Свободно време

„Отдадени в смъртта“ от Нора Робъртс

Сред най-популярните ѝ поредици са „В смъртта“, „Хотелът“, „Сватбена агенция“, „Сърцето на дракона“

02.08.2023г. / 06 34ч.

Михаела Лазарова

Корица: "Хермес"

За книгата

Ела-Лу и Дарил заминават да си търсят щастието в Ню Йорк. По пътя обаче колата им се разваля и Ела-Лу примамва един мъж да спре, за да ѝ окаже помощ. Те искат да му откраднат колата, но неволно го убиват. Отнемането на човешки живот отключва неподозирана жестокост у тях и ги кара да се чувстват всемогъщи.

Но когато навлизат в територията на лейтенант Ив Далас, е само въпрос на време да бъдат спрени. Поредната им жертва е виолончелистът Дориан Купър, измъчван дни преди да бъде убит, а в сърцето му са издълбани инициалите Д и Е. В началото сред заподозрените са ревниви бивши негови приятелки. Когато обаче заместник-шериф Уил Банър, разследвал сходен случай в Арканзас, споделя подозренията си с Ив, тя осъзнава, че си има работа със серийни убийци. Но дори и не предполага, че жертвите им са близо трийсет, а апетитът на смъртоносния тандем нараства с всяка следваща.

Дали Ив и екипът ѝ ще успеят да заловят убийците, преди да са отнели поредните невинни животи?

Очаквайте на 8 август!

За автора

Нора Робъртс е родена в Силвър Спринг, щата Мериленд, и е най-малкото от пет деца. Посещава католическо училище и се омъжва на деветнайсет години за ученическата си любов. Двамата се установяват в Мериленд в къща, която авторката обитава и до днес.

След раждането на синовете си остава вкъщи и се захваща с най-различни неща, докато не открива призванието си – писането на дамски романи. След няколко преработки и откази се появява първата ѝ книга, издадена от Силует през 1981 година.

През 2007 г. списание „Таймс“ определя Нора Робъртс като една от стоте най-влиятелни личности в света. През последните 30 години средно на всяка минута се продават около 27 книги на Нора Робъртс. Романите ѝ се публикуват в над 34 държави.

Сред най-популярните ѝ поредици са „В смъртта“, „Хотелът“, „Сватбена агенция“, „Сърцето на дракона“ и др.

Откъс

Ив Далас беше ченге и разследваше убийства. Така че сега, докато другите хора спяха в непрогледния мрак час преди зазоряване, тя стоеше приклекнала до труп, със запечатващ спрей на голите ръце и съсредоточено присвити кафяви очи.

– Някой те е убил бавно и мъчително, а, Дориан?

– Адресът му е в Горен Уест Сайд, Далас. – Детектив Пийбоди, загърната в розово палто, се приближи, потропвайки с розовите си ботуши с пухчета, и с лице, почти скрито в увития на множество катове пъстър шал. Тя изрецитира информацията от джобния си компютър на партньорката си: – Възраст: трийсет и осем, неженен, необвързан. От Метрополитън опера. Първи виолончелист.

– Каква работа има един виолончелист от Горен Уест Сайд на Алеята на механиците? Не е убит тук. Има твърде много кръв по найлона, по него самия – размазана е навсякъде. По китките и глезените му има следи, че е бил вързан. Явно се е съпротивлявал, защото има синини и охлузвания. Изглеждат поне от няколко дни. Може би повече. Морис ще потвърди.

– Множество прорезни и прободни рани, изгаряния, синини. – Пийбоди огледа трупа. Очите ѝ бяха по-тъмни от тези на Ив, наситенокафяви. – Много от тях са повърхностни, но...

– Но много други не са. Бил е вързан, със запушена уста... по крайчеца на устните му има разкъсвания и охлузвания, бил е измъчван с часове. Може би ден-два, докато на някого му е било забавно. И накрая... разрезът в корема го е довършил. Но е минало време, докато кръвта му изтече. Дълго се е мъчил. – Ив извади устройството си и установи часа на смъртта. – Мъките му са свършили снощи, в двайсет и два и двайсет.

– Далас, има го в списъка на изчезналите лица. Добавен е тази сутрин. Майка му е подала сигнала. А... добре. Не отишъл на работа миналата вечер, не отговарял на линка, пропуснал занятие вчера следобед... преподавал в „Джулиард“ и не се явил за концерт снощи.

– Значи, около два дни. Свържи се с човека, който е приел сигнала за изчезнало лице, и поискай пълен доклад. Ще уведомим близките.

Ив се залюля на пети и огледа лицето на жертвата. На снимката от личната карта изглеждаше привлекателен мъж с тъмнозелени очи, закачлив поглед и дълга руса коса. Скулесто лице, плътни устни.

