четвъртата четвъртина Уайът отново отбеляза гол.
– Бива си го това момче! – възкликна Крисчън и заръкопляска. – Добре че се е захванал с футбол.
– Майка му беше против, но той винаги успява да постигне своето.
– Отдавна ли сте приятелки?
– Да, когато беше заета, аз бях детегледачката на Уайът.
– Близки сте отпреди да започнеш да работиш за господин Жанг и да живееш над магазина?
– Да. Учудвам се, че си запомнил името му! Страхотна памет имаш!
– Помня само онова, което ме интересува, Бела.
Какво ли искаше да каже... Усетих, че май се размеквам, но се стегнах и му обясних:
– С Талия, майката на Уайът, се запознахме в един приют, когато бях на петнайсет. Тя е пет години по-голяма от мен и беше родила сина си на шестнайсет, така че Разбойника беше само на четири, когато ги срещнах. В приюта се грижехме и за него, и една за друга. Тя пазеше нещата ми, докато бях на училище, а аз гледах Уайът, когато тя беше на работа. После живяха при мен, докато Талия стана помощник мениджър и си наеха апартамент. Двамата с Уайът са моето семейство, те и Милър са най-близките ми хора.
– Не мога да си обясня как така човек като Джон е допуснал дъщеря му да живее в приют – умисли се Крисчън.
В мига, в който мачът приключи, Уайът се затича към нас. Чух как Крисчън отрони: „Добре, че не падна по лице!“ и се разсмях.
Уайът протегна ръка през оградата и каза:
– Господин Нокс! Радвам се, че сте тук!
Крисчън стисна ръката му.
– Страхотен мач, Уайът!
– Знаете името ми?
– Дойдох специално, за да те гледам. Заедно с журналистите.
– Наистина ли?
– Наистина. Ако твоят треньор е като моя, ще се ядоса, че си тук. Иди на обсъждането на мача, а аз ще дойда след малко да поздравя отбора.
Уайът хукна обратно без дори да ме погледне.
– Май не забеляза, че и аз съм тук.
Погледът на Крисчън се плъзна по лицето ми и после надолу, бавно и категорично огледа цялото ми тяло и отбеляза:
– Повярвай ми, той е единственият.
– Нали помниш, че съм ти шеф? – усещах как ли­цето ми взе да гори и вероятно бях почервеняла като домат.
– В момента не си. А пък има толкова мениджъри и треньори между нас, че това никак не ме тревожи.
Крисчън посочи към журналистите и ме попита:
– Искаш ли да дойдеш с мен? Отивам да поговоря с журналистите.
Обикновено избягвам медиите, но сега се радвах, че са тук заради Уайът, и не чаках втора покана. Тръгнах с Крисчън и щом приближихме, Реджи Картър ме спря:
– Госпожице Кийтинг?
Той беше от по-възрастните репортери и не беше толкова настъпателен като младите си колеги.
– Да?
– Този млад футболист сигурно си заслужава при­съствието и на двама ви?
– Така е. Радвам се, че сте тук, за да отразите ма­ча, господин Картър.
Картър извади тефтера си и се приготви да записва.
– Кажете ми малко повече за това момче.
* * *
– Какво искаш да следваш? – обърна се Крисчън към Уайът.
След като игра с отбора му цял час, той настоя да ни закара и се връщахме заедно. Уайът не вдиг­на очи от телефона си и аз казах:
– Крисчън те попита нещо, Уайът.
– О, не чух! Снапчатът ми се взриви, защото качих снимка с мен и Крисчън на игрището. Какъв бе­ше въпросът?
– Какво искаш да следваш?
– Ами... нещо лесно, тъй като за мен футболът е най-важен.
– Нали знаеш, че всеки мач крие риск от травма. Добре е да имаш и професия, която да ти осигурява стабилно бъдеще. Всеки умен спортист има и план „Б“.
– Ти какво си следвал?
– Археология.
– Кости на умрели хора, които събираш за музеите?
– Нещо такова.
– Това категорично не е за мен.
– Е, изборът е твой. Какво те влече?
– Вече знам какво! – засмя се момчето. – Пица, момичета и футбол!
Дори аз се разсмях на отговора му. Стигнахме до дома му и го изпратих до вратата.
– Уайът, какво искаш за рождения си ден? След няколко седмици е.
Той сви рамене.
– Нищо.
– Предлагам да празнуваме в моята ложа на стадиона. Покани отбора и ще гледаме заедно мача.
– Целият отбор?
– Разбира се.
– Крисчън ще дойде ли?