Убиецът беше отрязал кичури и парчета от скалпа и беше оставил само тънки снопчета коса и грозни рани. По бузите на жертвата се виждаха малки кръгли изгаряния, като черни трапчинки. Паяжини от червени жилки изпъкваха върху бялото на очите му. Но най-много енергия и творчески усилия бяха посветени на тялото. Ив знаеше, че Морис, главният съдебномедицински експерт, ще открие множество счупени кости и увредени органи.

– Някои от тези изгаряния са малки и с ясни очертания – забеляза тя. – Може би е използван инструмент. Но виждаш ли тук, на опакото на ръцете му? По-големи и неоформени. Някой е гасил цигари – билкови, джойнт или кой знае какви. Виолончелист. Виолончелото прилича на цигулка, нали?

– Всъщност... – Пийбоди очерта голяма фигура във въздуха и имитира свирене с лък. – Да, голяма, дебела цигулка. Трябват ти ръце, за да свириш на нея. Неговите са изгорени, счупени са му четири пръста на лявата ръка, а дясната е смазана с тежък предмет. Може би е нещо лично. Убиецът е окастрил косата му, това определено е лично. Да го остави гол – също е лично.

Ив повдигна едната ръка на мъжа и с помощта на фенерчето си огледа внимателно ноктите.

– Не виждам никаква кожа тук и нищо, което да изглежда като рани при самозащита. – Премести се до главата, повдигна я внимателно и опипа черепа. – Има голяма цицина тук отзад.

– Спречква се... словесно, имам предвид – рече Пийбоди. – С някого, когото е познавал: обръща се с гръб към него и убиецът го халосва. Толкова е озлобен, че го връзва, запушва устата му и започва да го измъчва.

– Това не е от злоба. – Ив поклати глава и най-сетне се изправи. Вятърът сграбчи дългия ѝ кожен шлифер, развя го и го прилепи към краката ѝ. – Озлобеният човек не действа толкова търпеливо и старателно. Помниш ли Младоженеца?

– Никога няма да го забравя. Никога – каза Пийбоди.

– За него измъчването беше цяла наука. Такъв беше стилът му на работа. Тук прилича по-скоро на игра – отвърна Ив.

– Игра?

– Когато са вбесени, обикновено действат, без да мислят, по-скоро биха излели гнева си върху лицето, особено ако е във връзка с нещо лично.

А в този случай, помисли си Ив, лицето бе най-малко засегнато, сякаш убиецът е искал да го запази относително невредимо.

За да могат да видят жертвата? Да остане разпознаваем?

– Когато някой е вбесен, не измъчва така с дни – добави тя. – Може да изпадне в умопомрачение. Но пак бих очаквала да видя повече следи от физически контакт, юмруци или подръчни средства. Жертвата е отнесъл няколко удара в слабините, но не толкова силни, колкото би получил от разгневен приятел или любовник. Но все пак ще проверим и тази версия.

Ив направи няколко крачки, надникна в уличката към „Мадисън“, обърна се и погледна на север към „Хенри“.

– Може би извършителят е имал транспо и е кацнал на „Мадисън“. Мястото, където се е отървал от трупа, е наблизо. Жертвата е... колко беше, метър и седемдесет и пет, седемдесет и седем килограма. Криминалистите ще проверят дали найлонът с трупа е бил довлечен по улицата, но не изглежда да е било така. Трудно е да сме сигурни на тази светлина, но за да го влачи или носи, убиецът трябва да е бил доста як. Или да е имал помощник. Ще разпитаме из района и ще видим дали това ще доведе до нещо. – Тя вдигна очи и огледа тъмните прозорци. – Посред нощ, посред зима. Студ, дърво и тухла се пука.

– Дърво и камък.

– Какво? Няма значение – бързо каза тя. – И в двата случая няма смисъл. Като си помисля, че преди двайсет и четири часа лежах с разголени цици на слънце.

– Изкарала си си страхотно, нали?

– Не беше зле.

Синьо небе, сини води, бели пясъци и Рурк. Не, никак не беше зле.

Но свърши.

– Да повикаме криминалистите, патолога и няколко полицаи да стоят до трупа. – Ив погледна часовника си. – Първо ще отскочим до жилището на жертвата. Няма смисъл да будим майка му в този час, за да ѝ съобщим, че е мъртъв.

Тя придърпа смешната шапка върху премръзналите си уши и изпусна фенерчето. Когато се наведе да го вдигне, погледът ѝ се плъзна към края на лъча.

– Почакай. Това... Пийбоди, микроочилата.

– Видя ли нещо?

– Ще разберем, когато погледна по-добре с очилата.

Беше коленичила до тялото. Повдигна лявата ръка малко повече.

– Мамка му, за малко да го пропусна!

– Какво да пропуснеш?

Пийбоди издърпа микроскопските очила от чантата с принадлежности на Ив, подаде ѝ ги и опита да се приближи, за да види какво осветява фенерчето.

– Това е сърце. Толкова много кръв и синини, че едва не го пропуснах. Морис ще го види веднага щом сложи жертвата на масата си, но на тази светлина не го бях забелязала.

– Аз и сега не го виждам.

– Точно под мишницата. – Ив се наведе по-ниско, с микроочилата, и прокара пръст по фигурата, от горе надолу и от ляво надясно. – Около два и половина на широчина и дължина. Изрисувано като скъпа татуировка. Вътре има инициали. Е върху Д.

– Д като Дориан.

– Може би. – Това определено ги повеждаше в друга посока. – Може би все пак е озлобена любовница или любовник, нещастно влюбен или някой бивш. Преди или след смъртта е направено – зачуди се тя. – Подпис или изявление? В тази част е вложено най-голямо старание. Убиецът е посветил време и усилия да го издълбае.

– Маккуин дълбаеше номера върху жертвите си – спомни си Пийбоди, – за да покаже на ченгетата колко е убил. Може би това Е е подпис и когато Е избере жертвата, изгражда някаква извратена, илюзорна връзка. И тъй като извратените, илюзорни връзки никога не свършват добре, убиецът го халосва, завързва и запушва устата му, измъчва го, убива го и после издълбава сърцето със своя инициал над този на жертвата.

Ив кимна. Добра теория. Стабилна и логична.

– Възможно е.

– Може би това не е първата извратена, илюзорна връзка на Е.

– И това е възможно. – Тя се изправи и свали микроочилата. – Ще направим справка в Международния информационен център. Ще потърсим подобни престъпления. А сега да тръгваме към дома на жертвата. Може би ще открием кой от познатите му започва с буквата Е.

– Майка му живее в същата сграда – каза Пийбоди, когато Ив даде знак на един от полицаите в края на уличката.

– Е, това ще ни спести време. Първо ще огледаме жилището, после ще ѝ съобщим скръбната вест.

– И тя работи в оркестъра. Свири на бебешко виолончело.

– Има и бебешки?

– Просто шега. Първа цигулка е. Така че, ха-ха, бебешко виолончело.

– Все едно съм се засмяла. Живее в същата сграда, работи на същото място... Може би познава някого от познатите му с инициал Е. И знае нещо за взаимоотношенията му с колегите и любовните му връзки.

Ив се обърна и проведе кратък разговор с полицая.

Местопрестъплението вече беше оградено с лента и засега нямаха свидетели, които да разпитат, защото трупът бе открит от патрулиращи андроиди. Затова Ив се качи в колата си и с неописуемо облекчение даде гласова команда за усилване на парното докрай.

С още по-неописуемо облекчение свали шапката със снежинката.

– Ау. Отива ти. Много си сладка.

– Ако исках да съм сладка, нямаше да стана ченге. – Ив прокара пръсти през късата си разрошена кестенява коса. – Адреса, Пийбоди.

– „Западна седемдесет и първа“, между „Амстердам“ и „Кълъмбъс“.

– Доста далеч от мястото, където се е озовал.

По пръстите ѝ запълзяха иглички, докато се стоплят.

Едно от нещата, които се бе научила да използва във високотехнологичната, нарочно скромна на вид кола, която съпругът ѝ бе поръчал специално за нея, беше кафето от вградената автоматична готварска печка.

Точно в този момент би убила за едно истинско кафе.

– Компютър, включи автоготвача – започна Ив.

– Урааа!

– Млъкни, Пийбоди, или за теб няма да има.

Автоготвач включен. Какво желаете, лейтенант Ив Далас?

– Едно чисто кафе, едно нормално, и двете в рециклируеми чаши.

Момент, моля. Желаете ли сервиране на предната седалка?

– Да, да, да, желаем.

– Не знаех, че прави това – обади се Пийбоди. – Мислех, че може само на задната... О!

Поръчката е изпълнена, съобщи компютърът, когато две картонени чаши се появиха изпод таблото.

– Това наистина е върхът.

– Пий го, докато не е изстинало.

Ив грабна чашата с черно капаче и остави другата, с кремаво, за Пийбоди.

Кафето беше горещо, силно и идеално.

– Обожавам тази кола – каза Пийбоди, докато придържаше чашата си с две ръце.

– Не свиквай със сервирането на кафе. Може би ще си поръчаме пак следващия път, когато още няма пет сутринта, навън е минус три градуса и духа шибан вятър – кой знае. Иначе забрави.

Пийбоди само се усмихна и отпи първата божествена глътка.

– Обожавам тази кола – повтори тя.