– Той ще участва в мача.
– Наистина ли?
– Да. Може да отидем да го поздравим преди началото. Само обещай да си помислиш за онова, което ти каза в колата. Образованието е много важно, не забравяй!
– Обещавам! Чао!
Тръгнах към колата, която беше паркирана на неподходящо място и полицейската патрулка не се забави. От нея слезе полицайка и извади фиш за глоба, а Крисчън се пресегна и се подписа на гърба му. Тя сгъна фиша и каза с усмивка:
– Ще го сложа в рамка и все едно не е имало нарушение.
– Благодаря и лека нощ!
Щом запали колата, възкликнах:
– Автограф срещу глоба?! Много нестандартно!
– Тя ме позна и поиска автограф. Не съм виновен!
– Сигурно се радваш и на други безплатни услуги? – клъвнах го леко.
– Да, но ми е много неудобно, когато не ми дават да си плащам сметките в ресторантите.
– Това е абсолютно неприемливо и за мен.
– Може да си сестра на Тифани и Ребека, но общото ви е само в общото ДНК.
– Още ме е яд на Тифани, че ме провокира да ти изнеса лекция за сексуалния тормоз.
– Отмъщава ми, тъй като двамата не се спогаж­даме напоследък.
– В смисъл?
Крисчън се замисли за няколко секунди и ми отговори уклончиво.
– Да кажем, че не винаги се възползвам от изгодни предложения, какъвто беше случаят с полицайката.
– Какво ти е предлагала Тифани?
– Себе си – погледна ме в очите и ми трябваха ня­колко секунди, за да асимилирам думите му.
– Тя упражнява сексуален тормоз, а обвинява теб, така ли!
– Няма значение, Бела.
– Има, и още как! Как би се изтълкувало, ако някой мъж постъпи така с жена? Не е редно някой, който е в позиция на силата да прави такива предложения.
– Просто не ѝ обърнах внимание, спокойно!
– И все пак, това е непочтено.
Крисчън помълча и смени темата:
– Уайът е добро момче.
– Няма да повярваш, но е доста срамежлив и футболът му помага да излезе от черупката си. Идването ти беше важно за него. Благодаря ти, че намери време.
– Беше ми приятно, Бела.
– За рождения ден го поканих заедно с приятелите му и той попита: „Крисчън ще дойде ли?“
– Сестра ти ме сваля, децата ме канят, само ти не ми обръщаш внимание – поклати глава той.
– Не е вярно! Не забравяй, че нещо повече от приятелство между нас би било доста неуместно. Аз съм собственик на отбора, а договорът ти изтича тази година.
– Ти си босът, така че всичко зависи от теб. Но ако си склонна да ме тормозиш сексуално, няма да ти се опъвам...
Стана ми смешно, но си признах:
– Поласкана съм. Дори изкушена. Но...
– Сама каза, че не е редно някой, който е в позиция на силата да прави предложения. Аз не съм в такава позиция. Но чух слухове, че ще предоставиш пълномощията си на Том Лорън, докато навлезеш в работата?
– Имам такива намерения и все пак...
– Ами тогава нямаме проблем!
– Но как би изглеждало отстрани?
– Това спря да ме вълнува преди години. Бързо се научаваш да не ти пука, след като през ден си във вестниците заедно с куп невероятни глупости за личния ти живот.
– Крисчън, нали не си забравил, че излизам с Джу­лиан, с когото се познавам отдавна?
– И те е поканил на среща чак сега? Той нормален ли е? Определено не! Мога малко да поизчакам, но го правя само заради теб, запомни го. Междувременно ще ти помагам с навлизането в спортните детайли на отбора, които са от значение за алгоритъма.
– Благодаря за разбирането!
– Гладна ли си? Не те каня на среща с вечеря, а на платонически бургери в любимото ми заведение. Все пак дойдох чак в Куинс заради Уайът!
– Това изобщо не прозвуча манипулативно!
– Кажи „да“, Бела!
– Да.
На входа на ресторанта имаше табела: САМО В БРОЙ.
Спрях на прага и казах:
– Нямам никакъв кеш.
– Не ти трябва. На срещите винаги плащам аз.
– Нали дойдохме за платонически бургери, а не на среща?
Крисчън сложи ръка на кръста ми и отвори вратата.
– Бела, егото ми е достатъчно наранено. Не може ли поне да се преструваш, че сме на среща?

На книжния пазар от 27 юни 2023 г.
Обем: 264 стр.
Издателство: „Ера“
ISBN: 978-954-389-737-7 Корична цена: 18 лв.